Ореалностяване на образа

Теле-визията е визия, следователно образът там е най-важната част от посланието. За трансформацията на културата от писмена във визуална, от четяща в гледаща е допринесла в не малка степен и тя, може би дори предимно тя. Начинът, по който картината присъства на екрана, определя съдържателните характеристики на самия екран - политиците се сърдят не когато не ги преразказват, а когато не ги показват. След бунта в Белград една от най-често повтаряните фрази на сдобилите се с власт и показ опозиционери беше: "Нас не ни даваха по телевизията, ние обаче няма да сме така несправедливи". Огорчението по лицата им при произнасянето на тия думи беше така силно, че човек неволно започваше да си мисли: а дали пък "демократичната революция" в западната ни съседка не стана реалност заради тая тъкмо телевизионна неправда, загнездила обида не само в опозиционната, но и в народната душа? Да не забравяме: дори на сатанизирания от Запада Слободан Милошевич сърбите досега не са посегнали и с пръст, затова пък видяхме как пребиха директора на националната телевизия току до нейната сграда. Ритници, удари, шамари: плаща най-скъпо този, който изкривява образа, не другият, по чиято поръка или заповед го прави.
Българската национална телевизия също премина доста перипетии, преди да стигне до необходимостта от ореалностяване на образа, до отговорността му спрямо действителността. От фризираните и подправени преддесетоноемврийски новини, през хаотичните и революционни непосредствено след тази дата, тя дълго време вървя след победителите и едва сега заяви микроскопични податки, че вероятно се откъсва от слугинския си рефлекс.
Повод за надеждата дават два репортажа върху една тема, излъчени в "По света и у нас" миналата седмица.
Националният статистически институт направи редовния си отчет, който обаче репортерите онагледиха не както досега с лустросана пресконференция на намазани чиновници, а със строеж, приличащ повече на руини, с нескопосна табела върху него/тях - изкривена и раздрънкана, и с една очукана от живота старица, която с трепереща ръка подаваше левчето от още по-очуканата си пенсийка на Женския пазар, за да си купи, както се полу-чу, "един домат". Та тия точно две кратки, почти мимолетни снимки раз/по/казаха много повече и много по-съдържателно живота на днешния българин от всички макроикономически параметри, финансови стабилизации и валутни резерви, които непрестанно ни тикат оптимистично под носа тоз-мандатните управляващи. Видя се всъщност, че никакви макро-хвалби не могат да отмахнат гадното микро-битие на българина, в което той все повече затъва, без да вижда възможност за отърване. Приличният на руини строеж на НСИ демонстрира директно руините на социума, който сме принудени да обитаваме, а треперещата бабичка можем да приемем като метафора на цялата ни нация, трепереща и безпокойна за това какво ще се случи утре. Един репортаж, който може би, без да иска, но независимо от това достатъчно точно ореалисти картината на днешната екзистенция по български - тревога сред развалините. Развалини, които и новите строежи не могат да прикрият, нито пък да се разграничат от тях, защото са също като тях.

Митко Новков







Петък,
ранна утрин