Юберзецунг фолгт!*
В левия ъгъл на сцената старицата мъчително се надигна от полумрака си и нагази приведена водата между Балканите и Европа, поклащайки отчаяно глава и мърморейки си безмълвно нещо по бабешки. Занемялата зала всичко разбра.
В Грац, впрочем, има полковници от полицията, които ей така, в парадна униформа с еполети си ходят на театър. С взрива на аплодисментите eдин такъв си тръгна пръв.
Грац, неделя, слънчево утро. От третия етаж на "Бюргергасе" 12 се белее операта и жълтеят кестените на Щатпарк. Градът още си доспива. Жарко Радакович се зарови в писателските си тефтери, успокоен, че се съгласихме да проведем разговора на немски, Георги Каприев се затревожи кой автобус ще го друса довечера обратно за София, Жерминал Чивиков виси на прозореца и се прави на интересен, а мамето Златина Тодева свещенодейства в кухнята над някаква рибена чорбица за изтерзаните от следпремиерното тържество балкански субекти, която накрая ще се окаже картофена. Довлече се най-сетне и един недоспан и недодялан Димитър Гочев, и като се разположи неумолимо, където не му беше мястото, се закани: "Айде сега да ме питате!"


Жерминал Чивиков: Да започнем с началото. Една оперна певица открива представлението с гротескно изпълнение на "Одата на радостта" от Шилер - Бетховен. Както знаем, това е и химнът на Европейския съюз, който се е нарекъл "Европа". Това правилно ли го разбрах, защото го нямаше в текста?
Димитър Гочев: Да, да, много правилно си го видял. На всяка цена исках да разчупя някак си текста. Не само да го разположа в локалностите му. Какво обаче търси подобен текст, Европата де, в това пространство ли? Първо следното: дълго, дълго търсих някакъв текст от балкански произход. Трудно. Трудно или почти невъзможно да намеря нещо, което да ме заинтригува. Или просто аз си нямам понятие. Търсих, наистина, доста текстове преравях, и то цяло десетилетие. А ето че този текст, още при първия му прочит, с неимоверна сила се стовари отгоре ми и просто ме отнесе. (Отзад някой събори някаква чаша, която здравата издрънча, но май не се счупи.) Много, много съм щастлив от срещата ми с този текст и с този млад автор от Македония. Преди години Хайнер Мюлер бе казал: Господи, кой още може да пише днес, навярно само тамилите. Това не ми се вижда далеч от истината, макар да е малко преувеличено. Наистина мисля, че такива текстове не виреят в Западна Европа.
Жерминал Чивиков: От европейската дама обаче чухме съвсем друг език: Радост, ти, звезда божествена, дъще елисейска, прегърнете се, милиони, и т.н. След това от думите на дамата разбираме, че тя изобщо не проумява за какво става дума и какво се разиграва на сцената, или просто не иска да го разбере. Във втората си поява оперната дама реагира на разиграните клишета със своите си клишета - за препълнената лодка, за криминалните паразити, за турския, дето навсякъде се чувал, че и за Освиенцим, дето бил историческа измама...
Димитър Гочев: Това са все цитати на Хайдер.
Жерминал Чивиков: На Хайдегер?
Димитър Гочев: Не бе, на Хайдер! Йорг Хайдер, ха-ха-ха!
(Жарко Радакович май най се разкикоти на недочуването ми.)
Жарко Радакович: Тъкмо това особено ме интересува, дето го казахте: че този текст не е за западна публика. Вие от дълги години, не знам колко, живеете на Запад или поне с единия си крак сте тук. Как се виждате като посредник, който идва от Балканите и тук работи с подобни текстове, как се чувствате в подобна посредническа роля между Запада и...
Димитър Гочев (троснато): Нямам никакво посредничество и никаква посредническа роля! Това е, как да кажа... Значи, първо, аз нямам никакво послание, нито нещо за посредничене. Това обаче, което наблюдавам и констатирам, е, че има някакви хора, някакви артисти, няколко интенданти, които просто са щастливи и изпитват някаква радост от това да работят с мен или да работят с подобни текстове. Посредничеството в случая е само докосването, съприкосновението. А тъй като тук докосване почти няма, разтваря се едно емоционално пространство - особено важно за театъра. Доколкото изобщо опосредствам нещо, това е само нашата емоционална енергия, която извира от нашите Балкани, нашата история, нашата чувственост. Това е нещото, което раздвижва духовете. Не знам как снощи или довечера публиката... Те са от един друг свят...
(Вярно, че не знае: Цялата премиера Гочев си стоя в кафенето, понеже вече я бил гледал.)
