Театър-мечта или мечта за театър
Спомняйки си за някого или нещо, човек всъщност си спомня за себе си, за нещо свое си - емоция или впечатление, възторг или омерзение, най-общо казано, как това ми се отрази на мен или как този човек ми въздействаше. Воден от тази максима, разказвам за себе си и своите приятели от сливенския театър Атанас Атанасов, Ивайло Христов, Николай Нинов, Радина Близнакова... и всичките ми любими артисти и приятели от Театъра на армията. Затова как ги каращисах едни с други. Та стояхме си ние в Сливен и се чувствахме отлично - като артисти в силата си. Периодично ни канеха в софийските театри - мен в Сатирата, тях в Младежкия, мен в театър "София", тях в Народния. Ние гордо отказвахме. Защо трябва да сменяме една ситуация, която си бяхме отвоювали с любов, с някаква псевдопрестижна, а всъщност мизерно-лайняна ситуация в изброените театри. Отказвахме с пубертетен патос, доволни, че можем да отказваме онова, което за другите е мечта. И дойде предложението, което не можехме да откажем просто така - да отидем заедно в Театъра на армията. Дебатите бяха бурни. Имаше разсъждения от рода на: "Е, като ни е добре, тук ли ще се пенсионираме?", "Кой още чакаме да ни покани? - Кралския Шекспиров театър ли?". Преговаряхме. Когато се върнах от последните преговори, Ивайло ме посрещна пиян и неадекватен като тараба. Може би от напрежение. Може би сега го е забравил. Атанас ми каза: "Давам пет години от живота си, ако това стане." Сигурно сега го е забравил. Ние постигнахме своята мечта - след пет дълги години в провинцията попаднахме в тогавашния български театър-мечта. Там, където, за разлика от всички други софийски театри, можеш да попаднеш само по собствени творчески заслуги. Театърът-мечта за не едно поколение драматурзи, актьори, режисьори, сценографи, зрители. Мечта за театър!
Театърът на армията периодично изживява тежки моменти, като всеки жив театрален организъм. Редува много успешни, с недотам успешни и направо неуспешни премиери. Има силни периоди, които се редуват със слаби (слава Богу, силните са много повече и много по-продължителни). Но какво ще кажете за следният парадокс, който не съм чувал да съществува където и да е по света. Всички български театри във всичките си рекламни материали споменават като най-голяма, най-безапелационна и най-окончателна похвала за своите постановки, актьори, режисьори, сценографи, че колегите им от съседен български театър много са ги харесали. И тия, които най-много протестират срещу наградите "Аскеер", най-много искат да се отъркат в тях. Не съм чул някой да е отказал тази награда и да не се гордее, тайно или явно, най-много с нея. Така че и досега Театърът на армията, независимо от възходите и паденията, си е българската мечта за театър-мечта.

Пламен Марков