Наследството Вазов
На 12 и 13 октомври в Пловдив се проведе заключителната Национална конференция по случай 150-годишнината от рождението на Иван Вазов под общото заглавие "Наследството Вазов". Тя беше организирана от Софийския университет "Св. Климент Охридски", Пловдивския университет "Паисий Хилендарски" и Института за литература при БАН. Бяха прочетени над 30 доклада, които заедно с докладите, изнесени на Кръглата маса Рожен 2000, посветена на творчеството на Иван Вазов и Захари Стоянов, ще бъдат поместени в подготвяния юбилеен сборник.
Това са фактите. Оттук нататък разказът ми ще бъде личен и той - искам да го подчертая в началото - не следва да ангажира никого. Но за тази конференция мога да пиша само така.

Организацията и участието

От страна на Пловдивския университет организацията беше блестяща. Иначе интерес нямаше никакъв. Не се появи нито един студент и това е много показателно. Като не казвам, че то е показателно само за нивото на студентите. Напротив, показателно е най-вече за разминаването, което съществува между интересите на новите поколения и онова, което хуманитаристиката, или ако съм по-точна - филологията - им предлага.
Що се отнася до участниците, предварителните очаквания не се оправдаха. Шумното, помпозно събитие не се състоя. Много от заявилите желание да се включат в конференцията не пристигнаха, други - изобщо и заявки не дадоха. Готвеното от месеци от проф. Милена Цанева събиране се оказа като че ли най-малко интересно за вазовистите и изобщо специалистите по българска литература. А тъкмо от тях трябваше да дойде същинското предизвикателство, доколкото те са хората, които пишат върху Вазов и го преподават. На конференцията доминираха участници, за които Вазов не е водеща тема в работата им. В този смисъл значещите отсъствия лишиха юбилейната конференция не просто от възможността да се получат повече интересни засичания, а защо не и по-интердисциплинарни обвързвания, но и от оня спомен, който имат за предишни Вазови юбилейни конференции участниците в тях.
Тази конференция показа и още нещо - нарасналия риск да се правят подобни срещи без предварително да е ясно кой за какво ще говори, тоест - без да са изпратени резюмета от докладите. Защото не поеме ли някой отговорност да връща предложения за участие и да пресява желаещите, все по-малки шансове има да се провеждат конференции на ниво. В конкретния случай Вазовото творчество просто не заслужава такова отсъствие на подбор, такава всеядност, такова пустомислие. Да не говорим, че аз поне виждах в цялата тази конференция някакъв жест не само към Вазов, но и към Милена Цанева, но в това явно ми е грешката. Жестовете са твърде старомодно нещо.

Пловдив

Градът продължава да бъде сред градовете, които помниш и в които ти се иска по-често да си. Красиво е, чисто. Главната улица и старият град имат действително европейски вид. Не виждам - поне там, където ходя - безумните сергии и подвижни пазарчета, които са опасли София. За два дни не съм чула чалга. Запознавам се с няколко души на конференцията, които са дошли да слушат. Едната се оказва племенничка на Димитър Пешев. Попивам разказите й. Слушам за пловдивските родове, гледам и разговарям с наследниците на тези родове и си спомням, че България не е само днешната простотия, че е имало европейски възпитана интелигенция, че някои от наследниците й са все още в България. Че са живи. В София все по-рядко си позволявам да мисля за това.

Пловдивският университет

Както и друг път съм забелязвала, представянето на хората от Пловдивския университет традиционно е силно. Колкото и неравни да са докладите, при цялата субективност при възприемането на един или друг текст, със сигурност издънки няма. Нещо, което не може да се каже за никоя от другите, присъстващи на конференцията, групи... Което говори за взискателност и високи критерии, които почти навсякъде са се размили. И за марка, зад която стои някакво реално съдържание.
Конкретно, на Вазовата конференция нивото удържат Клео Протохристова, Живко Иванов, Иван Русков...

Времето

Съвсем буквално - то беше прекрасно. Нещо като подарено лято. Вместо в залата, човек спокойно можеше да проседи с часове навън, гледайки стария Пловдив. Моето собствено време пък течеше някак на прескоци. Когато съвпаднеше с конферентното, се точеше, протягаше, разтягаше, защото отдавна не бях слушала доклади, в които мярката така се губеше. Или течеше твърде сгъстено, защото се опитваше да не пропусне възможността да създаде и удължи някакви приятелства, зависими от пътувания, други градове и още толкова неща.

Дисциплината

Тази конференция за кой ли път показа, че каквато и да е темата, какъвто и да е регламентът, единици са тези, които се съобразяват с това. Че и се сърдят, когато биват прекъсвани, или когато предварително им се каже, че трябва да си посъкратят текстовете. И започва едно четене на фрагменти, придружено с преразказ, от което в повечето случаи няма смисъл. Тази липса на самодисциплина при хора, повечето от които преподаватели, е не просто смайваща, но и плашеща. Тя говори за отсъствието на каквито и да е възможности за подреденост, за съредност между думите и отредения интервал от време... Не се учудвам, че голяма част от преподавателите не стигат доникъде с онова, което имат да преподадат.

