Записки от раклата
Двайсет и петият международен фестивал за телевизионно филмово творчество "Златната ракла" се проведе в Новотел Пловдив от 8 до 14 октомври т.г.
Участващите общо 42 филма бяха показани в три групи: Първи раздел - Български игрални телевизионни филми и сериали. Втори раздел - Български документални и научно-популярни филми. Трети раздел - Чуждестранни игрални телевизионни филми и сериали. По 14 филма в раздел.
Международното жури бе в състав: Иван Ничев (председател), Карина Улич (ЦДФ, Германия), Сава Кулиш (председател на Съюза на московските кинематографисти, Русия), Анна Шолтисова (кинокритик, Словакия), Борислав Анджелич (кинокритик, Югославия).
Наградени по един или друг начин бяха 15 филма. В първи раздел - 9 (девет)!

1.
Журито не даде предвидената по регламент награда за режисура. Вместо нея (изглежда) присъди награда за най-добра филмова музика, непредвидена в регламента.
Неприсъждането на награда за режисура може да се коментира със загрижено-възмутен знак - няма вече режисьори, няма вече търсения; може да се коментира и като резултат от отдавна очакваното подчиняване на телевизионната филмова продукция на усредняващата формата и съдържанието медиа - и тук може да се сложи възторжен знак. Или поне многоточие.
Усреднителските изисквания на телевизията често се сочат като алиби за безлична продукция.
Естествено, овладяването на телевизионния киноезик на прилично равнище (такива бяха повечето филми, показани на тазгодишното, юбилейно, издание на "Раклата") е гаранция, че произведеното може да бъде показано на екрана при всеобщия глад за тв кино. Но когато става дума за фестивал (а не за филммаркет), критериите се очаква да са завишени. По небрежност при селекцията или поради желанието да ни покажат повече продукция, организаторите ни показаха и филми, които просто нямат място в нещо, определящо себе си като "фестивал за филмово творчество". Между другото, това важи и за чуждестранното участие, където нюансите на безличното преобладаваха...
Не показването на по-голямата част от продукцията на БНТ и "кой каквото изпратил от телевизиите, съгласили се да участват" би трябвало да съставлява представеното на този фестивал, ако той държи да се развива като авторитетно и признато международно състезание.
Разбира се, трабва да бъде подчертано укрепването на филмопроизводството в Българската национална телевизия, въпреки че сега произведените сто часа годишно не изглеждат кой знае какво. Но като за оттласкване от дъното никак не е малко и дава надежди за бъдещето. Именно затова (казвам го, защото и аз, като много българи, смятам "Златната ракла" за част от българския културен пейзаж) трябва да се мисли за сериозно повишаване на изискванията при предварителната селекция. При една хипотетична още, но вероятна ситуация, в която свои филми за фестивала ще предлагат и увеличаващите се играчи в аудиовизията - ефирни, кабелни телевизии, продуцентски къщи - от особено значение ще бъде установяването на по-сериозни художествени критерии за участие.
Защото сега на равна нога, в един и същи Втори раздел, участват, да кажем "Обвинението, присъдата" (професионално направен филм за недовършеното дело за лагерите в Белене и Ловеч, в който ужасът от убийствата преминава през чиновническата или животинската тъпота на убийците, но докосва и безчовечните императиви на политиката) и филмът на Явор Дачков и Люба Кулезич "Сцени от един демократичен живот" - една политическа еднодневка, правена с ненадхвърлящи равнището на посредствената журналистика амбиции...
А западноевропейската продукция беше на едно желязно средно ниво, каквото постоянно консумираме по телевизорите.

2.
Усреднителските изисквания на телевизията, каквото и да си говорим, са по-скоро рамки, в които може да се разположи много, качествен, художествен филмов текст. В Пловдив това безапелационно доказа "Хайка за вълци" - един чисто и здраво направен филм. Който показа нагледно, че една добре подбрана и добре разказана за телевизията история поражда гъмжило от смисли и значения, без да има нужда да бъдат налагани те със специални стилови похвати. Без да е нещо гениално, "Хайка за вълци" всъщност реабилитира реализма - парчета от живота, поставени в контекста на живота, които ни говорят за живота... В България отдавна чакаме да се появи такова произведение. (Апропо, салонът за прожекции в Новотел Пловдив, в който по правило имаше по десетина зрители, бе пълен на премиерата на "Хайка за вълци".)
Спецификата на телевизионното творчество беше една често обсъждана тема на "Раклата". Видяно през призмата на спора - каноните на жанра срещу "авторското кино". Противопоставянето не е от вчера, но и вече не е само на теоретична плоскост. Вече имаме образци на "масово" кино. На пръв поглед спорът е на път да се разреши от само себе си в практиката - има режисьори със самочувствие на професионалисти в отделни жанрове и тяхното самочувствие не е безпочвено. За пример ще дам Николай Акимов ("Клиника на третия етаж"), който поддържа тезата, че правенето на телевизионни сериали не е нищо повече от занаят - и с основание.
Нарастването на самочувствието на "занаятчиите" би трябвало да бъде приветствано. Съвсем естествено е и делът на тяхната продукция да е преобладаващ. И дано да произведат български "Бар Наздраве" или "Спешно отделение".
На фестивала българското "авторско кино" бе представено от "Пясъчен часовник" (сценарий и режисура Георги Дюлгеров, оператори Борис Мисирков и Георги Богданов) и "Стъклени топчета". А също от показания извън конкурса "Писмо до Америка" (сценарий и режисура Аглика Трифонова, оператор Рали Ралчев). Всякакви резерви можем да имаме към тези филми, включително и че не са правени за широка аудитория, но това бяха филмите от "Златната ракла", които се опитваха да разчупят усреднителските изисквания на телевизията. Струва ми се, че ролята на БНТ при създаването на подобни филми трябва да бъде подчертана, трябва да бъде подкрепена Националната телевизия в помощта й за опитите да се разчупват телевизионните стереотипи. Защото какво би била нормата, ако липсваха опити за разчупването й?

