Декамерон по Морфов

"На дъното" на Александър Морфов беше мрачен, но силен спектакъл. В него имаше не само бляскави сцени. В него той създаде реалност, в която субектът съществуваше в общество, за което границата между живота и смъртта е илюзорна. Чувствителността на живеещите в това общество към смъртта (т.е. и към живота) е напълно притъпена. За зрителите не беше трудно да съотнесат случващото се на сцената към извънхудожествената реалност.
В новия му спектакъл "Декамерон или кръв и страст по Бокачо" смъртта е само фон в колажа от разкази-сцени. Чумата, вилнееща във Флоренция, е само средата, в която копнежът за любов трябва да звучи още по-силно.
"Декамерон" е обяснение в любов, в което с усилие може да се разпознае "мрачният" Морфов. И макар в сценичната му стилистика да се разпознават типични за режисьора образи, гегове, обрати, представлението е новост като настроение.
В спектакъла, носещ подзаглавието "Кръв и страст по Бокачо", има толкова малко кръв, колкото и страст. "Декамерон" е сантиментален спектакъл. При липса на добра драматургия, особено на голямата сцена на Народния театър, рискът сантименталността да се отлее в подсмърчане (а и пошлост) е огромен. Но дуетът Александър Морфов - Елена Иванова (сценограф и костюмограф) са преодолели подобна опасност. Техният "Декамерон" не разказва, а слепва отделните сцени в пищна и красива сценична форма. Визията на спектакъла стяга сантиментите и телата в силуета на различни образи, играейки със сценичното минало на операта и драматичния театър и използвайки опита на киното и съвременната масова култура. Разбира се, подобен избор означава и че спектакълът се строи в прост и ясен код на четене, чрез банални жестове и с чувство за хумор. Когато например Франческо (Николай Мутафчиев) и Франческа (Рени Врангова) си подхвърлят влюбено сърцата си, този въображаем "love-ball" e построен без игрови фойерверки - просто на границата мужду смешното и сантименталното. Както и следващата - когато Франческа разказва за своята любов и подарения си въображаем пръстен на Чумавия (Димитър Рачков). Така логично "разказите"-епизоди и чумата се събират на финала в показаната ни светлина "в дъното на тунела", а тя естествено е изкуството и любовта. Епизодът с агнето (или кръвта) на Стефан Данаилов (Бащата) и Николай Мутафчиев (Франческо) и този на Мария Каварджикова (Лаура) и Петър Попйорданов (Гулиелмо) би трябвало да са контрапункт на сантименталното, но повече изпълняват функцията да задържат "чувствата" и запазят сухи кърпичките на зрителите.
Последните думи на Беатриче (Ана Пападопулу) от въведението за чумата, обхванала Флоренция, с които всъщност се обявява началото на спектакъла, са: "Ние трябва да живеем, ние трябва да живеем!" Това е и позитивният, ведър патос на "Декамерон" по Морфов.

Виолета Дечева

















Реплика
от ложата