Жерминал Чивиков: Ами като не знаеш, нека ти кажа: публиката бе възторжена.
Димитър Гочев: Да, но това беше театралната публика. Да видим как ще реагира нормалното гражданство на Грац. Очаквам, че ще стане трудничко. Много трудничко. Защото много трудно навлизат в емоционални пространства. И ако изобщо има някакво послание, то е само посредством този текст поради простата причина, че този текст сам си е един неимоверен контакт и че в него някак си единият свят докосва другия.
Жерминал Чивиков: Да, само че ти визуализираш текстовете и говориш с тела и с пространство. Това е универсално разбираем език.
Димитър Гочев (колебливо): Да, общо взето е така. Сигурен съм обаче, дори можем да проверим това, че тази ария, която се пее по средата - сигурен съм, че хората на това място се хващат за мелодията, за познатото и...
Жерминал Чивиков: Говориш за "Одата на радостта"...
Димитър Гочев: Да, и след това тази ария с цитатите от Хайдер, поднесени като песен - сигурен съм, че хората или поне повечето от тях чуват само пеенето, а не това, какво им се пее. Защото се хващат само за познатата мелодия. Ухото, органите им са вече толкова закърнели, че тръгват само подир клишето.
Жерминал Чивиков: Възприема се само познатото.
Димитър Гочев: Да!
Жарко Радакович: А как разчупвате корицата на клишето, как събуждате очакването на зрителя, че може да потегли по-нататък, да прекрачи оттатък клишето?
Димитър Гочев: Откъде да знам, като работя, не мисля за публиката. Не бих и могъл. И да се замисля понякога, гледам бързо да я забравя, защото тогава човек бързо започва да се нагажда към клишетата и да обслужва публиката, а тъкмо това се опитвам да не правя. Да не я обслужвам. Аз и на артистите казах: играйте тихо, не е важно ще се разбира ли текстът - ние, публиката, трябва да влезем при вас, а не да бъдем обслужвани.
Жарко Радакович: Важна, главна тема на пиесата е насилието. Някак си обаче аз лично твърде скоро, още в началото, като един от зрителите, започнах да гледам на това насилие едва ли не с известна симпатия...
Димитър Гочев (развеселен и доволен): Ех, че хубаво!
Жарко Радакович: ...някак си взех да възприемам това насилие едва ли не като на, може би, хубавата страна на живота.
Димитър Гочев: Това много добре го описахте. И на мен така ми се струва. Едно общество, което вече никакви утопии няма - само... да речем, само себеосъществяването като убийство, убийството като чувствено изживяване... Какво друго да прави човек, освен да убива? Какви модели да следва? Модела на Шилер ли, него ли! Или пък... Аз пък тогава чувам песента на НАТО и на бомбите му. Всичко е... Само лъжа има, само смърт.
Жарко Радакович: Тъкмо стигнахме до един пункт, засягащ историята. Човек някак си усеща, че живее във време, в което историята се произвежда - от политиците, от медиите се произвежда, от някакви икономически фактори. Как да подхожда изкуството към такава произведена история, как да се движи в нея под гнета на това усещане за измама на всяка крачка?
Димитър Гочев: Не вярвам театърът да може да стори нещо, театърът като морална инстанция - това не. Не е случайно, че съм вкарал музика в театъра - този чуден оркестър. Виждам театъра само като частична и като частна възможност за оцеляване - театърът, който ти дава възможност да останеш малко сам със себе си. А иначе не очаквам нито от политици, ни от театрални концепции някаква обществена перспектива или нещо подобно. Мисля, че доколкото има нещо да осъзнаем наново, то е Дионисий, дионисиевото начало. Както беше казал Хайнер Мюлер, имаме две възможности: да слезем като големи и глупави артисти от сцената, или да се залеем в див смях. Нещо подобно, струва ми се, може да ни даде театърът, ако има изобщо някакво послание. То дето театърът послание няма, но има някакъв друг дъх, някакво пространство, в което да чуем някой и друг напев.
Жарко Радакович: С какво по-конкретно ви плени този текст? С какво ви привлече? Защо не и други автори, Биляна Срблянович например?
Димитър Гочев: Четох, естествено, текстовете на Биляна Срблянович, но ми се видяха повърхностни и изцяло в услуга на злободневната политика, която не ме интересува. И в заключение все ще формулира някакъв морал, с който ми лази по нервите. Дуковски обаче измълчава текста си. И точно това е хубаво.
Жарко Радакович (дълбокомислено): Текстовете мълчат.
Димитър Гочев: Бекет, известно е, бленуваше да напише една единствена страница, на която буква да няма.
(Дружен тихичък и дълбокомислен смях. Някой отпушва бира, а Георги Каприев се присламчва към масата.)
