Българското кино -
пеш по Бруклинския мост
Фестивалът на българското кино "Златна роза", двадесет и четвърти по ред, завърши, без да бъде присъдена Голямата награда - безпрецедентен случай в тридесет и девет годишната му история. Журито отказа българската "Златна роза" на безспорния фаворит на публика и критика "Писмо до Америка" (сценарий и режисура Иглика Трифонова), но предложи точно този филм да защитава кинематографичната чест на нацията в битката за "Оскар". Може би зад това решение стои изключителното самочувствие на българската кинематографична общност - филм, който ни се струва достоен за наградата на Американската филмова академия, всъщност е някак си недостатъчно съвършен за нашето домашно отличие. За поучение председателят на журито Никола Корабов два пъти - на пресконференцията и на официалното закриване на фестивала - прочете списък на филми, които са се разминали със "Златната роза": "Крадецът на праскови" на Въло Радев, "Козият рог" на Методи Андонов, "Привързаният балон" на Бинка Желязкова, "Авантаж" на Георги Дюлгеров...
Оказва се, че най-стойностните български филми по правило не получават най-високото национално отличие. Лесно е да намерим обяснение на този феномен в политическата стагнация на тоталитарните десетилетия. По-трудно е да отгатнем каква конюнктура днес мотивира начина, по който (не) беше награден "Писмо до Америка" - предразсъдъците, че съчетанието от документ и постановка не може да роди добър игрален филм, кулоарните слухове, че факторите от Евроимаж са останали абсолютно безразлични към филма, всеизвестно чепатия характер на продуцента му Росица Вълканова или преценката, че "тези едно чукане не могат да заснемат като хората"? Съгласна съм, че точно секс-сцената не е кинематографично постижение, но въпреки това "Писмо до Америка" остана най-добрият филм на този фестивал.
Осемте и половина филма от конкурсната програма (не мога да преброя като два отделни филма двете части на "Дан Колов" на Михаил Гецов) бяха прожектирани пред почти празна зала. Основната фестивална публика бяха журито и шепа професионалисти, които уважиха оскъдната филмова продукция от последните четири години повече поради колегиална солидарност, отколкото поради очакване, че фестивалът ще произведе събитие. Открит по ирония на съдбата под звуците на музика от саундтрака на "Титаник", конкурсът потече в руслото на скептичните очаквания, тук-таме опровергавани от примирените констатации, че предвоенното ни кино е на съвсем прилично ниво (ретроспективната програма на Българска национална филмотека), че авторската линия не се е изгубила съвсем ("Стъклени топчета" на Иван Черкелов), че имаме приличен дебют на млад режисьор ("Пансион за кучета" на Стефан Командарев), че не ни липсва потенциал в жанровото кино ("Дан Колов" на Михаил Гецов). Фестивалният живот се люшкаше вяло цели четири дни между снисходителното признание (за добрия звук на "Магьосници" на Иван Георгиев и Сотир Гелев, например) и явното омерзение ("Суламит" на Христо Христов). Не знам по каква интуиция публиката изпълни салона на четвъртата вечерна прожекция. Представянето на "Писмо до Америка" започна със задавени сълзи в залата и завърши с извънпротоколното качване на екипа на сцената. Историята на Иван (Филип Аврамов), на когото заедно с визата за САЩ отказват елементарното човешко право да бъде до умиращия си приятел, въздейства не само и просто с прехвърлянето на мостовете между нашето "тука" и онова далечното, задокеанското "там". Авторите на филма се целят преди всичко в някакви много дълбоки пластове на българската душа, в онези равнища, които потискаме, забравяме, заравяме заради усилията да се изравним с "тамошното". Удивително е, че "Писмо до Америка" се появи в най-тежкия момент за българското кино, когато свалили всякакви гардове, търсим пари и подкрепа отвън, а в замяна ни искат да се нагодим към очакванията на не най-изисканата западна публика. Точно в този момент Иглика Трифонова, подпомогната от амстердамските и будапещенските си съпродуценти, дръзва да разкаже прастарата приказка за Иван Глупака, който тръгва по дирите на живата вода (цяр против смърт за приятел) и намира истинските неща, за които си струва да се живее. Търсейки песента, която може да възкресява мъртъвци, героят на филма Иван се отдалечава стъпка по стъпка от мизерията на ежедневието си. Изкачвайки се все по-високо в планината, той навлиза в онези дебри, където животът и смъртта са просто двете различни лица на битието, за да преоткрие силата на собствената си духовна традиция. Авторите на филма възкресяват за българската (и надявам се за всяка друга публика) вродената ни способност да надделяваме само с едната песен над всичко - над измислените граници, начертани от по-силните от нас, над разстоянията, над океаните; и дори над последната черта, която разделя живота от смъртта. Безпомощен пред бюрокрацията на могъщата чужда държава, Иван възкресява умиращия в ню-йоркската болница Камен (Петър Андонов) от разстояние, само с няколко такта българска музика (в действителност написани от българския американец Милчо Левиев, който получи Наградата за музика за саундтрака на този филм). Това самочувствие, този хъс на героя и на създателите му, изведен и защитен в цялостта на произведението, ме карат да видя в "Писмо от Америка" събитие, независимо че не съм сляпа за несъвършенствата на филма във вид на излишни дължини, самоцелни сцени, известно преексплоатиране на етнографския колорит и несъстоялата се първичност на вече споменатия сексепизод.
