Може би съзрявам
Анджей Жулавски е роден през 1940 г. в Лвов. Наричан е "мъченик на полското кино". Филмовото си образование завършва в Париж. През 1961 е асистент на Анджей Вайда във филма "Самсон", а през 1965 - в "Пепелища". Дебютира през 1967. Напуска Полша през 1974. Живее във Франция, женен е за актрисата Софи Марсо. Разговорът е по повод най-новия му филм "Вярност".

- Романът "Принцеса дьо Клев", написан от мадам дьо Лафайет, разказва за търсенето на моралните принципи в края на една епоха. Всеки момент ще настъпи либертинизмът, оглавяван от маркиз дьо Сад. Не смятате ли, че днес сме свидетели на обратния прелом: от разпускането на нравите към духовно-религиозни търсения?
- Съществува такава диалектика. Ако след нашата епоха на хаос в стойностите настъпи контраофанзива, възможно е тя да бъде отново страшна и ужасяваща.
- Героинята от "Вярност" укротява емоциите си, обратно на "безумците" от предишните ви творби, и въвежда в живота си морален порядък. Това е постигнато с рядко срещано при вас обуздаване на изразните средства.
- Щом съм решил да правя филм на тема вярност с всичките й парадокси, не е възможно да разказвам, крещейки, за тези тъй деликатни неща. Наистина предишните ми филми бяха по-избухливи, с позиция срещу света. Но те засягаха други теми, които не е необходимо да се разглеждат под микроскоп, докато сега по-шумното дихание можеше да смути образа. Зная, че предишните ми филми са възприемани като "истерични", "драстични" и пр. Освен това, достатъчно е да се погледна в огледалото, за да видя все повече и повече бели коси... Годините минават. Вероятно поради преживяванията, които имах като дете по време на войната, моето съзряване беше много закъсняло. На 40 години психиката ми беше като на 20-годишен. Може би оттам идваше моята филмова драстичност. Тя беше израз на протест. Аз и досега предпочитам силната експресия, а не кротките и уютни форми. В този филм се стремях да постигна експресия със съвсем различни средства. Не зная, може би именно в това е съзряването... Което, обаче, не значи, че искам да се превърна в мек дядка, който кротко си ниже разказа. Сигурно е, че ще променя темите и ще разполагам внимателно и съсредоточено с времето, от което ми остава все по-малко.
- Смешният и екстравагантен в своята доброта съпруг на героинята напомня много на княз Мишкин от адаптацията ви на "Идиот". Какво е за вас добротата?
- Интересува ме парадоксът на добротата. Идиотът, когото споменахте, тласкан от най-добри намерения и чувства, предизвиква само катастрофи. Това, което Достоевски описа в "Идиот", е Христово: Христос, въплъщение на добротата, докара на земята 2000 години нещастия; в името на религията му е избита половината на тогавашното човечество - маи, ацтеки, негри, азиатци.
- Моралните принципи на вашата героиня са подложени на изпитанията на страстта, изкуството й (художествената фотография) - пък на "масовостта" чрез използването му в жълтата преса. Наблюдаваме ежедневно как масовата култура изяжда всичко каквото й падне. При вас изкуството, обаче, съумява да се отбранява.
- Всичко, което има душа, може да се защити. Разбира се, то ще бъде, както отбелязахте, употребено, смляно. Но така или иначе все остава нещо неуловимо, нещо, което вярващите хора обясняват със съществуването на Господа или Светия Дух. В изкуството то се проявява най-силно, защото не съществува никаква рационална причина за практикуването му. Обаче имам съпротива срещу изкуството, което е влязло в музея, преди да излезе на улицата. Някакъв кръг от хора взима решение, че нещо е красиво, интелигентно и завързано и че това именно е изкуството, и че ние трябва да му се възхищаваме. Друг път.
- Влияе ли изкуството върху нашия живот?
- Някога бях принуден да напусна Полша. Беше ужасяващо преживяване, сякаш някой ме удари със секира по главата. Озовах се в САЩ и там се почувствах напълно изгубен. Ню Йорк е невероятно разюздан град, той съвсем не те дисциплинира. Там най-отвратителните, най-унизителните неща съседстват с най-издигнатите. Един потресаващ хаос. Никога няма да забравя как един ден влязох в Whitney Museum и попаднах на изложбата на Джаспър Джоунс. В празни и прохладни зали висяха гигантски платна, които не представляваха нищо особено: парче от американското знаме, някаква празна консерва. И тогава се случи нещо необикновено. Когато излязох на улицата, всичко вече се беше подредило, знаех точно кое е доброто, кое е лошото. Благодарение на тези картини не скочих през прозореца.
- Къде е границата между изкуството и масовата култура в киното?
- Смятам, че делението на елитарна и масова култура е дълбоко безпочвено. Това са скачени съдове и е трудно да се каже, кое какво изяжда. Най-после полското кино се сети, че трябва от екрана да се показват на хората техните мечти. Нашето, в общата си маса глупаво общество, сковано от конвенционалност и лъжлива нравственост, продължава да живее с фантазиите за шляхтишкото минало. Вярно е, че подобни мечти са ни крепили в най-тежките години от полската история. Хората на полското кино, фокусирайки вниманието си върху тези мечти, са направили не особено сполучливи филми - "Пан Тадеуш", "С огън и меч", които след много години събират екрана с публиката. Тоест намираме се на пионерския етап на американското кино. И това е добре.
- Казвате, че нашето общество е глупаво, а френското по-умно ли е?
- Нашият народ е твърде странен, великолепен, способен на големи политически жестове. Той е неистово капризен по отношение на доброто в себе си, но застинал по отношение на лошите си черти. Французите са много различни. Въобще не смятам, че подобни сравнения имат резон. В нашето семейство Софи страхотно плюе французите, аз пък се ядосвам на поляците. По-лошо щеше да бъде, ако беше обратното.

Сп. Филм, бр. 8, 2000

Разговора води Манана Хъб
Превела Барбара Олшевска


Разговор с
Анджей Жулавски