Георги Каприев: Това заглавие, дето препраща към една глупава политическа метафора. Буре барут. И внезапно човек разбира, че няма никаква персонализация на Балканите, а че става дума за всеки отделен човек.
Димитър Гочев: Да, защото Космосът е във всички индивиди, а не на Балканите.
Жерминал Чивиков: Много бурета!
Димитър Гочев: Всеки е буре с барут!
Георги Каприев: И особено балканците.
Димитър Гочев: Ами да, нали точно това ме радва.
Жарко Радакович: Но не е ли това буре образ, тиражиран от Запада?
Димитър Гочев: Да, естествено, тукашно клише.
Георги Каприев: Насилието си е насилие. Но не е ли вярно, че на Балканите делничното насилие по-лесно се забелязва, отколкото тук?
Димитър Гочев: И аз така мисля. Знаеш ли какви тихи бруталности се разиграват, ей така, под носа ти, в следобедните часове, в Грац... Мен лично от това анонимно насилие на Запад повече ме е страх от онова, персонифицираното.
Жарко Радакович: Точно това имах предвид, като казах, че снощи с известна симпатия гледах това насилие на сцената. И знаете ли защо? Защото онова, другото насилие, няма душа, няма лице, а това - това поне е един хубав разказ, нали. Какви планове имате още с тази постановка?
Димитър Гочев: Непременно бих искал да продължава. Предвидени са 10-15 представления, тук, в Грац, и тогава - край. Опитвам се да предприема нещо, да поставя "Бурето" в Белград, в София, в Израел вероятно. Има вече голям интерес, ще видим. Дори днес очаквам хора от Белград.
Жарко Радакович: Интересно ми се видя и нещо друго, за което вчера говорихме: как интернационално и съзнателно е оплоскостена в текста глъбинната психология. В текста и в постановката му. Движиш се съзнателно по повърхността, на която не само действащите лица, но и ситуациите и цялата обществена структура са разположени. Това ти дава свободата да плуваш, както си искаш, не е ли така?
Димитър Гочев: Да, обаче ние си помагахме в плуването - чрез текст, чрез актьорство и чрез музика. Да не забравяме, че музиката разтваря неимоверни пространства. Но не музиката на Шилер-Бетховен. Тъкмо тази музика, която е повече плач и вик, която повече идва от митологията. Тук има докосване между текст и музика, това исках да кажа още в началото. Тези текстове никой немец не може да напише. Просто не може.
Жерминал Чивиков: Но ти имаш и други текстове.
Димитър Гочев: Да, сигурно.
Жерминал Чивиков: Ще се върна към текста на бабичката. Това също е текст. Бабичката е нещо като античния хор в старогръцката драма. Бабата през цялото време придружава разиграващото се с присъствието си, с гестуса си, с изражението си. И накрая проговаря. Изговаря с думи нещо, с български думи към немскоезичната публика, и оповестява, че щял и някакъв превод да последва, който, когато се посипа заедно с аплодисментите от тавана върху публиката, очевидно бе излишен, защото никого не интересуваше превода върху листа, езиковия текст на превода - разговарях с доста хора. Те разбраха бабичката, без дума български да знаят.
Димитър Гочев: Ех, че хубаво!
Жерминал Чивиков: И тогава, на този фон, идва единственото немско изречение: "Юберзецунг фолгт" - произнесено с твърд български акцент. И това коректно немско изречение на фона на разбрания български монолог на Мамето се стоварва внезапно с променено, със съвсем друго значение върху публиката. Почти като закана. Нещо като: почакайте малко, ще видите вие, като му дойде времето, ще разберете вие скоро какво значи всичко това! Юберзецунг фолгт!
Димитър Гочев: Значи, шефът тук на фестивала "Есен в Щирия", великолепен колега, ми казва: Не, аз всичко разбирам, не ми трябва това финално изречение, юберзецунг фолгт, махай го, само разваля впечатлението! Аха - казвам си - остава си, значи, това изречение, никакво махане! Защото не става дума за превода. Спиралата на Третия свят - тя се затяга! Това е преводът.
Жерминал Чивиков: Буквалният превод на "юберзецен" е като на български: пре-веждам. Пре-веждам през водораздела, дето си го прострял между сцена и публика, Балканите и Европа.
Димитър Гочев (доволен смях): Не, наистина, това бе повратна точка в дискусията ни. Той бе възхитен от всичко, и така нататък, но не искаше, като западноевропеец просто не искаше да разваля тъжния, хубав финален акорд на старицата, искаше всичко да си приключи свято, благоговейно. Не, не.
