Балкански сюжети

Едва поел президнтския пост, Воислав Кощуница се оказа узрял и изпечен политик. От заклинанията му срещу Хагския трибунал като политически инструмент на САЩ остана уверението, че изпращането на Милошевич за Хага е международен дълг на Белград, ала в момента няма върховен приоритет. От запазването на териториалния интегритет на Югославия като върховен приоритет на политиката му пък остана уверението, че няма нищо против откъсването на Черна гора от Югославия, ако в евентуален референдум черногорците се произнесат за държавен суверенитет. Истинска политическа зрелост Кощуница обаче демонстрира с предложението си да предостави името "Югославия" на историята. Решат ли черногорците да останат в една държавна формация със сърбите, новата държава ще се казва "Сърбо-Черногория" или нещо подобно.
Фирмата "Югославия" все пак отстояваше поне формално идеята, че цялото образование все още почива не на етническата идея, а на идеята за политическа равнопоставеност на народностите в състава й. Избран за президент на Югославия, а не на "Сърбо-Черногория", с погребването на югославската държавна идея, Кощуница погребва и специалния статут на малцинствата, с който те - въз основа на днешната конституция - разполагаха като членове на надетническата югославска държавна нация. С изненадващия си ход към по-нататъшна етнизация на югославското политическо пространство Кощуница несъмнено ще разбуди нови проблеми, дремещи засега с оглед на безперспективността си. Какво да правят югославския си паспорт стотината хиляди маджари, румънци и хървати във Войводина, както и българите в т. нар. Западни покрайнини? Но какво е всичко това в сравнение с шанса по този начин окончателно да отпадне като безпредметна досадната резолюция 1244 на ООН, отреждаща на Косово съдбата на съставна част от Югославия.
Кощуница е изправен пред два основни проблема: да управлява една федерална държава, която фактически съществува само на име, и да заеме недвусмислена позиция относно Черна гора, Косово и Босна - смята балканският кореспондент на седмичника "Фрайтаг" Норберт Мапес-Нидек. Ето заключителната извадка от анализа му:
"От Подгорица на първо време дойде посланието, че преговори Джуканович щял да води единствено със Сърбия и със сръбското правителство. Автономистите в малката съюзна република съзират последния си шанс - още повече, че с изборната победа на Кощуница отпадна заплахата от намеса на югославската армия. На Джукановци и на черногорските социалдемократи, по-малкия коалиционен партньор в Подгорица, им е доста безразлична бъдещата съдба на Югославия. Кощуница може само да се радва, че сега Западът настоятелно препоръчва на черногорците да се откажат от идеята си за държавна независимост.
На втория фронт, в Косово, засега цари затишие. Докато там са разположени силите на ООН, на Кощуница - за щастие - бездруго са му вързани ръцете. Демонстрациите в Белград обаче още продължаваха, когато някакви отряди на АОК откриха огън по гранични постове на югославската армия. Кратко, ала за сметка на това много демонстративно. А що се отнася до третия фронт, той бе открит в деня, когато Кощуница официално пое президентския пост. Веля Илич, кметът на град Чачак, който се хвали, че бил истинският победител в битката за Белград, още в същия ден се отправи за Баня Лука при президента на босненските сърби Милорад Додик. Двамата политици се разбраха да положат всички усилия да падне границата на река Дрина между босненската Република Сръбска и югославската съюзна република Сърбия. Опозицията в Белград, както и самият Кощуница, досега последователно бяха на страната на босненските сърби, обвинявайки Милошевич в национално предателство за това, че ги изоставил на съдбата им, подписвайки Дейтънското споразумение.
Международната администрация на Босна тъкмо успя да установи ефикасен митнически контрол на границата между Сърбия и Босна - и ето че този контрол ще се отменя. Падне ли обаче границата, ще се разпадне отново и босненско-хърватската федерация, и цялата деликатна босненска конструкция загива. Кощуница още не е държал словото си, с което да признае статуквото, наследено от Милошевич. Дори и да пожелае да стори това обаче, е доста съмнително дали изобщо може да си го позволи."
Под наслов "На света нови държави не му трябват" швейцарският седмичник "Ди Велтвохе" обединява в анализа си развитието на Балканите и Близкия Изток. Оливер Фарни си позволява и една смела прогноза в края на обзора си:
"Милошевич бездруго си свърши работата. След цяло десетилетие националистическо безумие, Балканите са наново прекроени. Възникнаха пет нови и етнически хомогенни национални държавици, а още две - Косово и Черна гора - са на път. А в Ерусалим междувременно Ариел Шарон, тайният организатор на кланетата в Шабра и Шатила, даде последен тласък на рухващия мирен процес в Близкия Изток. Шарон добре си беше направил сметката. Сега се надигнаха и арабските граждани на Израел, съставляващи една пета от населението. (...) В целия модел отсега са заложени бъдещите му конфликти, защото най-слабото му място е, че в основата му е идеята за етническа национална държава.
Един народ - една държава. С тази идея националните вождове в бивша Югославия демонтираха федерацията. Интересуваше ги единствено политическата власт и икономическата изгода. Германия, Франция и други европейски правителства подкрепиха тази тенденция, за да отделят по-рентабилните региони и бързо да ги интегрират в своето икономическо пространство.
Въпреки плачевните резултати, до които всичко това доведе на Балканите, западните политици очевидно не са поумнели. Това между другото проличава и от упоителния рефрен за християнските основи на континента във връзка с новата Европейска харта. А в Сърбия проблемът си остава неразрешен и след революцията в Белград.
След 20 или 30 години Балканите и Близкият Изток ще представляват големи икономически пространства с отворени общества. Израел ще се е ориентализирал, голяма част от елита му ще се е върнал в Европа. Въпросът към днешните политици единствено е, с колко кръв искат да смажат пътя към това развитие."

Жерминал Чивиков