Руският дуел
За дуела като особен, неизбежен и екзалтиран вид "общуване", за неговата социокултурна феноменалност, наложила се през ХVIII век и развила се през класическия ХIХ век в Русия, е казано и много, и малко. Историческата му привнесеност от Франция и конституирането му на руска почва основно сред дворянското съсловие бележи своя "бум" през първата четвърт на ХIХ век, за да отшуми и заглъхне постепенно с "разлива" на аристокрацията и "поглъщането" й от все по-напористо масовизиращото се обществено съзнание, в контекста на което статусът на общуване има далеч по-"невинни" измерения. От гледна точка на днешната - къде явно самодоволна, къде неумело прикрита - алиенация явлението несъмнено изглежда романтически наивно, сантиментално налудничаво или просто екзотично, но предоверявайки се на подобна логика, вероятно ще пропуснем да осмислим неговата автентична сериозност, дублираща в социален план обективната природна еволюция. Доколкото обаче, стъпвайки на обществена почва, едно явление - пък било то и най-безкористно замисленото - неизбежно се субективира, и дуелът в един момент се превръща в проблем, чиято неподправена, експлицитна конфликтност подхранва друг много важен дял от обществената изява - литературата. Нещо повече - в периода, за който говорим, в Русия литературата е също феномен, може би, без особено преувеличение, най-големият от всички. Така че ако днес дуелът е в общи линии възстановим като ритуал и традиции и е в състояние да ни провокира сериозно в изследователска перспектива например, това в най-голяма степен го дължим на руската литература. Тенденцията е дори още по-дълбока: литературата не само съхранява и опазва дуела, но го и "подхранва" и удължава живота му. Всички най-големи имена на ХIХ век оставят в своите произведения поне по едно описание на дуел, при това съвсем не формално, което и днес може успешно да възпроизведе динамиката и "аромата" на безвъзвратно отминалото време.
В настоящата публикация се опитваме да представим руския дуел в няколко различни аспекта: като история (докуменална сензациозност), като ритуална специфика и като художествена поетика. Статията на Румяна Корсемова е част от по-обстойно изследване върху проблема, в случая уговаряща предимно неговия генезис и особености на регламентирането му чрез няколкото базисни понятия, поднесени рубрикирано и "онагледени" с внушителни примери. Трябва да признаем, че през втората половина на 90-те години на ХХ век се наблюдава един засилен интерес към дуелната практика и доказателство за това са няколко самостоятелни и оригинални монографии, появили се неотдавна. Първата е на Яков Гордин, озаглавена "Дуели и дуелисти", (СПб 1996), по повод на която поместваме твърде любопитното интервю на журналиста и писателя от "Литературная газета" Александър Мелихов, взето от автора малко след появата на книгата му. С откъс представяме втората авторитетна монография, издадена отново в Санкт Петербург две години по-късно. еин автор е Алексей Востриков, а заглавието й - "Книга за руския дуел" (СПб, 1998). Статията акцентира върху фигурата на бретьора - любимо превъплъщение за големи имена в руската история, сред които немалко поети. Доколкото дуел донася гибелта на Пушкин, около двестагодишния юбилей през 1999 г. се възобнови интересът към това фатално за гения събитие. Преиздадени бяха материалите по делото срещу Дантес, появили се за първи път през 1900 г., както и класическият труд на П. Е. Шчеголев "Дуелът и смъртта на Пушкин". Италианската изследователка Серена Витале издава през 1995 г. в Милано сензационната си книга, провокативно наречена "Копчето на Пушкин", в която разказва за резултатите от продължителната си работа върху възстановяването на Пушкиновия дуел - неговите предпоставки, тъмни страни и почти митологична установеност, като особено ценни се оказват 25 писма, писани от Дантес през периода май 1835 - ноември 1836 г. и предоставени на авторката от прекия му наследник в Париж, барон Клод де Хекерн-Дантес. Книгата представяме чрез убедителната рецензия на професора по руска литература от Калифорнийския университет Майкъл Хайм, отпечатана в "Slavic and East European Journal" през 1997 г. Може би трябва да споменем и още две съвсем нови изследвания на проблема: историко-литературоведската монография на Руслан Г. Скринников "Дуелът на Пушкин" (СПб, 1999) и документалното разследване на Владимир М. Фридкин "Гибелта на Пушкин. Половин век по-късно" (М. 1999).

Людмил Димитров