Ученият и социалната критика
Неотдавна университетското и академичното издателства пуснаха две книги на професор Георги Фотев - едната, посветена на кризата на легитимността, а другата на смисъла на политиката.1 Наистина малко ексцентрично е да се запиташ у нас какъв е смисълът на политиката. Да зададеш такъв въпрос днес в България, означава най-малкото да си навлечеш някоя ругатня. Поставен "метафизически" или "практически", в плоскостта на "общото благо", той изглежда или някак "демоде" или като подигравка. И все пак, заслужава си да се поеме рискът.
Смисълът от задаването на подобни въпроси не е в субстанциализирането на смисъла. Смисълът на трансцендирането не е в трансцендентното, а в самото трансцендиране. В превъзмогването на статуквото. В очертаването на хоризонти (не на Хоризонта), изместващи се и недостижими. Тъй като без хоризонти, без непрестанно да се питаме: "Можем ли и как можем все пак да се движим към един по-добър живот?", няма смисъл да се живее...
Но не само това. За да се запиташ какъв е смисълът на политиката - не изобщо, а днес, в България, трябва да си малко романтичен, малко идеалист. Да не се боиш не толкова да попаднеш в капаните и изкушенията на "нежната" диктатура, а на релативизма, нихилизма и апатията. Когато с право са развенчани всички утопии, когато са умрели всички илюзии и надежди, трябва да събереш смелост да погледнеш на "смислите" (на живота, политиката, историята и пр.) не през презрителното отношение към утопиите, надеждите и илюзиите, защото без тях не можем да живеем, а през перспективата на тяхното завръщане - по друг начин и в друга форма. Това са въпроси за границата, за вярата. На границата на новия век и новото хилядолетие. На тях, както Фотев се изразява, "не ни е съдено да знаем отговора", но вярваме, че не са безсмислени.
Тук няма да се интересувам от кризата на легитимността, от смисъла на политиката, а от възможността да се поставят такива въпроси, да се мисли върху тях. От шансовете да избегнем капана на статуквото - шансовете пред социалната критика. Какво обективно може да направи ученият? И може ли изобщо нещо да направи? След като социалистическият интелигент се прероди в "учен-бизнесмен", зарязал призванието си, за да оцелява, има ли място за самотния интелектуалец - пазител на света на науката и на гражданското чувство?
Не, това не е присъда върху днешния учен-хуманитар. Най-малко той може да бъде упрекнат за това. Най-малкото аз мога да я издам. Но не очаквайте и да го защитя или да се изкуша от самомнението, че самият аз съм този, който се нуждае от защита. Не очаквайте да защитя "стерилно" мисията на самотния интелектуалец. Не ме питайте като какъв задавам тези въпроси и имам ли правото да ги задам. Бидейки част от политическата игра, днешният учен, "интелектуалецът" има шанс като социален критик само ако осъзнае това си положение. И осъзнавайки го - намери противоотрова.
_____

Проблемът на посттоталитарния изследовател е, че следвайки Телоса на промяната, нейните образци, той усеща, че това, за което пише, го няма в действителност. Всъщност има имитации, сурогати, "неподатливи материи", най-често отнасяни от самия него към сметката на миналото. "Пазарната икономика" не е нито пазарна, нито икономика. "Парламентарната демокрация" не е нито парламентарна, нито демокрация. И "пътят към Европа" не води натам. Ужасно усещане. Изследователят го изтласква тутакси, за да отвори място на разказите за Прехода. Работата е в неспособността му да удържи не просто границата, критичната дистанция между разказа и реалността, а очевидностите, които го ръководят; да предложи визия, която едновременно би подпомогнала разбирането на случващото се, но не толкова в смисъл, че би обяснила какво се случва, а как е възможно съответствието между това, което се случва, и това, което "обществото" мисли, че се случва.
Кое прави едно изследване актуално? Кое кара да изплува в изследователското поле именно този, а не друг обект? Може би присъщата логика на изследователския процес? Но тя не е достатъчна. Да кажем също, че става дума за някаква "обществена потребност", би означавало - по израза на Бурдийо - да "допуснем грешката на късото съединение". Въпросът изисква да очертаем границите на едно ново социално пространство, на една нова територия, често оставаща незабелязана - територията на границата, междината, в която действат специфични залози и интереси, които не са нито собствено научни, нито политически, а място на превръщане на едните в другите. Именно тогава с цялата му сила се изправя въпросът за легитимността. Но не само като криза на ценностите, нормите и идентичностите, а като невъзможни (немислими) и поради това - изтласкани превръщания между наука и политика.
_____

От Вебер насам идеалът на хуманитарните науки е в ценностната и още повече - в политическата им неутралност. Но това, разбира се, не означава, че научното и особено хуманитарното знание не участват в политическата игра, че не се превръщат в залог на властта, макар че както политикът, така и ученият могат и да не си дават сметка за последиците от това. Нещо повече, политическото поле създава потенциални обекти не само на политологическия анализ, а на хуманитарното знание като цяло. И тази връзка не е едностранна, а насочва, както видяхме, към едно особено пространство - на границата, при което външното и вътрешното измерение са в синхрон. Тъкмо защото е налице такъв тип връзка между политическото и научното поле, Веберовият методологически императив е от толкова съществено значение.
Когато ученият иска да бъде ценностно и политически неутрален, това не означава, че той е такъв в действителност или от само себе си. Че той няма политически интереси или предпочитания. Но той трябва да ги "заскоби", да ги редуцира в хода на своите научни занимания. Това изисква определени рефлексивни усилия. Но самото производство на научни дискурси в един съществен смисъл е зависимо от политическите интереси и оказва въздействие върху тях посредством производството на публично мнение, легитимирането на политически позиции. Не пряко, а чрез две идеализации: за автономността и за безпристрастността на науката. "Обективността", "неутралността", "безпристрастността", освен че са се превърнали в императив в самото научно поле или в "специфично правило на играта" тук, са и паспорт, без който не може да бъде премината границата на публичността. Научният дискурс е нужен в политическата игра тъкмо в качеството му на "обективен", независимо че в действителност той може да не е обективен, и то тъкмо заради политически изкушения.
Социолозите, политолозите и т. н. участват в политическата игра или, дори и да не искат да участват, са въвлечени в нея със свой специфичен залог - спазването на Веберовия постулат за ценностна неутралност. Създавайки обективна картина за обществените процеси, те правят възможно да се говори и пише за тези процеси като за "обективни" и да се легитимират съответните им носители - елитите, партиите, институциите. Всекидневните представи за политиката, политическите залози и научните интерпретации се пресичат, ставайки актуални: политиците говорят това, което искат да чуят хората, а са сигурни, че го знаят, защото учените са им нарисували обективната картина.
_____

