Из Черновата на кратък речник за руския дуел
Уводни бележки. Дуелът най-общо може да бъде определен като двубой с използване на оръжие, който се осъществява по определени правила и цели да възстанови честта на единия от участниците. Налагането му като ритуализирана практика за морална реабилитация при обида става през ХV в. в средите на френската аристокрация. При управлението на Анри III и особено при Анри IV популярността на дуела достига смайващи и безпрецедентни размери - от 1589 до 1607 г. при дуелни двубои загиват около 4000 френски благородници. Според свидетелства на съвременници по това време в Париж дуели се провеждат едва ли не ежедневно, като в услуга на дуелистите усърдно действа специализирана група от наемни секунданти, разхождащи се около Понт Ньоф с подръчен комплект шпаги и готови само срещу едно екю да организират двубой. Дуелният "вирус", обхванал Франция на границата между ХVI и ХVII в., несъмнено отслабва официалния властови контрол върху аристокрацията, което налага поставянето на дуела под забрана чрез множество монархически укази. Един от най-яростните противници на дуела е кардинал Ришельо - през 1627 г. той подписва шокиралата френските аристократи заповед за екзекутирането на граф Франсоа дьо Монморанси заради неговия 22-ри по ред в биографията му дуел - с маркиз дьо Боврон.
В Русия дуелът навлиза от Западна Европа със закъснение от около два века. За разпространението му се съди по мерките, които монархическата институция предприема срещу него. Пръв Петър I с указ от 14 януари 1702 г. забранява дуелите под заплаха от смъртно наказание. Тринайсет години по-късно в специална глава на Петровия "Воински устав" вече по-обстойно са формулирани условията, според които участниците в дуел, в това число и секундантите, подлежат на крайната юридическа санкция: "Ако се случи да излязат двама на уречено място и да оголят шпаги един срещу друг, то Ние заповядваме те, макар никой от тях да не е ранен или умъртвен, а също и доказаните като секунданти и свидетели, безмилостно да се наказват със смърт, а вещите им да се изземват. (...) Ако започнат да се бият или бъдат убити или ранени, както живите, така и мъртвите да бъдат обесени надолу с главата." Безмилостните, с привкус на азиатска жестокост, наказания за дуелистите, предвиждани в Петровото законодателство, само временно забавят усвояването на дуелния ритуал и превръщането му в устойчива социокултурна практика (втората половина на ХVIII - първата половина на ХIХ век). При управлението на кокетиращата с дворянството Екатерина II (1762-1796) окончателно се формира институцията на руския дуел. Тогава Русия преболедува истинска дуелна "епидемия", която е симптом за стремителното автономизиране на руското благородническо съсловие в рамките на държавността - процес, ускорен по инициатива и на самата императрица. Тя се наема с осъществяването на амбициозен проект за "цивилизоване" на дворянството, целящ осезаемо да промени статута му в руския социум. Придобитите по-голяма съсловна независимост и морално самоуважение стимулират прехода към нов режим на корпоративна самоорганизация, основан върху валидни само в границите на дворянския кръг етико-поведенски норми. Нарушаването им започва да се регулира "вътрешно", в самата дворянска общност, чрез дуелната практика. Вероятно, долавяйки в дуела рискова за руския политически абсолютизъм проява на съсловен сепаратизъм, Екатерина II осъзнава и тогавашната му незаменимост като морално-арбитражна процедура, способна да компенсира несъвършенствата в държавното законодателство 1. Водена от желанието да насърчи социалната самостоятелност на дворянството, но и да опази монархическата опека над него, императрицата обнародва на 12 април 1787 г. специален манифест, с който потвърждава (след Петър I) престъпността на дуела, смекчавайки обаче наказанията за дуелистите.
През ХIХ в. се забелязва по-нататъшна "либерализация" в официалното отношение на държавната институция към дуелантството. С влезлия в сила през 1835 г. "Свод от закони на Руската империя" окончателно се отменя смъртната присъда за участие в дуел, а след 1845 г. за подобно провинение вече се определят значително по-леки от предишните наказания. Най-тежкото от тях, предвиждано при смъртен изход, е в размер от четири до шест години затвор. През ХIХ в. при решаване на "редовите" дуелни дела руската съдебна инстанция рядко спазва стриктно законовите предписания. Обикновено дуелистите и техните секунданти получават най-леките присъди, формулирани в съответната законова рубрика. Това се обяснява с факта, че дуелните процеси се гледат от военни съдебни колегии, в които участват само офицери, а те са "най-правоверните" адепти на дворянския морален кодекс и най-непоклатимите защитници на дуела като ефективна процедура за отстояване на личната и съсловната чест. Крайно строги присъди са произнасяни само по изключение, когато даден дуел можел да предизвика мощен социален резонанс, какъвто е случаят със смъртта на Пушкин.
Дуелната практика е начин дворянинът да заяви не само своята съсловна автономност, но и личностната си самоценност, пренебрегвайки силовия авторитет на държавността и оспорвайки по този начин нейната глобална социално-дисциплинираща функция. При управлението на Николай I (1826-1855), когато държавната институция добива отчетливо йерархизирана и бюрократична "втвърденост" и се опитва да засили надзора върху приватния живот на верноподаника, участието в дуел получава несъмнени "фрондьорски" конотации. Това обяснява и крайно неприязненото отношение на пословично деспотичния император към дуелите. За Николай Павлович, остроумно определен от Ю. Тинянов като кариерист (т.е. обременен с комплекс за администраторска непълноценност властник), е абсолютно недопустимо проявяваното от неговия предшественик - "императора-джентълмен" Александър I - съдническо великодушие към дуелистите. Например през 1823 г. Александър I лично поема разследването на скандалния "генералски дуел", в който началник щаба на 2-ра армия П. Кисельов убива бившия бригаден командир на одеския пехотен полк И. Мордвинов.2 В продължение на целия ХIХ в. в Русия действат дворянските "закони на честта", отстоявани чрез дуела, и юридическата забрана на дуелната практика. Едва в самия край на столетието, през 1894 г., дуелът е полу-узаконен чрез обнародването на специални "Правила за разрешаване на междуличностните спорове в офицерската среда". Според тях съдебните военни колегии добиват правото да насрочват дуели, ако преценят, че това е "единственото прилично средство за удовлетворение оскърбената чест на офицера". Решението за организиране на дуелна среща става задължително и за двамата въвлечени в морален конфликт офицери, а неявилият се на дуелното поле трябва да подаде оставка. В противен случай неговият командир е длъжен да докладва уволнението му. Според А. Востриков легитимацията на руския дуел в края на ХIХ в. е предприета по инициатива на Александър III с цел да реанимира чрез това благородно престъпление изтляващото вече в средите на руското офицерство съзнание за професионална чест и съсловно самоуважение.