3.
На един такъв фестивал човек си дава ясна сметка доколко характеристиките на един униформизиран международен филмово-телевизионен език определят стереотипите му на възприятие. Механично - с пълно безразличие гледаш по екрана любови и ридания, терзаещ се злодей или лъчезарен глупак. Там обаче, където из добре познатата безвкусица на дъвката за очите доловиш национален привкус, т. е. нещо, от което една нация се интересува по-специално, се оживяваш малко.
В Пловдив оживлението беше в славянските филми (много се извинявам за това групиране, то е просто за удобство).
Руският филм (Златна ракла) - любовен триъгълник между старци. Любов и минало.
Босненският - ритуализирана патетика. Сръбското, разбира се, в ония, стародавните времена.
Югославия. "Изобретатели". Фриволен фалшификатор на пари се вмъква в почтено семейство, което си прекарва живота в кавги. Мъжът е изобретател. Като че ли на нещо като перпетууммобиле.
Македония. Границата с Албания. Продажба (и препродажба) на жена. Кражби на добитък. Хора-скотове. (На пресконференцията режисьорът каза, че ако Западът обича да купува екзотика, защо пък ние да се срамуваме, че я правим.)
Полша. "Сизифови мъки" (сценарий и режисура Павел Коморовски, по Щефан Жеромски) - серията, която гледах, беше урок за патриотизма на поляците и отпора им срещу руския език - става дума за края на XIX век.
Страни, които още имат проблеми. Които се вълнуват от проблемите си. И все още не са ги "боядисали" с глобализацията на чувствата.

4.
Лирично. В една своя статия Юлия Кръстева пише: "Вкусът е риторика на това разпознаване, чрез която Аз-ът, съсредоточен около авторитета, открива в Другия същия език, който той говори на себе си. Вкусът установява разликата между мене и другия, но само при условие, че тази разлика се хармонизира чрез посредничеството на Авторитета, Общността, Индивида, споделящи впоследствие същия език. Тази хармония между различни хора, доведени до една универсалност, се вкусва като сладост. Това е вкусът." Опитвам се да открия в кои от видените български филми се докоснахме до вкуса, формулиран по този начин. И стигам до нерадостен извод.
Разбира се, авторитетите (схващани не толкова като личности, а като норми в общественото съзнание) бяха срутени преди десетилетие и вече десетилетие налагането на нови не може да се извърши поради многопосочните, противоречиви и често взаимоизключващи се тенденции и влияния. Общността се е разпаднала до съжителство, крепено единствено от формални рамки. Индивидът в това обкръжение е загубил ориентири. Отдавна вече няма общ език.
Освен един - визуалният, на който се продават сънищата.
В тази ситуация на почтения и талантливия не остават много пътища. (Да се опитва да възстановява авторитети чрез рекламиране на политически парадигми е работа за комсомолски ентусиасти.)
Честният артист търси архетипи, отломки от разпада, около които може да изгради консенсус на загубилите ориентири индивиди. Той по неволя използва езика за продаване на сънища, но и кой може да го обвинява, след като единствено в дълбоко скритото (несъзнателно, подсъзнателно, сънуването...) днес може да се намери онова средоточие, за което говори Кръстева, което е условността на общия ни живот, което е рамката, в която вкусваме езика (на изкуството) като сладост. Тази посока на фестивала бе великолепно олицетворена от "Хайка за вълци". Парадоксално - този каноничен, реалистичен филм ни отвежда в дебрите на българските сънища, където, необезпокоявани в различието си (доколкото го имаме), можем да вкусваме сладостта на конвенцията ни.
Другият път, който може да поеме честният артист, е разголването на битието. Разнищване на нищетата. Показването на ситуацията на разпад, в която се намираме. Опит за взривяване на езика за продажба на сънища. Представителен за тази посока бе "Стъклени топчета". Сладостта тук е в липсата на сладост, удоволствието е в поставяне на въпроси. Опората не е в колективното сънувано, а в търсенето на метабитието, на метаморала.

5.
Не съм кинокритик и не ми отива да правя конкретни анализи, но не мога да не отбележа няколко филма.
Безпомощността на "Дан Колов" и "Дунав мост". Елементарността на разказа, липсата на какъвто и да е втори смислов план са направо озадачаващи.
Добрата работа в "Големите игри" (режисура Иванка Гръбчева). Пример за едно стабилно средно равнище, този филм незаслужено бе излъчен в "негледаем" часови пояс.
Елегантността. "Живот докрай" по разказ на Илия Волен, сценарий Георги Борисов и Пламен Масларов, той е и режисьорът. В този половин час филмово време през будно-насмешливия поглед на създателите видяхме една елегантно, "ала 30-те години", разказана история. За живота и смъртта (разбира се), но и за думите, за словесните разсъждения, разтапящи се сладостно в изображението. Пречупен през няколко стилови призми, от екрана текстът на Илия Волен може би ни разказваше за удоволствието от текста - литературен и филмов.

Христо Буцев