У Фотев се усеща Арентова нагласа към политическото. Идеалът за политическо мислене, така както го разбира Хана Арент, е противоположен на слепия конформизъм на произведените в медийната публичност мисловни щампи. Преди всичко политическото мислене, според Арент, е коренно различно от всекидневните представи. То е репрезентативно в смисъла на представеност на позицията на другите ("как бих се чувствал и мислил, ако бях на тяхно място"), но не на присъединяване към тях като към "мнозинство", а "дезинтересованост, освобождаване от грижата за собствените интереси". Така се постига една обогатена идентичност чрез заемане на "тяхното място", "разширяване на интелекта" посредством "усилието на въображението".
И тук откриваме парадоксалното пресичане на постулата за политическата неутралност на науката и идеала на Арент за политическото мислене. За да е политически неутрално, мисленето трябва да е "политическо" именно в особения смисъл на удържане на позициите на другите, без да остава при тях. Този, който иска да мисли политически, трябва да е безпристрастен, както и безкористен, освобождавайки се от собствените си интереси.
Но подобна вътрешна нагласа не е достатъчна, за да предпази мисленето от политическа употреба, и то тъкмо в качеството му на обективно и безпристрастно. Затова трябва да има особени места - "убежища на истината", гарантиращи учения срещу намеренията и изкушенията на властта. Те имат "функции с политическо значение", доколкото "неангажираността" и "незаинтересоваността", характерни за маргиналната позиция, пораждат "политическо мислене". Като другото на всекидневната политика, те предлагат примера на автентично мислене и позиция. И макар, според Фуко, вече да няма, даже тъкмо поради това, че няма едно място на "голямото Отхвърляне", "душа на бунта", а множество места на отхвърляне и съпротиви, възможно е - тъкмо посредством тези "убежища на истината" - да възникне "голямо Отхвърляне", "душа на бунта", "революционен Център на Съпротива".
_____

Какви са шансовете да възникне и оживее критическият дискурс днес? Тези шансове произтичат не от някаква "горда", "независима", "маргинална" позиция, а от удържането на постулата за обективност и безпристрастност на науката и от интереса на властта да има срещу себе си и да се възползва тъкмо от една "обективна" наука. Позицията на самия критик е - както казва Уолзър - на границата между "вътре" и "вън", иманентно и трансцендентно, реформизъм и революционност. Така нейният собствен терен се оказва тематизирането на онова особено пространство, на онази оставаща незабелязана междинна територия, в която действат специфични залози и интереси, които не са нито собствено научни, нито политически, а място на превръщане на едните в другите. А нейната специфична задача - да я наречем "критическа задача" - е да разконспирира това превръщане.
Критическото отдалечаване от отношенията на авторитет и господство е всъщност най-мощният ресурс срещу властта и на властта. "Незаинтересованост", "безпристрастност", "независимост", "обективност" - всички те играят своята политическа роля, образувайки "средища на истината", които могат да се превърнат както в места на най-опасната за властта съпротива - онези места, в които израстват за дни големите бунтове и поразяващите Системата революции - така и на нейното възхваляване, не открито, доколкото призванието на критическия мислител е винаги да бъде "срещу властта".
В тоталитарните времена и най-малкото несъгласие, и най-плахата критика ставаха веднага видими. Същевременно възникваха контролирани зони, ниши на свободомислие. Колкото и парадоксално да изглежда, така не съществуваше реална опасност критическото мислене да залинее и да умре. Днес, когато има "пълен простор" за критически занимания, виждаме как постепенно социалната и политическата критика отслабва и залинява. Тя е някак си неуместна. И тук нямам предвид нито "фундаменталистката" критика отляво, нито злободневната критика на управлението, а онази, която, отхвърляйки миналото, остава радикална, без да приема на доверие разказите за прехода.
Социалният критик не е някакво божествено същество, отвъд доброто и злото, от чиято уста говори "истината", "обективността" и "незаинтересоваността". Същинският въпрос тук е кой е онзи праг на зависимост или независимост, отвъд който той вече не е в състояние да спазва дистанцията между себе си и властта. Тази дистанция не е непременно зрима, публична. Тя не предполага непременно независимост от властта. "Принцът" на Макиавели и "Бившият режим" на Токвил са възможни в особено пространство на свобода, възникнало след превъзмогването на изкушенията на властта.

Андрей Бунджулов



Един мотив
от две книги
на Георги Фотев



1 Вж.: Фотев Георги. Криза на легитимността. Университетско издателство
Св. Климент Охридски.
София. 1999 г.;
Фотев Георги. Смисъл на политиката.
Академично издателство
Проф. Марин Дринов.
София. 1999 г.