* * *

Бариера. Всеки от двата знака, маркиращи допустимата минимална дистанция между дуелистите. През първата половина на ХIХ в. за нормално и, както казвали тогава, "благородно" се смятало разстоянието от 10 до 15 крачки. В дуелите на Пушкин с Дантес (1837) и на Лермонтов с Мартинов (1841) между бариерите били отмерени 10 крачки. Във вдигналия много шум малко преди Декабристкото въстание дуел на подпоручика от Семьоновския полк К. Чернов с флигел-адютанта В. Новосилцов - любимец на Александър I, защитаващият честта на своята сестра Чернов настоявал за стрелба от абсурдна и откровено (само)убийствена дистанция - три крачки. След решителната намеса на секундантите (сред които бил поетът К. Рилеев) противниците се стреляли от осем крачки.
Естественият завършек на този крайно рискован двубой била смъртта и на двамата дуелисти. С течение на времето стандартното разстояние между бариерите постепенно се увеличавало, като в края на ХIХ в. то вече варирало от 20 до 30 крачки, което почти изключвало възможността за смъртен изход. Бретьор. Опитен дуелист, преднамерено влизащ в конфликти, предполагащи дуелна развръзка. Бретьорството било начин за набавяне на социално признание чрез демонстрация на превъзходство над другите дори и с цената на крайно отклонение от общоприетите морално-поведенски норми.3
Дуелен кодекс. Набор от правила, описващи подготовката и провеждането на дуела. Продължителната юридическа забрана на дуелите в Русия обяснява факта, че почти до края на миналия век там липсвал единен и общоприет дуелен кодекс - при официалното третиране на дуела като криминално явление отпечатването и легалното разпространяване на подобен текст било невъзможно. Затова руските дворяни, участващи в дуели преди юридическата легализация на ритуала, понякога използвали чужди (най-често френски) дуелни устави. В повечето случаи обаче уточняването на дуелните правила ставало чрез допитване до авторитетни познавачи, обикновено от армейските среди. Едва след 1894 г. в Русия се появили множество преводни, адаптирани и оригинални дуелни кодекси - на Ф. Болгар (1895), П. Швейковски (1896), В. Дурасов (1908), С. Важински (1912), И. Микулин (1912), А. Суворин (1913) и др.
Дуелни пози. Дуелната практика наложила някои "класически" дуелни пози. Например при прицелване от място дуелистът заставал странично към противника си с дясното рамо напред - така той излагал на показ по-малка площ от своето тяло. После, прицелвайки се, вдигал високо ръката с пистолета и започвал постепенно да я спуска надолу до изравняването й със зрителната си линия.4 Стрелялият вече дуелист също заемал определена поза в очакване на противниковия изстрел. Той изнасял напред едното си рамо и полагал ръката с пистолета върху гърдите си, за да ги прикрие.
Картел. Писмена или устна покана за дуел, отправяна от оскърбения към оскърбителя чрез посредничеството на неговия секундант. В нея се изяснявала нанесената обида и се настоявало за удовлетворение.5
Оръжие на дуела. То най-често се избирало от оскърбения. През ХIХ в. руските дворяни се стреляли със специални дуелни пистолети - далекобойни и едрокалибрени, които се продавали в комплект по два с набор приспособления за зареждане и отливане на куршуми. По повод на дуела между Онегин и Ленски в "Евгений Онегин" се споменават пистолетите на известния парижки оръжейник Лепаж, смятани през първата четвърт на ХIХ в. за най-доброто дуелно оръжие заедно с пистолетите тип Кюхенфейтор. "На мястото на дуела - пише Лотман - всеки от противниците донасял свои пистолети. Секундантите под клетва свидетелствали, че с оръжието не било стреляно, след което чрез жребий се избирали едните или другите пистолети" 6. Понякога дуелното оръжие било осигурявано от секундантите, единият от които го зареждал под строгия надзор на другия(те). Затова и подмяна на оръжието в хода на дуела била допускана рядко и само при предварително договорени условия, а засечката в повечето случаи отчитали като изстрел.
