Флотилия на вярата
Не си поставям за цел да направя преглед на тенденциите в съвременната българска православна поезия, а по-скоро да визирам един идеал за това каква би трябвало да бъде тя на прага на третото хилядолетие. Ще се опитам да опиша този идеал, като откроя основните изисквания, свързани според мен с неговото реализиране. Тръгвайки към такава сложна и деликатна задача, ще се осмеля да стъпя не само върху литературоведския си и преподавателски опит, но и върху една дългогодишна поетическа практика.
И така, какви са основните измерения на моя идеал за съвременна българска православна поезия?
1) Съвременната българска православна поезия трябва да бъде преди всичко христоцентрична. Това изискване, което може да се стори абсурдно на някои, става разбираемо, ако извикаме в съзнанието си немалко творби, в които присъстват реалии, свързани с църковния живот, но от това тези творби не стават нито по-християнски, нито по-православни, нито - ако изхождаме само от подобни произведения - авторите им могат да бъдат определени като християнски поети. Ето някои от най-често споменаваните в нашата поезия християнски реалии: храм, църква (или манастир), свещи, олтар, иконостас, икона, кандило, кръст, камбани и пр. - все реалии, наситени с дълбок символичен смисъл, но неопределящи сами по себе си, чрез присъствието си в текста, общия християнски дух на отделната поетична творба. Наличието на обръщението "Господи" или на някакво християнско понятие (например грях, изкупление и др.) също не е достатъчно като "белег" на християнската творба - има много стихотворения, в които присъстват християнски мотиви, тълкувани и претълкувани по най-различен начин, но от това тези творби не стават християнски - освен ако думата "християнски" не се отнесе изключително към културната принадлежност на автора, възпитан в традицията и символиката на определена религиозна традиция.
Мое дълбоко убеждение е, че всяка добра поезия (а това важи с много по-голяма сила за добрата православна поезия) предполага наличието на едно интимно "ти", което е "заговорено" от поетическия текст (нека си припомним само шедьоврите в Яворовата интимна лирика). Това интимно "ти" може да бъде другото "аз" на самия поет, може да бъде друго човешко същество или хората въобще, но най-естествен адресат в случая е самият Божи Син, Господ Иисус Христос. Ако уникалността на християнството е тъкмо във възможността да се обърнем към трансцендентния Творец, към Създателя на всичко видимо и невидимо, с максимално интимното и топло обръщение "Татко наш", какво по-естествено за православния поет от това цялата му чувствителност и всичките му интелектуални сили да бъдат обсебени от повече или по-малко експлицитния "разговор" с Неговия Спасител, с Онзи, който е пролял кръвта Си за него на Голготския кръст? Когато човек е влюбен (а християнинът трябва да обича Бога "с цялото си сърце, с цялата си душа и с всичкия си разум"), мисълта му не се ли връща постоянно към обекта на неговата любов и целият свят и всичките му отношения с хората не са ли видени повече или по-малко през призмата на тази любов?
Един от най-подходящите примери за такава обърнатост на поетическото съзнание към Бога като най-естествен "събеседник", но и Спасител на лирическия герой остава и до днес сонетът на Стоян Михайловски "Лама сабахтани" - вероятно познат добре на мнозина от читателите. Друг подходящ пример в това отношение дава стихотворението на Дора Габе, озаглавено "На ръба", което няма да цитирам поради ограниченото място, но ще отбележа, че тази творба действително е един "вик от бездната" (de profundis) или по-скоро пред бездната на падението, вик към Бога за спасение от изкушението на "две очи", които "следят" лирическата героиня и я "горят" със своята пламенна настойчивост.
Православният поет може да намери много добри примери и в лириката на Маргарит Жеков, която - без да е обърната винаги пряко към своя духовен първоизточник - се "храни" непосредствено от небесния хляб на Въплътилото се Слово.
Ако поезията на един православен поет се превърне в поредица от стихотворни молитви (защото молитвата е най-подходящата и естествена форма на разговор с Бога), в това не би имало нищо учудващо, но се появява опасността творчеството му да бъде застрашено от известна еднообразност и неговата "блага вест" да не стигне до по-широка аудитория. Затова приемам, че не е задължително интимната насоченост на поезията, за която стана дума, дълбоката съкровеност на словото да се "изливат" непременно и винаги в стихотворни молитви, но е много желателно сътвореното да бъде "плод" на "Христовия ум", за който говори Св. Писание, или поне на един стремеж за неговото постигане. Така и православната поезия, както всяка друга поезия, може да бъде "обърната" със сетивата си към света, към хората и към проблемите на лирическия субект, но всичко това - пречупено през екзистенциалния опит и през духовния поглед на вярващия човек. Тъй като и православният поет е човек и му е трудно да изпълни изискването на Апостола за постоянно пребиваване в молитвено настроение (което е едно от условията за постигане на "Христовия ум"), може да му помогне православната традиция, препоръчваща на всеки християнин практикуването на Иисусовата молитва ("Господи Иисусе Христе, помилвай мене, грешния"). Смятам, че Иисусовата молитва изразява максимално кратко и задълбочено нужната на християнския поет нагласа - не за създаването на едно или друго стихотворение, взето само по себе си, а за творчеството му като цяло. Тази молитва съдържа най-важните елементи на умонастроението и чувстването, изразяващо християнския светоглед: признаването на Иисус за Христос и Господ; интимното обръщане към Него - със съзнание за греховност, но и с надежда за преодоляването й, с безкрайна любов, но и с безмерна почит; акцентът върху помилването, насочен към всички смисли на думата - помилването като снизхождане на Бога към човека, проявило се най-ярко при Боговъплъщението, но и при всеки акт на милост от страна на Създателя към падналия човек, като усещане за любов и опрощение, за спасение и невидима милувка...
