За един белгийски роман

Името Адамек чух преди около две години от Красимир Кавалджиев, който току-що се беше завърнал от специализация в Белгия и много възторжено обясняваше, че този автор непременно трябва да бъде преведен на български. Даже ми даде и една негова книга, която попрелистих, но дали от бързане, дали защото изборът на заглавието беше случаен, така и не успях да споделя възторга му. И даже когато разбрах, че е превел нещо от автора, не си направих труда да понауча повече. И ето че сега, издадената току-що на български книга на Адамек, която също попадна съвсем случайно у мен - дадоха ми я приятели, настояващи да я прочета, ме накара да се съсредоточа най-после върху това име. И да разбера, че усилието да се популяризира Адамек действително си е струвало. Защото книгата е чудесна. Това е един от онези малко старомодни откъм сюжет, но не и откъм повествователна техника, романи, които могат и трябва да се четат за удоволствие. Още повече, че Красимир Кавалджиев се е справил отлично с пестеливия, но поетичен език на текста, с което доказва, че освен добър преводач на метатекстове, той е отличен преводач и на художествени текстове.
"Господарят на черните градини" се самодефинира като микророман, в който разказваното се дублира, доколкото една и съща история се представя през две гледни точки. Така редуването на перспективите, полифонията на гласовете - единият е мъжки, другият женски, играта с чуждия поглед - двамата говорещи персонажи гледат и виждат различно, уплътнява разказваното, нюансира го.
Акцентът върху погледа засилва и кинематографичността на романа. Той е до такава степен изчистен от излишни подробности, от описания и претрупаности, че в него визуалното определено е по-силно. Един мъж наблюдава една жена и си фантазира живот. Защото в неговия няма какво повече да му се случи. А една жена, която като че ли има всичко, се оставя да бъде наблюдавана, или подтиква да бъде наблюдавана, защото неизвестното и тъмното са по-привлекателни от щастието, с което лесно се свиква.
Другото особено в този роман е способността да напластява времената, да прилепва към настоящето един митологичен пласт, с което отново кара повествованието да набъбва, да трупа символики. И да показва, че е възможен живот, разпънат между реалното и призрачното, живот, в който присъствието на мъртвите в ежедневието определя логиката на събитията, живот, в който единственото възможно пребиваване е на границата, в прореза между съня и будността, тоест, в неясното и смътното... И тази разполовеност, тази хибридност едновременно привлича, но всява и ужас.
И още, "Господарят на черните градини" е роман, който казва, че е опасно да се вярва само във видимото, земното, това, което може да се обясни. Опасно е, защото когато неведомото нахлуе, сетивата се оказват твърде крехки и не могат да го понесат. И човекът изпада в такова състояние, така се обърква, че не знае какво да предприеме.
И най-сетне, книгата на Адамек е и роман притча (и в това отношение тя е някак много в романтическата парадигма, в тази на Колридж от "Стария моряк", да кажем), доколкото разказва за грехопадението и изкуплението - в нея я има колективната легенда за наказаното село (заради убийството на едно полудете хората от селото са наказани със смърт, сполита ги чумна епидемия), има го и индивидуалното наказание (предалият собствения си живот, нехайно отнасящия се към живота по нелеп начин го загубва), но го има и индивидуалното възраждане, извисяването, в чиято основа е любовта...

Амелия Личева







Думи
с/у думи





Андре-Марсел Адамек. Господарят на черните градини.
Превел от френски Красимир Кавалджиев.
Изд. Авангард принт.
Русе. 2000