Руският дуел е бил ужасна необходимост
Интервюто на Александър Мелихов с Яков Гордин, автор на монографията "Дуэлы и дуэлянты", СПб. 1996, е публикувано в "Литературная Газета", бр. 37 (5669) от 10.09.1996 г.
Александър Мелихов. Дуелната традиция... По мое мнение, тя лишава човек от свобода, ти се превръщаш в "клетник на честта" и заради някой келеш, решил да те оскърби, си длъжен да поставиш живота си на карта.
Ако към литературните дуелни ситуации, описани във вашата книга, добавим и преддуелните, ще се види, че в тях няма ни най-малък повод за бой. Волинцев казва на Рудин: позволете на всеки да се изразява както намира за добре, що за деспотизъм на умните хора е това, дявол да ги вземе. И ето, вече решаваме, че Рудин се изплашва и не предизвиква Волинцев. Или: Вронски разбира, че Ана е признала пред мъжа си тяхната връзка и веднага си представяме как той стои под прицела на оскърбения съпруг. Днес ми се струва обаче, че честта не изисква да се влиза в бой заради жена - не ти изнася, чупка. В "Каренина" виждаме и друго - как нещастният Каренин иска да прости на жена си, но обществото не му позволява. По нашия кодекс, иска - жени се, не иска - не се жени, нашият кодекс предоставя на другия значително повече свобода - и в мненията, и в постъпките.
Яков Гордин. Аз мисля, че тук работата не е в степента на свободата, а в съзнанието какво е това. За дворянина в Пушкиново време висша степен на свобода е било правото сам да си избере начина, по който да защити достойнството си, без да прибягва до посредничеството на властта. То е било знак за висока независимост. Това - първо. Второ, всяка епоха и всяка съсловна група има своя представа за регулирането на отношенията както вътре в групата, така и между съсловията. Вие, да кажем, повтаряте аргументация, позната още от ХVIII век. Спомняте ли си, в "Капитанската дъщеря" на Пушкин Гриньов идва при стария поручик Иван Игнатиевич да го кани за секундант? Помните ли този поразителен по историко-психологическа точност монолог на поручика: "За Бога, Пьотр Андреич! Какво сте намислили!... А така бива ли, хубаво ли е да намушкаш ближния, ако смея да попитам? И то добре, ако вие го намушкате: да става каквото ще с Алексей Иванич, лично аз не го обичам. Но ако той ви наръга?" Това е енциклопедия на дуелните представи, основани на чистата логика - както и при вас. Това са представите на руския дворянин от екатерининско време. Дуелната традиция си пробива път към съзнанието на дворяните съвсем не толкова леко.
Кореспондент. Но навярно е трябвало да се появи някакъв много силен стимул, за да започнат хората да се убиват? При това хора от един кръг, понякога близки познати, приятели...
Яков Гордин. Точно там е работата, че са от един кръг. Дуелът има смисъл именно и единствено за дворянството, онази особена каста, съставляваща тогава гръбнака на държавата. И ето че настъпва момент, когато се появява силен стимул за подобно поведение, появява се необходимостта от дуелна практика. Както и сега, така и през втората половина на ХVIII век, свободата на ключовата съсловна група отива в неподготвено общество и се налага особеностите на новата ситуация да усвояват в движение. Руските дворяни изпитват силна психологическа тревога - как да се държат в тази нова ситуация по отношение на държавата и помежду си. Дворянинът е освободен от телесните наказания - съвсем различна представа за лично достойнство. Дворянинът е освободен от задължителна служба - принципно друго отношение с държавата. А младите дворяни чувстват необходимост и от нов стил в отношенията. И - колкото и странно да прозвучи - тъкмо дуелът се превръща в онова мощно средство, с помощта на което се изработват принципите на новия стил на поведение. През седемдесетте-осемдесетте години на ХVIII век Русия е обхваната от дуелна епидемия. С тази кървава практика младите дворяни се обучават на взаимно уважение и строят новите отношения с държавата, поемайки функциите по защита на достойнството си.
Александър Мелихов. Тоест, както разбирам, дуелната лавина е школа за добри маниери?
Яков Гордин. Може и така да се каже, ако под добри маниери се разбира коректни отношения със света и обществото. Дуелната практика е още и школа за духовно възмъжаване на руския дворянин: руският дворянин се учи да се цени като индивид, като гражданин, представител на съсловието, отговорно за съдбата на държавата, като човек на честта в крайна сметка.
Кореспондент. Но тогава се налага да се определи понятието чест.