Водещите

Това си е цяло умение - умение да слушаш и чуваш, да имаш волята да казваш някакви неща, които да са достатъчно ясни за тези, които притежават нужния слух, изобщо - да бъдеш своеобразен медиатор, а не просто човек, който изчита заглавието на доклада, който ще се представя, а след това благодари за прочитането му. Пример за много добър водещ на пловдивската конференция беше Клео Протохристова. Както и в други случаи тя с по няколко изречения успя да положи докладите в много по-широк контекст, правейки различни междутекстови връзки, а и за пореден път демонстрира и тоналностите на иронията, и как с две думи може да зададе други посоки на говоренето. Така стана с коментара й върху текста на Иван Сарандев "Йовков за Вазов", който си беше чиста проба изброяване. Та на него тя дискретно му посочи сюжетите, които биха го оттласнали от едностранчивостта. Или, ако аз трябва да го кажа, които биха го направили по-малко безпомощен.

Докладите

Тематичният им кръг беше максимално широк - от вгледаност в текстовете на Вазов през различни интертекстуални обвързвания на тези текстове, през отварянето им към по-културологична проблематика, та до абсолютно интердисциплинарни вмествания. Но изпълнението беше - меко казано - странно. Скоро не бях слушала толкова много глупави доклади, събрани накуп. При това на млади хора, повечето представители на Института по литература при БАН, но и не само, които - предполага се - би следвало да владеят някакъв що-годе нормален език. Къде ти. В някои от тях (примерно "Казаларската царица - между театъра и киното" на Емилия Алексиева и "Цитатите в романа "Под игото" на Албена Иванова) се чу говорене, на което и най-отявлените привърженици на социалистическия реализъм биха завидели. То не бяха класови глупости, то не беше примитивизъм... Единствената адекватна реакция на това говорене беше истеричният смях, който човек - при цялата си воля - не можеше да сподави.

Типът писане

На коктейла след първия ден на конференцията, когато все още разпалено я коментирахме, Клео Протохристова каза, че има два типа доклади, които от своя страна също се разслояват. Първите са добрите текстове, които могат да бъдат просто написани и сложно написани. Вторите са лошите текстове, които също могат да бъдат просто и сложно написани. Единици са първите - тези, които хем са ясни и добре казани, хем има какво да кажат. Повече ги има вторите - хубавите, но сложно написани, които разчитат главно на ефектността на фразата. Макар че на тази конференция дори този тип доклади не бяха много. Независимо че те са предпочитаните от и в българското литературознание, в което засуканата терминология, побългарените чужди текстове и усвоеният синтаксис на езика, на който е четено, моделират една цялостна линия, която вече се възпроизвежда. Металитературността, това е идеалът. Прави се опит всяка тема да бъде положена в полето на високата теория, а литературата, от която все пак би трябвало да тръгват нещата, се забравя. С гордост се оповестява, че не се четат книги, тоест художествена литература, а само метакоментари. Затова и много текстове (имаше ги и на тази конференция) папагалстват. Те избират някакъв текст - и или си го присвояват, ако е по-малко известен и е труднодостъпен, или - ако е по-известен и авторитетен, през неговата рамка прокарват, да кажем - Вазовия. Само че за анализирания автор подобни писания обикновено не казват нищо. Та с ето такива, нищо неказващи за Вазов, изкуствени, напънати текстове изобилстваше конференцията. И само единици бяха докладите, които - като този на Клео Протохристова ("Светът на Вазов - между "виденото" и "чутото") - задаваха цяла парадигма за говорене и мислене за Вазов (нещо, което се видя и по цитирането на този текст в други доклади).

Личностите

Ако има нещо, което безкрайно ме радваше на описваната конференция, и ако смятам, че тя излъчи послание, за мен то е свързано с определени тип наблюдения и равносметки. Защото присъствието на две жени на конференцията, много различни и по много различен начин, наложи вглеждането в необходимостта от личностен морал и поведение, от стил, от класа. И тези две жени бяха Милена Цанева и Клео Протохристова.
Милена Цанева стоически (защото това си беше геройство, на което май никой друг не се подложи) изслуша, при това - активно - всички текстове, коментира ги, щедро подсказваше идеи... С цялата си сдържаност и финес, със склонността си да приема и по-радикални идеи, с отвореността и чувствителността си, с благородството и спокойствието, тя въплъщава нещо, което е на изчезване не просто в българските хуманитарни среди, но и по принцип - щедростта на личността.
Утешителното е, че все пак не е единствена. С невероятно удоволствие наблюдавах още едно присъствие в Пловдив - това на Клео Протохристова. От една страна чисто текстово, както казах, тя беше най-цитираният автор. Е, след Вазов, разбира се. После, беше затрупана с текстове за мнение, всички, които четяха, държаха тя да ги чуе, преподавателки от други университети разказваха как им помага да се намерят и да се наложат, всеки можеше да разчита да чуе не хлъзгаво, а честно мнение за направеното от него и т.н., и т.н. Затова вместо да изброявам, ще кажа, че неслучайно тъкмо Клео Протохристова притежава нещо, което едва ли някой друг има - сборник с текстове на нейни студенти, взели повод от лекциите й, текстовете й, книгите й, който е и издаден от нейни студенти, редактиран е от нейни студенти, и е с художник и фотограф - нейни студенти. И този сборник е издаден в един-единствен екземпляр... Факт, след който обясненията стават излишни.

Амелия Личева