Стопър

Когато преди няколко години Харолд Пинтър дойде в България и каза пред журналисти, че поведението на обществото и на човека в частност представлява лъжа, някои го обявиха за "лъжепророк". Пак ли трябваше да мине време, за да се признае, че думите на сцената - и извън нея - обикновено служат за параван. Тази стара истина е новата тема на Теодора Димова в последната й пиеса "Стопър", поставена от Георги Михалков - съвместна продукция на Театър "Българска армия" и ДТ-Добрич.
Малко преди премиерата, в ръкопляскащи анотации в някои ежедневници бе отбелязано, че сюжетът е как една журналистка успява в ефир да провокира известен режисьор да се "разголи" пред милионната аудитория. Всъщност е точно обратното. Агресивен опит за разчупване на една застиналост или плах опит да се каже истината. Идеята идва от наблюдения на авторката върху поредица интервюта на Виолета Дечева и Никола Вандов с Александър Морфов, Стефан Москов и Стоян Камбарев в "Култура" и разговорите на Петър Дамянов с Иван Иванов. Използваните в пиесата интервюта не са пародирани. Те "разиграват" в сгъстен вид безсмислието в обговарянето на различни проблеми, повече или по-малко засягащи вътрешния свят на твореца. Или поне онзи негов свят, който е удобен за дискутиране. Във връзка с това отношенията журналист - творец преминават през мъчителна метаморфоза, докато стигнат до релацията човек-човек. Преходът на Веселин Ранков (режисьорът Гагаров) от неподвижна вглъбеност към крайно изстъпление е на границата между откровено яростната експресия и пълния с хумор актьорски експеримент. На неговия фон Стефания Колева (Журналистката), освен надменност, обида и наранено честолюбие, успява убедително да излъчи и "пластмасовата същност" на интервюиращата "кукла".
"Стопър" в описателен превод от английски означава мисловна преграда, която изниква в кризисни ситуации. И ако съдим от внушението на пиесата, служи главно за самозащита. Самозащита от кого и най-вече защо? Възможен отговор е реплика от пиесата: "Всеки отчита, че другият става носорог и счита себе си за изящна газела". Това намигане към Йонеско отгръща и целия смисъл на тази творба - да се прекрачи ежедневният абсурд чрез драстичен скок в зоната на провокативното, съмнителното, нечаканото и, в крайна сметка, излишното. Стига се до още по-съмнителния абсурд, че истината е скучна, когато се произнася публично.
Условно можем да разделим представлението на две части. В началото се води "диалог", който е предимно монолог на Журналистката (задавайки тъпи въпроси, тя е принудена сама да си отговаря), а следващата е пак "диалог", но този път - монолог на режисьора. Това е най-важната и на моменти досадна част на пиесата. Под формата на безкрайни самопризнания и наставления, дидактично и безкомпромисно са изсипани куп универсални екзистенциални истини. Сред тях, естествено, се оформят противодействащи си звена: вяра-лъжа, живот-смърт, свобода-посредственост, жестокост-нежност, минало-настояще. Според Теодора Димова, най-ценен се оказва не известният, а малкият, невидимият човек. Наш дълг е да го открием и назовем. След толкова много "открития", на зрителя не му остава нищо друго, освен да си доизмисля своя "Стопър". Пред телевизора вкъщи, например.

Патриция Николова