Яков Гордин. Точно така. Честта в Московската държава и честта за дворянина от следпетровата епоха са напълно различни понятия. В Московска Рус честта се определя от мястото в съсловната йерархия и съдия по делата на честта е царят. В следпетрова Русия делата на честта биват "приватизирани" от дворянството, което се превръща в социално-психологическо събитие от огромна важност. Да се дефинира ясно това ново разбиране за чест съвсем не е проста работа. Можем да кажем така: чест е понятие, определящо условията, при спазването на които човек може да смята личното си достойнство за непоколебимо опазено. Проблемът за личната чест е в значителна степен проблем за самооценката и за съответствието на тази самооценка в отношението на околните към теб. Смисълът на дуела е в това при удобен случай да накараш опонента да признае твоята самооценка. Тук влиза всичко, включително семейните и любовните работи. В книгата аз разказвам историята на дуела между полковник Арсениев и граф Хребтович, развълнувала през 1807 петербургското общество. И работата не е в това, че Хребтович измъква едва ли не изпод булчинския венец девицата Рене на полковника. Граф Хребтович, много богат, тъкмо с богатството си съблазнява чуждата годеница, принуждава я да пренебрегне дълбоката и искрена любов на Арсениев, човек с най-високи нравствени качества. А това вече пряко засяга самооценката, самоусещането на Арсениев, тоест честта. На дуела Арсениев е убит. Но на Хребтович му се е наложило да избяга от Петербург поради възмущението на общественото мнение. В този смисъл Арсениев не умира напразно, а дуелният институт изпълнява предназначението си. Този идеален тип руски дворянин от Пушкиновата епоха, рядко реализиращ се в бита, но по който можеш да се ориентираш и по който днес тъгуваме, е резултат от жестоката дуелна практика.
Александър Мелихов. В книгата си "Право на дуел", някои глави от която са залегнали в основата на "Дуели и дуелисти", вие доказвате, че Пушкин е мечтаел да направи личната чест един от факторите на държавното строителство, да възпита такава плеяда дворяни - хора на честта, която би спасила Русия от бъдещи сътресения, както той предвижда. Но правителството решава, че е по-подходящо да се осланя на разночинеца...
Яков Гордин. Да кажем на бюрократа, който няма друга духовна опора, освен това да се въдвори в държавната система, но всъщност и представата му за чест и самоуважение са други, и взаимоотношенията му с властта са по-различни.
Александър Мелихов. Това, което вие казахте за дуелите като средство за установяване на достойни правила на играта, на мен ми напомни един твърде любопитен разговор. Някакъв бизнесмен ми каза, че убийството на предприемачи, по една или друга причина неудържали на думата си, е също нещо като "школа", в която хората се учат да отговарят за това, което са обещали, да играят по правилата. И дори, допълни той, ние с вас също в някаква степен се ползваме от тази атмосфера на взаимен страх, тъй като да бъда "преметнат" аз или вие е все още безопасно. Но доколкото никой не знае с кого си има работа, кой зад кого стои, то за всеки случай по-добре е да не "прецакваш" никого. Има ли нещо общо между "дуелната школа" и "школата на поръчковото убийство"?
Яков Гордин. Интересен обрат... Да, има. В една принципно нова ситуация, когато обичайните естетически "задръжки" престават да действат, а на всичкото отгоре възникват и проблеми, в които човек по различни причини не желае да намесва държавата, се появяват регулативни механизми, направо да си го кажем, нетривиални, които постепенно отживяват в процеса на нормализация на живота. Но - много съществено "но" - на дуел човек честно рискува собствения си живот, а наемният убиец убива от засада, докато поръчителят рискува най-малко от всички. Така че ситуациите са сравними само технологично, но не и етически.
Александър Мелихов. И така, човек, който свиква да цени личното си достойнство по-високо от живота, възмъжава духовно. Но същевременно развиването предимно на едната доблест, за съжаление, се отразява негативно на всичко останало и начините за разрешаване на конфликта, усвоени в една "школа", автоматично се пренасят в други сфери, където те са напълно неуместни. А ето и един, може би анекдотичен, пример. Лагранж дълго време не могъл да обясни някаква теорема на свой ученик-аристократ и накрая, губейки търпение, казал: "Кълна ви се, това е така!" А оня се учудил: "Но защо толкова дълго ме убеждавахте - честната дума за мен е напълно достатъчна!" Така че, да внасяш отношенията на честта в сфери, в които трябва на преден план да излиза доказателството, както в науката, или целесъобразността, както в практиката, това са явно онези непредвидени последствия, рано или късно задушаващи полезното зърно в лавината от глупости и безобразия. Яков Гордин. Трябва да отбележим обаче, че тези негативизми не компрометират самия принцип. Те показват, че силовото разрешаване на човешките, както и на междудържавните проблеми, е неизбежно трагедийно. Но това не значи, че е нравствено противозаконно.
Александър Мелихов. Чудесно, но остават твърде много въпроси. Както се вижда от вашата книга, дуелът се използва и за подло подсигуряване на личната кариера, и за да се отстрани който трябва, да си оправиш сметките с успешен съперник, и нещото, което ме вълнува най-много, стремежът разбирането за чест да се въвежда там, където то никак не е уместно, е довеждане на идейните конфликти до дуелна ситуация.