За мен бе доста неочаквано да открия същия патос и в "Дан Колов", трудно и дълго реализирания проект на Михаил Гецов. Признавам, че жанровото кино с кеч-тематика не ми е любимо. Личните ми пристрастия обаче не ми пречат да отбележа умението, с което е изградена атмосферата на филма. За онези, които не са го гледали - действието му се развива къде ли не по света в първите четири десетилетия на XX век. Очевидно е, че Михаил Гецов, едновременно сценарист, режисьор, продуцент, композитор, звукар и какво ли още не в тази продукция, е положил невероятни усилия, за да постигне максимална достоверност в пресъздаването на онази Америка, която познаваме от холивудската класика. Като отчетем, че е работил в настоящите български условия и е успял, си струва да отбележим "Дан Колов" като нещо повече от поредния жанров филм. Първо, защото не е пореден - следвоенното българско кино показва удивителна неспособност да следва простите, но задължителни изисквания за разказвателност и комуникативност на жанровото кино. В контекста на агонизиращото ни кинопроизводство създаването на истински жанров филм, и то от сфера, в която нямаме никакви традиции, е повече от изненаващо. Второ, защото в цялата си непретенциозност "Дан Колов" поставя същия проблем, около който е структуриран "Писмо от Америка" - за постоянството в отстояването на "своето" пред могъществото на "чуждото". Извън това основно ядро двата филма се различават и по цели, и по художествено въздействие, но патосът им е един и същ - откъдето и да го погледнеш, имаме силата (физическа или духовна, според аудиторията), за да се съизмерваме с американците. И двамата оператори Рали Ралчев ("Писмо от Америка") и Емил Топузов (с Наградата за операторско майсторство за "Дан Колов") не устояват на изкушението да снимат прочутия Бруклински мост, без това да има особено отношение към сюжетите на филмите. Оценявам патриотичните им опити да превърнат прочутото транспортно съоръжение в едва ли не привичен атрибут на българското кино. И трето, и може би най-важно - "Дан Колов" е единственият филм в конкурсната програма, реализиран без спонсорството на Националния филмов център. С тази продукция Михаил Гецов доказа, че е възможно в България да се създаде филм без абсолютно никаква подкрепа от Министерство на културата, за което разглезените му европейски колеги могат само да му завидят. В резултат на всичко това той, разбира се, не получи Наградата за продуценство, която Националният филмов център отказа да присъди. Мотивировката беше ясно заявена - през последните четири години не се е намерил игрален продуцент, който да се сработи достатъчно добре с Центъра. Интересно е дали продуцентите, които и за в бъдеще разчитат само на независимо субсидиране, изобщо имат някакъв шанс да се доберат до това отличие. И дали някога тази награда ще отиде в ръцете на някого от чуждите продуценти, които рискуват с български филми. Защото независимо от оскъдната продукция, скромното общо равнище, несполуките и дори откровения чалгаджийски кич ("Испанска муха"), фестивалът категорично показа, че през последните четири години българските кинаджии упорито се борят да прекрачат границите на затворения свят, в който сме орисани да живеем. Засега успяваме да го постигнем по-скоро на житейско, отколкото на творческо ниво - фактът, че две от фестивалните награди, Наградата за женска роля на Жана Караиванова ("Стъклени топчета") и Наградата за музика на Милчо Левиев ("Писмо до Америка"), ще прелетят Атлантическия океан, се дължи по-скоро на криволиците в житейския път на наградените, отколкото на космополитните екипи на българските филмови продукции. Друг е случаят с "Вагнер", игрален дебют на Андрей Слабаков. Не само защото един от съпродуцентите му в момента учи в престижно киноучилище в Лос Анджелис, а преди всичко защото авторът му без всякакви комплекси, с привичната си безцеремонност, употребява всичко онова, което е могъл да купи от световния екран. Независимо от натрапчивите си алюзии с българската действителност, "Вагнер" е най-малко българският филм. Антуражът от ченгета, идиоти, просяци и онеправдани не е впрегнат в традиционната социална критика, а бива разигран в абсурдна комедия в кафкиански стил, разказана на онзи универсален език, според който киното е просто и само кино, игра на светлината пред обектива (филмът е черно-бял) без затъване в национални комплекси и без обвързващи конкретизации. Може би посоката, която сочи "Вагнер", е един възможен път към по-голяма универсалност на българското кино. Със сигурност обаче явното слугуване на очакванията на масовия западен зрител ("След края на света") никога няма да предизвика интереса на която и да било публика с вкус към уникалното.
Амбицията да е неповторим е нормалната амбиция на всеки творец - сигурно и осемте автори са започнали проектите си с надеждата, че ще успеят да докажат своята неповторимост в непосилните условия от края на отминаващия век, който остави българското кино в полагащотото се за край на епоха апокалиптично състояние. Получили са се по-успешни, по-малко успешни и съвсам неуспешни филми. Бъдещите историци ще трябва да работят с отделни произведения, отломъци, опити, които съществуват сами за себе си, които се носят от търсенето на смисъла на живота ("Стъклени топчета") до очевидното признание на неговото безсмислие ("Вагнер"). Дано на тези бъдещи историци се отдаде да установят тенденции, аз съм твърде вътре в нещата, за да мога да ги очертая днес. Затова предпочитам да се върна на моста от заглавието. Той се отличава от всички мостове в Ню Йорк по това, че има две нива - на едното можеш да фучиш с кола, а на другото да си ходиш пеш. Може би затова Рали Ралчев и Емо Топузов са избрали да го снимат - защото на този мост можеш да спреш, да се оглеждаш назад, да си дадеш сметка откъде си, накъде си тръгнал, и най-вече да не бързаш, дори ако си решил да покориш Америка. Така е и с "малкото кино" - ако искаме да стигнем до голямото признание, да покорим големия свят, е добре да спираме на няколко години и да се вглеждаме в себе си, в това, което правим. И да не забравяме, че имаме достатъчно сили да вдигнем и мъртвец от гроба.

Ингеборг Братоева