Веронци

"Верона" е ранна пиеса на Алексей Шипенко. Младият руски драматург живее от 1992 в Берлин. Неговата пиеса "Сузуки", поставена в "Бараките" на Дойчес Театър в Берлин, беше посрещната с огромен интерес. И не мисля, че този интерес беше мотивиран единствено от политическите промени след падането на Стената и логичното любопитство към посткомунистическата руска литература и драматургия. Защото Шипенко беше един от младите руски автори, който, сред всеобщия разпад на символики и разместване на културни образци, формираше свой драматургичен език.
В текста на "Верона" силно присъстват заседналите в общуването символи и образи на комунистическата реалност. В диалога те са като шрапнели, останали от войната, които отдавна са загубили своята "героичност". И персонажите се замерват с тях като с предмети, останали в дома, като наследство, с което живеят и от което няма как да се освободят. Те са смесени с класически образи от руската литература и въобще от литературата и философията. Шипенко изгражда от тях света на Мъжа и Жената в интимността на схватка в кревата (Ж.: "А ти си Хумберт." М.: "Там между впрочем девойката не е отказвала."; или М.: "Мога всякак." Ж.: "Можеш само по работническо-селски.") От тези размествания или смесвания на високо - ниско, публично - интимно, политическо - креватно, литературно - извънлитературно и пр. езикът на Шипенко в пиесата звучи и брутално, и смешно. Не е невъзможно, разбира се, но би било евтино и доста елементарно тази му пиеса да се чете чрез (не)ортодоксалния фройдизъм. Крайната интимност на ситуацията (през цялото време действието се върти около и върху общото ложе) и напрягането тъкмо на еротичната тема всъщност отместват еднозначното й четене. В своята "Верона" режисьорът Явор Гърдев е пресякъл пътя не само към всякакви психологически разбори и афекти, но и към възможните смешни ефекти и банални политически аналогии, както и към вулгарно-еротичното въздействие върху привикналата вече на това публика.
Спектакълът му на камерна сцена в Народния театър е красив и вглъбен. Черно-бялата визия (сценография Никола Тороманов, костюми Даниела Ляхова) има леко отчуждаващ ефект. И заедно с това създава среда за възприемането на случващото се върху сцената в по-широкия контекст на основни въпроси на битието. Мъжът (Атанас Атанасов) и Жената (Светлана Янчева) са и Ромео и Жулиета, и Дон Жуан и доня Ана, и поетът и неговата муза, и геният и неговият наставник, и Моцарт и Салиери, и просто който и да е днес - седящ в страховете си и в копнежа за любов, в смъртта на вцепенената безизходност. Актьорите Атанас Атанасов и Светлана Янчева играят на ръб - между леката ирония и драматичната напрегнатост. Особено Атанас Атанасов - той скулптурира фигурата на Мъжа, удържайки в точната красива форма болезненост, ироничност, драматизъм, а и миг трагичност към финала. Актьорът отдавна не беше създавал така чист, завършен и обемен сценичен образ, както във "Верона". Образът на Мъжът е един от най-добрите напоследък в неговата практика, опит в нова естетическа посока. Спектакълът "Верона" на Явор Гърдев не е визуално-екстатичен като "Квартет". Режисьорът се пази от нагазване в трагичното, от краен драматизъм, от смешното, от по-усложнено "разлепване" на културните пластове в пиесата на Шипенко. Но пък поема риска да остави "свободни зони" в черно-бялото пространство на крайното съществуване. В тях може и да се скучае, може и да се задават въпроси. В неговата "Верона" се живее сред смъртта. Само чистата форма (пластическият изказ на представението) предпазва веронци от плач и самосъстрадание. И всички сякаш сме живели или живеем във Верона, в "таз любов, отвела ги до гроба"...

Виолета Дечева

















Реплика
от ложата