Яков Гордин. Според мен тези негативизми са били в допустими граници до момента, в който дуелната традиция е била органична. Но заедно с разпадането на определен тип съзнание, те наистина стават катастрофални. Това изключително безпокои Пушкин още през трийсетте години. Той говори за ужасяващо от негова гледна точка явление: когато дворянинът предпочита да убие опонента си иззад ъгъла (такива случаи е имало) и да се изсели в Сибир, където може да преживее твърде прилично с доста пари, вместо - все пак смъртно наказание за дворяните в Русия тогава не е имало - да рискува живота си на бариерата... Крахът на застъпвания от Пушкин светоглед в действителност води до тежки резултати за Русия. Това се отнася напълно и за ХХ век, когато между 1905 и 1917 година общественото съзнание в страната се разпада и предпоставя етическия хаос на седемнайсета година, когато става ясно, че повечето граждани нямат никакви морални задръжки. Всичко се крепи само на полицейския ред. Някакво подобие - за щастие къде-къде по-слабо! - на същата ситуация наблюдаваме и днес.
Александър Мелихов. А това не означава ли, че функцията на дуела като един от тези негативизми би била полезна и сега?
Яков Гордин. Мисля, че не. Първо, дуелът е бил корпоративен начин за "взаимно уреждане на сметки", привилегия на офицерското съсловие, което изначално произлиза от дворянството. Второ, колкото и да е емоционално привлекателно директно да се саморазправиш с човека, очевидно провинил се пред теб, в гражданското общество регулативните функции трябва да изпълнява държавата. Тъкмо затова се изгражда и държава от граждански тип, за да не се налага хората да се убиват един друг в лични конфликти. Не, психологически дуелът отдавна е отживелица. Дори опитите на Александър III да узакони офицерските дуели, не довеждат до нищо добро. Липсва органика. В гражданското общество не трябва да се разрушава системата от законови взаимоотношения заради героична самодейност. И колкото по-героична, толкова по-опасна. Руският дуел е бил необходимост, но ужасна необходимост.
Александър Мелихов. А може би пък ние проявяваме търпимост и защото пазим нещо много по-важно от личните си амбиции? Може би виждаме дълга си в това да не внасяме в живота самосъд в каквато и да било негова форма?
Кореспондент. А как да постъпи човек, ако безнаказано го оскърбяват и държавата не иска да го защити?
Яков Гордин. Много мъчителна ситуация. Ние сега сме в прехода между две реалности - след като желязната ръка на деспотичната държава отслабна - съсловната реалност (редно е да си спомним, че в Пушкинова Русия е защитено достойнството на твърде ограничено количество хора и оскърбеността на милиони се проявява в убийства на помешчици, бунтове, грабежи на черкви - да, да! - и завършва със страшния взрив през седемнайсета година) и реалността на гражданското общество, където държавата и обществото поемат пълната защита на човешкото достойнство и права. Първото у нас отдавна го няма, второто все още не е изградено, няма и някаква бог знае колко ефективна технология за такава защита. И ние сега мъчително се опитваме да си изработим нова система от задръжки. Това е общата ни задача.
Александър Мелихов. Струва ми се, че нашето общество по-скоро ще промени самата представа за чест, отколкото да осигури защитата на онази чест, която има предвид "дворянският авангард". Не ще и дума, днешният култ към плурализма и търпимостта понякога бива не само глупав, но и противен - и същевременно това е напълно необходима ценност на либералното общество. После, дори думите "простак", "мерзавец" не са нищо повече от мнения, а свободата на мнение е една от първите либерални светини, а пък светостта на човешкия живот противоречи на дуелното право. И уважаването на закона противоречи. Та и самата обща нравственост, макар и донякъде повлияна от духа на християнството: честта ни задължава да защитим нещо свое, а нравствеността - нещо чуждо. Дори и кръгът на предметите, които наричаме свои, силно се стесни. "Моята" жена има право да пренебрегне възвишената ми любов, а съперникът ми има право да я съблазни с богатството си.
Честта, която е готова да наказва със смърт за своето поругаване - нея дори и демократическите принципи я правят нежизнеспособна. В демократичното общество право на какъвто и да било начин на поведение имат или всички, или никой. А кое е по-осъществимо - да се внуши на десетки милиони хора, че убийството е недопустимо при никакви обстоятелства, или да ги накараш да се съобразяват с изтънчения дуелен кодекс? Европа, наричаща се християнска, тръгна по първия път. А у нас, боя се, половината от битовите убийства стават заради оскърбена чест. Нелепа, уродлива, но - чест. А по какъв начин все пак да защитиш честта си от наглеца? Мисля, по никакъв. То е като смъртта. Влизайки в открит, при това силов конфликт с негодника, е много възможно от едно безобразие да направим две. По силите ни е само максимално да разграничим своята част от антиестетичността - чрез подчертана коректност например. Що се отнася до най-важния компонент от привлекателността на класическия дворянски дуел - той е неговата красота, от която изначално са лишени и нашият бой, и нашето споразумение по съдебен път.
И едновременно с това, категорично нежелаейки да участваме в силови уреждания на сметки, може пък да създадем още една система от задръжки - естетическа.
Яков Гордин. Смятам, че в тази стройна доктрина се спотайват немалко съдбоносни опасности. Но да оставим това за следващия път.

Превел от руски със съкращения Людмил Димитров