През първата половина на ХIХ в. в Русия при дуел по изключение била използвана и анахроничната тогава шпага. Това се случвало, когато дуелистите се оказвали носители на национално различни и трудно съгласуеми дуелни традиции. Най-често противоречия при избора на дуелно оръжие възниквали между представителите на стадиално разминаващите се френска и руска дуелни практики. В началото на ХIХ в. френските дуелисти предпочитали безобидните и символно презентабелни фехтовъчни оръжия, което не съответствало на по-радикалните руски дуелни стандарти. В края на ХIХ в., след узаконяването на дуела в Русия, някои от отпечатаните дуелни устави препоръчват по-безопасното хладно оръжие вместо наложилото се вече огнестрелно - симптом за променящия се социокултурен статус на дуела.
Секундант. Доверено лице и официален пълномощник на дуелиста, чиято роля била да организира дуелната процедура и да следи за стриктното й съблюдаване. Понякога по-голямата сигурност за нормативното осъществяване на двубоя била обезпечавана, като всеки дуелист си избирал двама секунданти, както било в дуела на К. Чернов с В. Новосилцов (1825), на Лермонтов с Н. Мартинов (1841). Секундантите се задължавали да отстояват докрай интересите на своя довереник и най-напред да положат усилия за мирното уреждане на възникналия конфликт. Последното и в повечето случаи чисто "протоколно" предложение за помирение се правело на самото дуелно поле. Ако не се постигнело предварително помирение, секундантите съгласували условията за провеждане на дуела, формулирали ги писмено и по време на самия двубой строго контролирали тяхното спазване. След размяната на предварително уговорения брой изстрели секундантите обявявали удовлетворението за валидно и предлагали на противниците да се помирят чрез символичния жест на ръкостискането.
Режим на стрелба. В началото на дуела противниците били разполагани на еднакво разстояние от бариерите (от 5 до 10 крачки), след което по даден от секундантите знак се насочвали един към друг. Дължината на отстъпа от бариерата не била без значение - по-голямата отдалеченост при определени условия намалявала рисковостта на двубоя. За всеки дуел бил уговарян и конкретен режим на стрелба. Понякога с привилегията да стреля пръв се ползвал оскърбеният, но най-често последователността на изстрелите се определяла чрез жребий. Допустима била и трета възможност - дуелистите да стрелят, когато решат, след дадения от секундантите стартов сигнал, както било например в дуелите на Кисельов с Мордвинов, на Чернов с Новосилцов и на Пушкин с Дантес. В някои дуели движението на противниците един към друг се прекратявало след първия изстрел. Това видимо облекчавало условията на двубоя и опазвало равнопоставеността на съперниците, защото и двамата стреляли от едно и също разстояние. Според друг възможен регламент дуелистите били длъжни и след първия изстрел да продължат движението си към бариерата, което можело да съкрати докрай допустимата дистанция за стрелба и да изложи някой от тях на твърде опасен изстрел, произведен вече от застрашаваща близост. В подобна стуация опитният и хладнокръвен дуелист, рискувайки да бъде улучен, позволявал да стрелят по него, след което изчаквал противника му да стигне до бариерата и едва тогава спокойно и самоуверено се прицелвал в него.
Специално бил договарян и броят на изстрелите, на които всеки от дуелистите имал право (от един до три), и условията, при които се прекратявал двубоят.7