Жерминал Чивиков: В безмълвно величие. Класика.
Жарко Радакович: Искам да се върнем към ролята на бабата. От една страна, както казахме, тя е античният хор, коментира често с жест и мимика станалото. От друга страна обаче, особено накрая, това е мъдрицата, изричаща най-важното. Няма ли обаче и още нещо друго, някаква роля, която тази бабичка играе лично за вас, който живеете тук, на Запад. Тази балканска бабичка, тази майчина топлота, която излъчва...
Димитър Гочев: Да, така е. Познавам тази актриса вече много години. Но ето че изживях с нея нещо извънредно хубаво, което същевременно ме изплаши. Накрая, към края, когато заговори и попита Господ, защо бе, Господи, защо убиваш тези млади хора, и му направи ей така с ръка и му показа...
Жерминал Чивиков: Фалус!
Димитър Гочев: Фалус, да. На репетицията, като й предложих да му го покаже това на оня там горе, тя ме послуша. На следващата репетиция обаче дойде при мен и каза: Слушай, Митко, ще го направя, но аз съм много набожна. И като направи фалус на Господа, веднага се прекръсти. Аз за това нямаше да се сетя. А в Грац пък това изобщо никому няма да дойде наум, никому. Това направо ме събори. Това, че тази стара жена въпреки всичко си има своята песен. Наречи го топлота, откъде да знам. Аз нямаше да се сетя за това. И това пространство, което Златина Тодева разтвори по този начин, тази мъничка, тази тиха пролука към Балканите или както там ще го наречем...
(Мълчание, след което Жарко Радакович реши, че е редно вече да премине на "ти".)
Жарко Радакович: Би ли ни разказал нещо за работата си с актьорите. Тъкмо това, което ни разказа, много пластично описва, как работиш с тях.
Димитър Гочев (троснато): Аз не работя с актьори. Аз работя със себе си. Ако искат, нека си отнесат нещо от моите ритми и напеви. И аз - от техните. Ако телата докосват даден текст и поемат ритъма му, тогава просто подкрепям тази готовност: идат тамтамите! Има дивни такива срещи. Но на германците им беше много трудно да се справят с това пластично превеждане на езика. Често прекъсвах репетицията, за да викна на Санчо, който също идва от България: покажи им, Санчо, за какво става въпрос!
Жарко Радакович: И още нещо искам да те питам: ти си човек, изживял много неща, в България си живял, първо в провинцията, после в столицата, след това в Берлин по комунистическо време...
Димитър Гочев: Да, за щастие!
Жарко Радакович: След това и в Сърбия, в Югославия - колко време?
Димитър Гочев: Половин година.
Жарко Радакович: После на Запад. При това междувременно толкова неща се случиха. Къде си днес - след толкова разхвърляни навсякъде години: на Балканите ли, на Запад ли?
Димитър Гочев: Ах, Запад, Балканите... Тук съм, естествено. Но не е случайно, че с този текст се занимавам, че поканих за него една възрастна актриса от България. Търся нишите на докосването, търся емоционалните полета, било като разказ, като спомен... И естествено, че се чувствам чужденец в България, както и тук. В това отношение разлика няма. Жалко само, че този неистов талант, тези хубави напеви просто биват изтласквани. Доколкото съм си поставил изобщо някаква задача, тя е да инжектирам в Запада малко по-друга култура, друга чувственост, която все още не е толкова изгладена и колосана. При това ми е много добре с тази работа, защото получавам много пари за нея, ха-ха-ха...
Жерминал Чивиков: Аз пък искам да се върнем към насилието. Както казваш, това ексцесивно насилие в пиесата е в резултат или във всеки случай във взаимовръзка с безутопието днес.
Димитър Гочев (с въздишка): Да.
Жерминал Чивиков: Знаем обаче и за ерупции на същото насилие, ала във връзка с утопията. Насилие с утопичен благослов и насилие на безутопията. Къде е разликата?
Димитър Гочев: Аз не я виждам.
Жерминал Чивиков: Насилието си е насилие. Така погледнато, не подвежда ли тази постановка насилието да бъде недоразбрано като някаква балканска специфика?
Димитър Гочев: О, Господи! О, Господи!! Злосторниците балкански! Да, да! А къде ли е онова зло, дето преди 50 години вилня тук? Дали го няма повече? Не продължава ли да се изцежда още от натовските бомбардировачи? Айде, стига толкова, дай да свършваме.



* Преводът следва



Разговорът на Жарко Радакович и Жерминал Чивиков с Димитър Гочев и с активното присъствие на Георги Каприев е предвиден за едновременна публикация в "Култура" и в белградския седмичник "Нин".