Абонати на чудото:
ирационалното като
социална надежда
Във вътрешния двор на кооперацията ни котките са се научили да се скупчват точно под нашия балкон и да мяукат - у нас сравнително често се готви риба и жена ми и тъщата алтруистично изхвърлят отгоре главите. Ако не се брои настойчивостта му, често пъти дори възмутена, мяукането напомня ритуал в очакване на чудото, молитва за дъжд, прострени длани към сипеща се манна. По всичко личи, че от гледна точка на околния котешки свят от небето периодично си пада храна и макар че количеството и честотата на постъплението й не се контролира от клиента, чудото по някакви щастливи закономерности се случва - и както могат да потвърдят по-нервните съседи, е набрало абонати.
Този тип чудо - архетипът чудо - го има и другаде. Хората в градската територия са като че ли не по-малко от котките заредени с идеята за наличието му, с вярата в появата му или (най-често) с негативния двойник на последната - неверието в друго. Един от моделите приятелски разговор, който се възпроизвежда в най-различни, дори академични среди, се въплъщава в темата "сакрални местенца за лично ползване": един открил преди години изворче с лековита вода и всяка неделя ходи там на пикник, друг пък посетил манастирче, където монасите крият чудотворна икона и я показват само на много вътрешни хора. (По въпроса специално за чудотворните български икони един от централните ежедневници неотдавна отпечата серия статии, която изпрати колективното себепознание на кратък гастрол в епохата на "Светчето" и "Апостола" - в този контекст можем да поставим и истериите около връщането на Паисиевата "История" в Атон.) Има и други примери, които се свеждат пак до същото. Инцидентното позитивно съобщение - че някакъв наш инженер изобретил нещо или че норвежката премиерша ще посети страната ни - лесно задейства един железен автоматизъм на съзнанието и езика, чиито инварианти съм чувал навсякъде, и на улицата, и по радиото, и от телевизията: "Е, хайде, дай боже нещо да потръгне, че да се оправи най-после тая страна." Безличното "да се оправи" е показателно в случая. Чудото, винаги само инцидентното изневиделично чудо и нищо по-малко от него, е едновременно кътче за лично и лост за колективно избавление.
Ето сега два малко по-разгърнати примера за територии с концентрирано чудо:
(1) Книжарите по площад "Славейков" много обичат популярния окултизъм, какъвто основно и продават. Човек остава с впечатлението, че ако се заслуша по-дълго в разговорите и подвикванията им през сергиите, особено в летните следобеди, ще извлече един солиден сноп астрологична ерудиция, съчетана с бродерии върху мита за щаба, откъдето се дърпат конците на света. Чест идеологически обертон там е тоталният детерминизъм, който според нагласата на говорещия в момента произтича понякога от звездите, а понякога от световния заговор. Все пак в репликите, които си подхвърлят, се случва да прозира артистична гъвкавост и бистрота, което свидетелства за натрупвания в комуникационната практика и за, общо взето, неопосредстван контакт с наличната стока.
(2) Преди 7-8 години вкъщи бяхме повикали майстори да ни сложат плочки в банята. Майсторите приличаха на неотдавнашни пандизчии и видът им вероятно не лъжеше. Тъкмо най-опърпаният между тях, един Христо, който дойде на третия или четвъртия ден и почти веднага се опита да отмъкне от кухнята нож и комплект чаени лъжички - между другото, представиха ни го с пояснението, че нощем спял под Лъвов мост и приятелите му сутрин го събуждали, като пикаели върху него, - ни гости щедро със зодиакални ескизи, толкова авторизирано мътни, че вероятно беше наизустил някоя особено долна брошура. Ясно беше само, че всичко си е ясно от рождение. Иначе колегите му хем го задяваха, хем като че ли му имаха страха - в миниатюрното им общество явно не му беше много чужда ролята на юродивия пророк; и ако се съди по доволно-хитроватото изражение на лицето му, беше или маниакално луд, или социално реализиран, или и двете.
Описаните ситуации са инциденти на чудото, пунктове върху градската му карта. Всъщност по тази карта не си личат резки класови или групови граници, макар че горните примери могат да създадат впечатление по-скоро за обратното. Да оставим настрана зодиакалните прогнози в ежедневниците, които се четат, макар и с варираща честота и сериозност, от всички. Споменатият окултен детерминизъм например шества не само по "Славейков" и под Лъвов мост, но и между дамите, които седят на двойки и тройки пред барчетата по "Витоша" и "Патриарх Евтимий", четат "Егоист" или "Блясък", дават заръки по мобифоните си, одумват ту скучаещо, ту със съучастие отсъстващите от компанията или просто мълчат и попоглеждат със скрито въжделение част от минувачите. Тези компании, а и съкултурните им разсейки в по-дребния икономически или административен план, гъмжат от медиумство, магии, Ванга, зли очи, Лиана Антонова, позитивни и негативни енергии. В контекста на тия теми вече има натрупан солиден пласт споделени знания и митове, който е сам по себе си любопитен и заслужава внимателен анализ.
В най-едър план, разбира се - и ако си падаме по подобен тип високопилотажна аргументация, - можем да отнесем проявите на чудото у нас към количественото разрастване на пророците и харизматичните общества в края на всеки хилядолетен цикъл или към радикалните промени, които вещае сравнително неотдавнашият преход на Плутон в нова фаза. С повече гаранция за прецизност можем да поразсъждаваме например за мястото и ролята, които волю-неволю си избираме в наличната около нас социо-координатна система. Тук има закономерности. По-активната, субектна роля като че ли отпъжда детерминизма в убежденията, по-пасивната и обектна е склонна да го въвлича в тях. Тоест, детерминизмът в убежденията на един или друг човек, общо взето, варира според степента на участие, което той смее или може да си позволи в контрола над своя свят. Ако контролът е осезаем, детерминизмът намалява, ако не, увеличава се и в някои социални падини достига почти до абсолютни мащаби. Защото всеки създава представата си за света според конкретната си среда, а представата си за тази среда, естествено, според умението си да я управлява и прогнозира, един вид да живее нормално, "като хората", в нея.
