Театър на въоръжените сили или Театър на Българската армия, този театър винаги е наричан Театъра на армията, или просто Армията. За последните поколения театрали, особено за онези, които са започнали да ходят на театър през 90-те, Армията е просто име. То се използва така, както се обръщаме към някого, с когото отдавна сме свикнали, без да се запитваме защо са му дали тъкмо това име, колкото и инак то да е странно.
За мен например Армията е "Животът е сън" на Иван Добчев, защото това беше първият спектакъл, който гледах на негова сцена. Беше Наум Шопов и Йосиф Сърчаджиев, който играеше Сигизмундо. Беше сценичната визия, която тогава ми напомняше прочетеното за Таиров. Беше почукващият ужасяващо жезъл на слизащия по стълбите Наум Шопов (Кралят) и усещането за метафизичните измерения на Злото - и не само аз съм го "чела" тогава алегорично. Беше усещането за обреченост, което носеше принцът на Йосиф Сърчаджиев и съвсем не унесено-приказно кънтящите му думи: "Във този свят тъй чуден, дори да вярваш, че си буден, то сън е може би това." Този красив спектакъл показваше екзистенциалния ужас на младите от едно живеене насън - сън, от който като че няма събуждане.
Пак в Армията после гледах "Години на странстване" на Леон Даниел. В него отново Йосиф Сърчаджиев играеше Ведерников. Чрез "странстването" режисьорът изваждаше наяве съсипания живот на цялото поколение, преживяло войната. В този "военен" спектакъл видях как режисьорът преобразува пиесата в свят със свои закони, дори когато тя не е особено стойностна. По-късно, естествено, разбрах, че Леон Даниел е един от малцината майстори-режисьори.
Неговото име, неговите спектакли за мен бяха Армията. Например неговата "Дванайсета нощ", в която всички се гавреха с Малволио (пак Йосиф Сърчаджиев), защото беше различен, защото беше с "жълти чорапи". Неговата балканска шарения, тукашната карнавална Илирия, строгата сценична форма и разказ, изобщо Леон-Даниеловата сценична интерпретация манифестираше естетическите възможности на театралното изкуство и как то винаги има нещо общо с живота на хората, които го гледат. Това беше много по-важно от тогавашните дискусии за "съвременния прочит на Шекспир" (сякаш може да има друг) или от "общия теоретичен" проблем за правилното "осъвременяване на класиката".
Пак в Армията и пак при Леон Даниел ми премина задължителното за театроведите тогава наблюдение на репетиционния процес. За мен това беше процесът на "Господин Пунтила и неговият слуга Мати", в който Пунтила отново играеше Йосиф Сърчаджиев. На тези репетиции можеше да се види, че в най-добрите театрални спектакли знанието, "занаятът" на режисьора, актьора, сценографа се разтварят в опиянението от творчеството; и че т. нар. вдъхновение и театрална магия са заклинателни митологеми за любителите. Сред видяното тогава на тези репетиции бяха правилата, които режисьорите би трябвало да учат и знаят, преди да пожелаят да ги разрушат. Видях Леон Даниел като Учител. Изобщо на сцената на Армията най-добре се виждаше как Театърът може да преобърне абсурда на образувание като Театър на Народната армия просто в сцена. Това "име", създало символически и фактически театралното пространство, е било отражение на "петолъчката" ЦТСА в Москва и също така част от военизирания дискурс, в който "борбата продължава" дори в мирно време. "Фронтовете" и "враговете" са скрити, но всички са воини. Не само театърът - и литературата имаше своя "Литературен фронт". В мирно време Театърът на въоръжените сили или на Армията вероятно е трябвало да бъде нещо като ЗКПЧ, вместо "фронтови театър", който забавлява войниците и "повдига техния боен дух". И тъй като това е театър в центъра на София, очевидно Армията не е само за "бойците", а за цялото гражданско "войнство" и театралното ЗКПЧ трябва да го възпитава "правилно". В театъра, обаче, където травестията е негова същност, не е трудно военните униформи да се превърнат просто в костюми за роля така, както легенът на Дон Кихот може да се превърне в щит. И независимо от всички битки за и срещу представленията в този театър, под инак задължителните "шинели" току се е показвала някоя богата дама, която е разваляла дисциплината във войската. Както например Дюренматовата пиеса "Посещението на старата дама", поставена от Леон Даниел през 1963, а и други спектакли (на Иван Добчев, Красимир Спасов, Крикор Азарян и др.) от вече 50-годишната история на този театър. И тъй като на "дамите" мястото им не е във войската, ЗКПЧ-то получава мъмрене и взема мерки, докато отново костюмите се сменят и менехмите се разменят в друга "комедия от грешки". Днес вече никой не може да си представи "отзив" като този, появил се през 1963:
"Не без болка наблюдаваме как в Театъра на въоръжените сили единствената нова пиеса, която проблематизира капиталистическия свят на Запад и изобщо империализма, е... "Посещението на старата дама" на Дюренмат. Може да се наложи да се играе и тази "Дама", но само когато не се нарушава основният облик на театъра, когато преобладава героично-романтичната и борческа или сатирическа насоченост на световната класика. (...) Театърът на Въоръжените сили се нуждае от разнообразни по жанр спектакли - нему са нужни всички родове оръжия - и тежка артилерия, и ракети с голям обсег на действие, и лека кавалерия - стига тя да не преминава в лекомислена кавалерия, което убива оперативността на жанра."
Един от най-добрите театри, Армията отдавна прибра униформите в театралния си гардероб и килна каската на "Аскеер"-а. "Дамите" по-скоро създават репертоара, отколкото "убиват оперативността на жанра". За най-младата публика "Армията" е например Стефан Вълдобрев и "Аскеер"-ите. И добре, че ги "освободиха от длъжност", защото инак можеше и да се окаже, че някоя тяхна "Дама", която не знае как се стои "мирно", е виновна за това, че не ни приемат в НАТО.

Виолета Дечева