Деветата симфония
на Ханс Вернер Хенце


Ново произведение на композитор като германеца Ханс Вернер Хенце винаги раздвижва духовете. Впрочем, всяко изпълнение на негова творба се следи от професионалисти и по-вещата част от публиката, защото се знае, че Хенце винаги има какво да каже на своя слушател. Друг е въпросът дали начинът, по който го казва, е най-привлекателният. В този композитор странно и някак чудодейно се пресичат много линии на немската култура в най-различните й пластове: от посланието на простичкия кабаретен куплет до обобщенията на "елитните", големите жанрове.
Хенце не спира да се връща към миналото, към "преображението" на Германия по време на националсоциализма, към онова, което неговата родна страна причини на целия свят. Тъкмо в тази посока музиката му сякаш се превръща в територия за разнищване на екзистенциални проблеми; много голяма част от нея претворява "търсенето на границите на въздействие на съвестта" - една тема, която Хенце многократно засяга и в своите словесни изяви. Ето какво казва той за последното си 55-минутно съчинение: "Моято девета симфония се занимава с немското отечество така, както то ми се представи, като бях млад - по време на войната и дори преди това... Това, което се случва в тази симфония, е апотеоз на ужасното и болезненото. Тя е сума сумарум на моето творчество, едно приключване, разчистване на сметки с един произволен, непредвидим и агресивен към нас свят. Вместо да възпея радостта и божествените искри (тук Хенце естествено визира Деветата на Бетховен), в моято Девета хората се занимават с неотминалия свят на ужаса, на страха и преследването, който не могат да избягнат и който продължава да хвърля своята сянка. Това е немската действителност; но преди всичко симфонията е израз на най-голяма почит към хората, които се противопоставиха на нацисткия терор и които дадоха живота си за свободата на мисълта."
Текстът и музиката на Деветата симфония, която се развива в 7 части, стъпват върху сюжета на романа на Ана Зегерс "Седмият кръст". Действието се развива във времето на нацизма (самият роман излиза през 1942 г.). В него Зегерс разказва за едно бягство. Седем арестувани бягат от концентрационен лагер и са осъдени на смърт на кръста. Шест от тях са заловени, но седмият успява да избяга и седмият кръст остава празен. Текстът е дело на Ханс Улрих Трайхел и се пее от хора в първо лице единствено число.
Както е в повечето произведения на Хенце, тази колосална композиция, която "работи" със звуковата и тембровата маса, следва определена сюжетна линия. Симфонията започва със самото бягство и завършва със спасението. Впрочем и заглавията на седемте части проследяват основните моменти на историята: "Бягство" (страхът и ужасът на бягащия), "При мъртвите" (потресаваща ламентозна музика), "Съобщение на преследващия" (портрет на ужасяващата нацистка машина; подходът напомня "Свидетелят от Варшава" на Шьонберг), "Чинарът говори" (от дървото се правят кръстовете), "Падането" (бягащият се хвърля от един покрив, за да се спаси), "Нощ в катедралата" (най-дългата и най-ритуално изградена част - идеята за диалога между тези, които са били, и тези, които са днес) и "Спасението" (бягащият намира убежище на един кораб).
Въздействието на симфонията наистина е много силно; това е майсторско творение, в което обобщаващата сила и мощ на композитора се разгръщат до максимум. Миналото е любима тема за Хенце. Той го "поднася за преразглеждане и напомняне" с едно разкъсващо съзнанието въздействие - често то е чисто физическото въздействие на "избухването на звуковата маса", но има и великолепните моменти, в които майсторът се разкрива чрез тембъра, гласовете - особено интресни, когато са им раздадени няколко "роли"... Ако трябва да се търси тясна връзка с някое от предишните произведения на композитора, то това е преди всичко Реквиемът, но също и Седмата симфония, писана в началото
на 80-те.
И така, и Ханс Вернер Хенце написа своята Девета. Тя някак ознаменува навлизането му в осмото десетилетие. Ужасът от нацизма и отражението му върху идеята за немската същност - тази тема очевидно ще продължава да занимава големия композитор. И още нещо. Във време, когато голямата симфония все по-рядко намира привърженици - и сред изпълнителите, и сред публиката; когато се спори за това дали употребата на тути-оркестъра не е вече изчерпан ход, Ханс Вернер Хенце продължава да настоява на своята симфонична идея и да я прави.

Екатерина Дочева

















Вградени
ноти

Ханс Вернер Хенце (1926). Сиимфония - 9 за смесен хор и оркестър; Берлинска филхармония, хор на Берлинското радио; диригент Инго Метцмахер;
EMI CLASSICS, 1998