Нещо повече. В плана на взаимодействието си със света, в който участва, човек инструментализира, идеологизира или митологизира съобразно - както споменах - степента си на контрол над него. Ако го усеща като усвоен и уютен, той го инструментализира. Ако инструментите не са съвсем под ръка, но пък са в обозримия план на нещата и надеждите, идва идеологията. Ако инструментите въобще не се виждат на хоризонта, следват религията, митологията, популярните поверия и суеверия - всичките заедно или произволен букет от тях. Силният акцент върху тези последните подсказва, че в стойностния сектор на съзнанието си човек се е поставил като участник, а не деец в своя свят, снел е от себе си отговорността за него и я е прехвърлил на друга сила. И ако действа, действа не пряко, а чрез посредник или принадлежност.
Трите типа онтосоциално поведение не са абсолютно разделени един от друг, много често се преливат в един и същи човек, съчетават се или периодично се сменят. Но разграничението им поне като линии, тенденции или акценти хвърля светлина върху някои чисто социални или манталитетни явления. Там, където са в употреба инструментите, няма идеи, освен пак във функцията на инструменти. Като при политиците - убежденията отсъстват, на тяхно място са стратегиите. И съответно, в низовия план на социалното движение, на площад "Славейков" или под Лъвов мост, където нямаш кой знае какъв друг избор, освен да си пасивен обект на нещата и събитията, където сред метеорологичните, икономическите и полицейските опасности фигурираш във вид на страдателна единица с незначителна субектност, там митологията на детерминизма е правило, а чудото е неизменният механизъм, който установява правилото във видимия свят. При такава поставеност на индивида светът винаги само му се случва - да не говорим, че главно във вид на проблеми. Животът е неочакван и несигурен, всяка институция или регламент е на практика негов враг; и на него самия в ежедневното му битие постоянно му се налага да влиза в ролята на хитреца с надеждата, че поне този път няма да се озове в ролята на боксовата круша.
Доста голямата ни в момента социална мобилност като че ли не ни пречи да си живеем в паралелни светове, чиито закономерности и деления са понякога доста странни. Кое например превръща топосите "барчетата по Витоша" и "сергиите по площад Славейков" в своего рода общо пространство, в пространство на споделена култура, изповядваща фигурите на чудото? Отговор има и той е: обектността в социалния план. В най-широк план, българинът е предимно обект в обществото си, където субекти са политиците, държавната бюрокрация и отделни финансови неогиганти. В малко по-тесен план, съпругите и приятелките на необизнесмените и реститутите са също такива обекти, също такива пасивни участници в света си, какъвто е Христо от под Лъвов мост в своя. Просто техният, за разлика от неговия, е ласкав. Той се заражда някъде и се разгръща около тях неизвестно откъде, но пред самите тях изниква главно под формата на дарове.
У нас чудото като че ли замества логиката на настоящето. Българското пространство е изпълнено с визии назад към миналото и напред към бъдещето, но натрупалите се вече 120 години независима държавна практика сочат, че това са техники за бягство от настоящето. Неотдавна попаднах на две статии в стар брой на чикагско списание1, в които става дума за местната българска емиграция. Първата описва тежкия бит на сънародниците ни и със съчувствие споменава за една тяхна мирна демонстрация пред кметството на 8 април предната година. Втората е отзив към първата, поместен в същия брой на списанието2. Авторът Бенджамин Марш, след встъпителна шега за изненадата, с която научил, че в града има и нещо друго българско освен бацили (явно намек за прословутата фауна в киселото ни мляко), споменава, че е имал престой в България и изрежда четири причини, поради които българите напускат родината си. Първата е селскостопанският характер на икономиката и раздробеният характер на частните земи, който не позволява да се модернизира обработката им. Втората е следствие от първата и третира оскъдната фабрична индустрия в страната. Третата е особено важна и засяга въпроса за тежките данъци, които отнемат между една трета и една пета от доходите на семействата и ги обричат на бедност. Четвъртата, не по-малко важна, засяга държавната бюрокрация, която виси доста безскрупулно на гърба на селяните. В нейния регламент, продължава авторът, е напълно нормално на княз Фердинанд да бъдат отпуснати 200 000 долара за 1907 г., докато американският президент, при целия разцвет на Щатите, е получил за същата година 50 000.
В този фактологичен план човек може да се запита, какво чак толкова се е променило в страната ни през последните стотина години, освен съотношението между нивите и фабриките и структурната замяна на княз/цар Фердинанд с не по-малко алчна и безскрупулна политическа върхушка. В същия план фигурите на чудото, които шестват из националното пространство, се оказват като че ли аналгинът, който гълтаме, за да не ни боли икономическата и политическата истина за нас.
За съжаление, освен това, продължаваме да мяучим под балкона. Още по за съжаление, на балкона му се свидят дори рибешките глави.

Владимир Трендафилов



































































































































































































































1 Grace Abbott (1909) The Bulgarians of Chicago. Charities and the Commons 21 (Jan 9): 653-60.



2 Benjamin C. Marsh (1909) The Bulgarian at Home. Charities and the Commons 21 (Jan 9): 649-50.