Румяна Корсемова























































































1 Бележниците на П. Вяземски съдържат следната, подкрепяща това твърдение, записка: "... впрочем тя (Екатерина II - Р. К.) казвала, че дуелът, макар и да е престъпление, не е подвластен на обикновените углавни закони. Той изисква не само правосъдие, но и правдивост..."



















































2 В своите записки декабристът Н. Басаргин (по онова време адютант на Кисельов) представя по следния начин юридическата развръзка на тази твърде комплицирана дуелна история: "Кисельов (...) получи от генерал Дибич, тогава началник на Главния щаб, писмо, в което той му съобщаваше, че императорът, след като се запознал с официалното изложение по делото, изцяло оправдава постъпката му с единствената забележка, че много по-добре би било, ако дуелът беше проведен зад граница."









































3 Със славата на бретьори се ползвали кумирът на хусарството А. Бурцов (?-1813), ненадминатият скандалджия и авантюрист гр. Ф. Толстой - Американеца (1782-1846), Р. Дорохов (1801-1852), декабристът М. Лунин (1787-1845), Ф. Уваров - Черния (1780-1827), Ф. Гагарин - Мъртвешката глава (1786-1863) и др. Техните дуелни подвизи породили множество анекдоти и бретьорски "легенди", зареждащи руската литература с немалко сюжети, отработени вече в зоната на интерлокуцията (А. Велтман, О. Сомов, М. Загоскин, А. Бестужев-Марлински, А. Пушкин, М. Лермонтов, И. Тургенев, Л. Толстой и др.).







4 Вероятно тъкмо в изходната прицелна поза, тоест с високо вдигната дясна ръка, Лермонтов бил застигнат от смъртоносния изстрел на Мартинов. Доказва го установената след аутопсията траектория на куршума в тялото му.
5 За пример ще цитираме част от възстановения по памет от гр. Вл. Сологуб картел, изпратен му от Пушкин през 1836 г. по повод една безобидна, но превратно изтълкувана в светските среди шега на графа с Наталия Пушкина: "Уважаеми господине, положили сте напразни усилия, като ми излагате обяснения, които не съм искал. Вие сте си позволили непочтителност спрямо жена ми. Носеното от Вас име и обществото, което посещавате, ме задължават да изисквам от Вас сатисфакция заради непристойното Ви поведение...".
6 Ю. Лотман, Роман А. С. Пушкина "Евгений Онегин". Комментарий., Л., 1983, с. 304.






































7 Например в указанията към дуела на Пушкин с Дантес било вписано, че ако след първата размяна на изстрели няма улучен, двубоят трябва да се поднови, като противниците се върнат на изходните си позиции. Както е известно, до втора размяна на изстрели не се стигнало. Пушкин пръв достигнал бариерата, спрял и започнал да се прицелва. Тогава Дантес, който бил на крачка от бариерата, стрелял в движение и го улучил в коремната област. Пушкин паднал върху шинела, с който бил отбелязана бариерата, после се попривдигнал, със сетни усилия се опрял на лявата си ръка и казал на втурналия се към него Дантес: "Attendez, je me sens de force pour donner mon coup". След това се прицелил, стрелял, ранил противника си, извикал "Браво!", хвърлил пистолета и изгубил съзнание. Дуелът на Лермонтов с Мартинов бил регламентиран още по-строго. Той трябвало да се подновява до два пъти, ако разменените преди това изстрели се окажели безрезултатни. Съществува предположение, че тези крайно тежки условия били формулирани от втория секундант на Лермонтов - известния бретьор Дорохов - с цел да сплаши противниците и да ги тласне към помирение. Фактът, че на мястото на дуела нямало лекар и карета, също работи в полза на тази хипотеза.