Международна филмова конференция
Документалното кино - етнически проблеми
и човешки права

Като няма - няма, като има - ставаш разноглед. Почти по едно и също време в постния ни киноживот се струпаха три събития. И ако "Златната ракла" в Пловдив и "Златната роза" във Варна тепърва ще се обговарят, то Международната филмова конференция "Документалното кино - етнически въпроси и човешки права" (Лесидрен, 7-11 октомври) рискува да остане фантомно мероприятие, а това не би било справедливо. Организатори на тази камерна среща, която спокойно може да се нарече и минифестивал - но без състезателната треска и светската шумотевица - са фондацията "Междуетническа инициатива за човешки права", Европейската мрежа за документално кино - Дания и Съюза на българските филмови дейци. Българските документалисти можаха да сверят часовниците си с европейските си колеги и да съизмерят професионализма и гражданската си смелост. Радостното е, че и едните, и другите останаха удовлетворени. Нашите режисьори се убедиха, че с нищо не отстъпват на известни и многократно награждавани имена, а чуждите - че в България се прави качествено кино от хора с изострена чувствителност към неправдите и нарушаването на човешките, етническите и социални права. Така, непринудено и в приятелска среда, пред екрана и пред запалената камина, тридесетина елитни професионалисти от Европа показаха и обсъдиха 22 документални филма: 14 чужди - от Швеция, Дания, Швейцария, Великобритания, Словения, Естония, Литва, Югославия, Румъния, Италия и 7 от България.
В тези няколко реда е невъзможно, разбира се, да се изброят всички заглавия и участници. Абсурдно е да се обгледат и всички теми, представени под общия знаменател на защитата на човешките права от диктатори, насилници, самозабравили се политици, мафиотски образования... Най-радостното е, че вечната тема за "унижените и оскърбените" във всички (с едно-две изключения) филми беше третирана в цялата й човешка сложност, далеч от черно-бялата журналистическа публицистичност. В най-добрите филми думата беше давана както на "жертвите" (потърпевшите), така и на условно казано "палачите" (проводниците на насилието във всичките му измерения). До истината зрителят стигаше мъчително и по много пътища и тя никога не беше еднозначно натрапвана. В добрите документални наблюдения, обобщения, портрети винаги се търсеха или подсказваха причините за насилието и последиците му върху психиката. Благодарение на професионализма и будната съвест на документалисти от различни европейски региони проблемите на малцинствата, на малцинствените групи в малцинствата, на различни онеправдани множества по четирите краища на земята, преживели социални и исторически катаклизми достигаха универсално звучене. Хора с развито чувство за гражданска отговорност, документалистите за пореден път доказаха, че не са просто кинематографисти. Те са особена порода хора, готови да рискуват спокойствие и благополучие в името на това, светът да узнае истината отвъд конфликтите, делничното насилие, недоимъка. С езика на суровото документално изображение те разказват вечната приказка за човешката участ, може би още по-тежка в ерата на глобализация.

Боряна Матеева