2) Второто изискване, отнесено към идеала за българска православна поезия на прага на третото хилядолетие, виждам във все по-силно усещащата се необходимост православната поезия да бъде насочена към съвременността, към духовните, нравствени и екзистенциални проблеми на съвременния човек - не само в "плана на съдържанието", но и в "плана на изразяването", на изказа. Православната поезия трябва да говори на нашия съвременник и на неговата чувствителност на съвременен език. Ако се използва свободно една мисъл на прот. Й. Майендорф (от книгата му "Въведение в светоотеческото богословие"), отнасяща се до ролята на богословието изобщо, може да се каже, че поезията - без да изменя на своята художествена специфика - би трябвало да "говори" с Бога, с човека и със света на език, адекватен на своето време. Това означава на първо място и в нашия литературен контекст тя да бъде изчистена от архаичните форми, характерни за един приключил етап в развитието на българската поетическа словесност. Бих споменал само някои от тези често споменаващи се и днес форми: сал, кат, таз, тез (и оназ, онез), ил, зарад, окол, веч, коит', навек, нявга, тогаз, толкоз и мн. др. Разбира се, тук не става въпрос само за подобни словоформи, но и за цяла една изтъркана от употреба стилистика, която отдавна е втръснала на читателя и чрез която сърцето му трудно ще бъде докоснато. Българската православна поезия трябва да се освободи от един често пъти звучащ фалшиво патос, дразнещ ухото на съвременния читател. Ако в много случаи специфичният език, в който се облича този патос, е все още приемлив за част от навикналата с него тясноцърковна среда, за по-широката читателска аудитория той е напълно неприемлив. Православният поет трябва да се стреми да бяга - доколкото му е възможно - от пряката дидактичност и от абстрактната, отвлечена назидателност. За да поясня мисълта си, бих прибягнал до аналогия с казаното от о. А. Лашков в едно от неговите есета, излъчени по "Свободна Европа" и събрани неотдавна в книгата "Пътят към храма" - там се говори за деликатната, ненатрапчива проповед на православния духовник, който със самото си излъчване и присъствие "проповядва", свидетелства за Онзи, Който го е пратил в света. Съвременната православна поезия трябва да намери тъкмо такива деликатни форми на свидетелстване пред света и струва ми се тя е на път да го стори.
В своята деликатност обаче православната поезия не бива да се изкушава от друга крайност - да изостави принципната си и изначална "конфронтираност" със "света" (в библейския смисъл на думата) и да започне да угажда на всяка негова прищявка, маскираща се като "чисто естетическа" (за нея "светът" е преди всичко "светът" на светската поезия), тя трябва да удържи мъжествено своята позиция срещу всеки кич и всяка неподходяща за нея литературна мода.
3) Трето изискване към съвременната православна поезия е да бъде резултат от цялостна християнска визия за света и за човека и творение на едно въцърковено религиозно съзнание. В съвременната българска поезия са рядкост значимите поети с цялостно християнско съзнание, което да задава основните параметри на тяхното литературно творчество (обикновено се сещаме за Стоян Михайловски в периода след 1905 г., за Йордан Стубел, а също за арх. Серафим и за неколцина други). Нека да повторя още веднъж, че визирам такъв тип поетическо творчество, което се явява дело на въцърковено съзнание, но не се страхува да "излезе" в света и пред света, за да свидетелства по свой начин за истината.
Накрая бих искал да се спра накратко на въпроса благоприятни ли са съществуващите в момента условия в България за създаване на православна поезия, която да отговаря на очертания от мен идеал? Мисля, че в момента в България е налице благоприятна като цяло и уникална духовна и интелектуална ситуация. Имам предвид това, че в различни университетски и извънуниверситетски кръгове се манифестира все по-отчетливо присъствието на вярваща интелигенция, състояща се от хора с различна професионална ориентация (философи, филолози, писатели, историци, художници, издатели, журналисти, лекари и др.; богословите не би трябвало да ми се сърдят, че ги слагам на последно място). Смятам, че наличието на такава интелектуална общност е жизнено важно за съществуването на християнска мисъл и на християнско изкуство изобщо, а в частност - и на добра православна поезия.

Калин Михайлов



Православната поезия предстои


Разширен вариант на този текст е четен по време на Дните на православната книга, състояли се в СУ "Св. Климент Охридски" на 22 и 23 ноември 1999.