Постмодерният Пушкин: преогледаният дуел
Борхес на едно място отбелязва, че разглежда начетеността като дял от фантастиката. Постмодернизмът се хваща за думите му, размивайки границите между ерудиция и художествена литература и демонстрира получения хибрид. Няма друг национален вариант на постмодернизма, който да възприема това състояние толкова ревностно, както италианският. Първият, за когото се сещаме, е Умберто Еко, не само защото неговите романи-бестселъри разчитат на ерудицията - или псевдо ерудицията като измислица, но също така - и по-важно - защото ерудицията може съвсем подобаващо да влезе в тона и дори в съдържанието на романите.
Но има и други. Серена Витале, редовен професор по руска литература в университета в Павиа, позната с работите си върху Ахматова, Цветаева и Набоков. В "Пушкиновото копче" тя се пренася назад във времето, но всъщност напред, отвъд ерудираността и в ничията територия на хибридния жанр, експлоатиран от нейните сънародници. Или, в крайна сметка, поне аз така възприемам труда от близо петстотин страници, упорито преследващ една тема: Пушкиновият дуел.
Витале обобщава собствените си открития в архивите, за да изясни натрупаното за повече от век и половина, разделящо ни от събитието. Въпреки че прекарва дълго време във всички важни руски архиви 1, новите факти, на които се натъква, излизат основно от дипломатически източници (като например Centre des Archives Diplomatiques при Министерството на външните работи в Нант и Hauptstaatsarchiv при Външното министерство в Щутгарт) и от личните архиви на прекия наследник на Дантес, барон Клод дьо Хекерн в Париж. В крайна сметка обаче тя не успява да промени "общоприетата" картина на дуела, картина, установена основно след потока от публикации около стогодишнината от смъртта на Пушкин (когато през 1937 "Harvard University Press" отпечатва изчерпателната и все още напълно актуална биография "Пушкин" от Ърнес Симънс).
А картината, накратко, е следната: Жорж Дантес, произхождащ от провинциалната френска аристокрация, пристига в Петербург през 1835 година, пратен да гради бъдещето си като руски офицер; голям женкар, той скоро бива приет във висшите кръгове, където започва безсрамен флирт със съпругата на Пушкин, Наталия; на 4 ноември 1836 година анонимно писмо известява на Пушкин, че е приет за член на Обществото на рогоносците, връчено му като на виден гражданин на Петербург; дуелът тогава е отложен поради сватбата на Дантес със сестрата на Наталия, Екатерина, на 10 януари 1837 (по този начин привидно се опровергава мълвата за възможната връзка на Дантес с Наталия); слуховете обаче за нестихващото внимание на Дантес към Наталия продължават упорито да се разпространяват и в крайна сметка се налага Пушкин неизбежно да предизвика дуела на 29 януари 1837 година, който му коства живота.
Витале открива документите в министерски архиви, което доказва колко сериозно чуждата общност приема събитието; писмото, което тя цитира от книжата на дьо Хекерн (прилагайки две писма, за първи път цитирани от Анри Троя в неговата биография "Пушкин", Париж, 1947, също все още актуална), изяснява в някаква степен подлата роля, изиграна от датския посланик, барон Луи Дерк Ан Борхард ван Хекерн-Беверваард (ван Хекерн отначало покровителства, а по-късно официално осиновява Дантес, след което той приема името Жорж дьо Хекерн), но не доказва (както например Ахматова приема), че ван Хекерн е авторът на анонимното писмо. Изтъквайки, че идентифицирането на човека, в действителност написал писмата и по този начин тласнал поредицата от събития, довели до дуела, съставлява главната загадка, Витале изпитва необходимост да назове името на злодея (тя се спира на Пьотър Долгоруки, отхвърляйки останалите главни заподозрени: Иван Гагарин, графиня Неселроде и Сергей Уваров), но прави това твърде импровизирано, шейсетина страници след представянето на документите, и изтъква, че твърдението е пресилено.
В такъв случай какво е новото? Първо, интерпретацията на фактите. Витале им придава модерна, "политически точна" насоченост. Тя например напълно приема, че интересът на ван Хекерн към Дантес е продиктуван от хомосексуални подбуди; нещо повече, ако Дантес се е възползвал от успеха си пред жените, по същия начин е очаквал да се възползва и от интимната си връзка с ван Хекерн. Наталия според нея съвсем не е красивата възглупава кокетка, овесила се на врата на Пушкин, както се представя в по-ранните биографии; тя е жена, пренебрегвана от съпруг, който е не само общоизвестен донжуан, но и непрекъснато ухажващ сестра й Александра; тя също така (и може би тъкмо затова) е искрено влюбена в Дантес, разбира се, стига да приемем за автентично писмото от личния архив на дьо Хекерн (то е подписано "Marie", което Витале тълкува като кодово име, наложително поради факта, че шефът на пощата е неспасяем доносник, отварящ чужди писма) и известява Дантес за своя неизбежен брак, молейки го да забрави нейната любов (писмото е с дата 1845 година, т.е. година след официалния й брак с П. П. Ланской; то обаче е запазено само в машинописен вариант, от което може да се предположи, че ръкописът е изгубен). Дантес от своя страна реагира много по-крайно от обикновено. Витале цитира неговия отговор: "Винаги съм имал всички жени, които съм пожелавал, освен една, която всички заедно и всеки поотделно ми приписваха и която, по върховна ирония на съдбата, бе единствената ми любов." (Но нека имаме предвид, че единственият източник на това изявление е съмнително обективната Александра Арапова, по баща Ланская, дъщеря на Наталия от втория й брак). Изследователката свързва по всякакъв начин най-съществено дразнещата, ирационална страна на Пушкин, с дуела. С други думи, Витале се проявява като иконоборец срещу иконата Пушкин, създадена от традицията.
