На 14 октомври т. г. на фестивала "Щайерска есен" в Грац, Австрия, имаше и силно българско участие. Режисьорът Димитър Гочев, който работи в Германия, представи постановката "Буре барут" - нашумялата пиеса на македонския драматург Деян Дуковски. Не само българското участие беше забележително в тази постановка. Освен режисьорът Димитър Гочев над фестивалната премиера бяха работили сценографът Анри Кулев, помощник-режисьорката Магдалена Димитрова и великолепните актьори Самуел Финци и Златина Тодева, плюс сборна трупа от германски актьори, които са играли в предишни постановки на Гочев, а балканската връзка се допълваше от мощния звук на фолк-джаз оркестъра на Санди Лопичич и Дейшовида.
За пиесата на Деян Дуковски, който присъстваше и на премиерата в Грац, вече е писано доста: тя е апотеоз на насилието и дивите нагони, стилизиран, отблъскващ образ на онези - измислени - Балкани, които вече десетина година стряскат цивилизованото гражданство пред телевизора. Тъкмо поради привидната едноизмерност на текста и посланието Димитър Гочев е повдигнал всичко на степен, на която ексцесите вече стават почти оперетни, а пародията поставя под съмнение не толкова действителността на самите Балкани, колкото опростеното й възприемане от света. Режисьорът е монтирал в спектакъла и две отчетливи рамки, които носят много важна информация за неразривната връзка между борбите на великите световни сили, от една страна, и кръвопролитията на Балканите, от друга. В началото и в края на спектакъла една оперна певица в костюм от имперско време изпълнява шарж по Бетховеновата "Ода на радостта", с което маркира историческата и мисловна австроунгарска граница, разделяща Балканите. И пак в началото и към края на спектакъла думата взимат и останалите велики сили: Чърчил обявява Студената война, американските флагчета пък увенчават ултимативния блян за щастие на мнозина югоизточноевропейци. Балканите са обърканите деца от разбития брак между великите сили, те са жертва на дългогодишния националистически алкохолизъм, на междудържавните изнасилвания и дипломатическите лъжи - това е посланието на Гочев и неговата трупа.
Димитър Гочев, един режисьор, който винаги работи много интензивно и успешно с телата на актьорите, е успял да направи това послание почти телесно, нещо повече - да го покаже като телесната долница на Балканите, без да буквализира достатъчно буквалния текст на Дуковски. Тази стилизираност обаче в отделни моменти, особено в началото, не е съвсем на фокус и зрителят може за миг да си помисли, че експлозията на бурето с барут, кръвта и смъртта по сцената са съвсем истински. За краткотрайната колебливост на интерпретацията допринася и невинаги уверената игра на част от трупата, която от време на време пропада в класическите клишета за балканската душа и манталитет. Сред актьорите с невероятна интензивност блести главно Самуел Финци, който с лекота прескача от роля в роля: ту глуповат борец, ту сатанински злодей, ту меланхоличен интелигент или агресивен гангстер. Другото запомнящо се присъствие на сцената е това на Златина Тодева. Нейната роля е съчинена всъщност от режисьора, но попадението е отлично. Характерната актриса, приседнала край сцената в позата на Димчо-Дебеляновата майка, е не само символ на майчинската доброта, на човещината и на съвестта. Тя е и скръбен свидетел на кървавата история, нещо като ням хронист на тъжната действителност. Тази "архи-майка" присъства на сцената особено ефектно благодарение на много сполучливото сценографско решение на Анри Кулев, който предлага на публиката чисти контури и много запомнящи се метафори: стотици ябълки, които се търкалят надолу по наклонената сцена и падат в улей с вода, като преди това напрягат зрителите с все по-силния си земетръсен тропот. Впрочем, звуковата картина на спектакъла беше главно заслуга на оркестъра в задната част на сцената, който разделяше отделните епизоди с трескави музикални интермедии, даващи темпо на целия спектакъл. Това темпо се запази и след премиерата, когато смесеният джаз-фолк ансамбъл продължи да свири във фоайето за десетките си ентусиазирани почитатели.
А самата премиерна публика в препълнената зала изпрати спектакъла с продължителни ръкопляскания и викове "браво".

Александър Андреев