Ново също така е, че цялата книга от близо петстотин страници е посветена на дуела. Всички биографи се суетят около събитието - то е обвито в загадъчност в монографиите им 2. Всъщност, Витале не е първата, посветила цяла книга на тази тема (вж. например: "Дуелът и смъртта на Пушкин" от Шчеголев, публикувана за първи път в периодичното издание "Пушкин и неговите съвременници", ХХV-ХХVII, 1916; следващото му издание е в самостоятелен том, Москва 1987; "За смъртта на Пушкин" на Поляков, Петроград 1922 и "Нови материали около дуела и смъртта на Пушкин" на Модзалевски, Оксман и Цявловски, Ленинград 1924), но нейната е значително по-обемна от техните и е любопитно да се запитаме с какво са запълнени тези петстотин страници.
Обстоятелство, което отчасти обяснява обема, е, че Витале предназначава текста за не-руска аудитория и се налага подробно да обяснява руските реалии, които нейните читатели трябва да разберат. Доколкото не пише и съвсем биография, в отделни моменти тя е принудена да прави и различни ретроспекции, за да изясни една или друга своя теза. От друга страна, тя първо представя поред отзвука за дуела сред дипломатите, тогава на служба в Русия, след това чрез отношенията на ван Хекерн и Дантес и накрая чрез преглед на подробните детайли, подреждайки събитията ден след ден, основавайки се на обстойни цитати от дневници, писма и мемоари. Резултатът е богато нюансиран портрет на руското дворянско общество, нещо като негова кратка история. Мога да добавя, че текстът се чете особено леко благодарение на стила, какъвто някои поклонници на надменното изпростачване (термина не използвам презрително, а разграничавам жанра, който Витале упорито и точно следва) би било добре да се опитат да наподобят.
Друг важен аспект от книгата е честото позоваване на Витале върху Пушкинови творби. Тя има много специална причина за това: убедена е - и го излага на доста страници, - че литературата не рефлектира живота, а го предсказва. Ето защо интерпретира произведенията на поета много повече като внушения за живота, отколкото като негови подражания. В допълнителната глава, "Table-Talk" 3, цялата посветена на дуелите в живота на Пушкин, тя анализира строфата от "Онегин", в която умира Ленски. Привежда и откъси от "Капитанската дъщеря" и момента от "Виелица", когато писмото, провокиращо дуел, в бурята пристига на грешното място; дори допуска възможността случката да завърши щастливо (дуелът да бъде предотвратен) и го написва в стила на "Повестите на Белкин". Поддържа реабилитацията на Наталия, сравнявайки поведението й с това на Татяна в края на "Онегин", упреквайки ни, че там очакваме единият от мъжете да си премери силите с другия.
Онова, което прави книгата на Витале близка до постмодерния наратив, възприет от съотечествениците й, е шеговитият тон, с който борави, и въвеждането на претоварения от клюки фон, срещу който или успоредно с който се развива историята. Макар да й липсва фукнята на Еко или малко по-голяма прецизност, тя въпреки това сладкодумно разказва една изпълнена с напрежение история (умело използвайки механизма на ретардацията например, допълнително включената глава, правеща преглед на Пушкиновите осъществени и разминали се дуели, за която споменах по-горе, се появява точно когато се стига непосредствено до дуела).4
Но що се отнася до "истинското" разрешение на загадката, бих се присъединил към изказването на Блок - надлежно цитирано и от Витале - че не толкова куршумът на Дантес убива Пушкин, колкото задушната руска атмосфера. Сега, благодарение на добросъвестно събраните от Витале източници от първа ръка, намирам, че по-ранната и по-кратка мисъл на Вяземски е и по-подходяща: обществото уби Пушкин.

Калифонирнийски университет, Лос Анджелис

Майкъл Хайм
Превел от английски Людмил Димитров





Рецензията на Майкъл Хайм на книгата на Serena Vitale: Il bottone Puskin. Milan: Adelphi Edizioni, 1995. 487 pp. е публикувана в: Slavic and East Europian Journal, vol. 41, №2, 1997. Тук я предлагаме с незначителни съкращения.


1 РГАЛИ, разбира се, както и Государственный архив Российской федерации, Российский государственный архив древных актов и Российский государственный военно-исторический архив.









































































































2 Например съвременният полски изследовател Виктор Ворошилски прави капитал от това, озаглавявайки книгата си "Кой уби Пушкин" (Варшава 1983, 1991), но всъщност единствено последната глава, дублираща заглавието, се занимава със смъртта на Пушкин.




































3 Тази глава дублира заглавието на едноименна статия на Пушкин - б.пр.

























4 Ето защо никак не бях изненадан, попадайки на вдъхновената рецензия в "La Stampa" от 17 юни 1995 година, написана от най-известните италиански автори на криминални романи Карло Фрутеро и Франко Лучентини: чак до стотната страница, пишат те, така се зачели, че не можали да оставят книгата.