Международният фестивал на писателите в Прага се провежда от 10 години. През това време в чешката столица гостуваха Едгар Л. Доктороу, Харолд Пинтър, Славомир Мрожек, Лоурънс Фърлингети... Освен големите имена на чешката литература Ярослав Сайферт и Бохумил Храбал (чието творчество беше самостоятелен акцент в отделните фестивали), в срещите участваха водещи поети и белетристи от почти всички постсоциалистически страни в Централна и Източна Европа. Тази година 72-часовият литературен маратон - в който не само известни личности от културата, науката и политиката, но и редови граждани четоха творби на Йозеф Шкворецки - се предаваше и по Интернет.
За всичките тези десет години само българските автори упорито ги нямаше в Прага. Хората от ръководството на Фестивала бяха категорични: "... българските писатели имат какво да ни кажат, особено сега..." Но от наша страна цари гробно мълчание, а с редове като тези човек печели само скритата неприязън на местните служебни представители на България.
Дали българският писател не гледа да отиде по на Запад, отколкото в Централна Европа? Предишните мостове на културните контакти ги няма или са само в отчетите на помпозно наречения ни Културен институт до Министерството на културата...
Тук предлагаме отговорите на най-превеждания днес съвременен английски писател, Иън Макюън, който бе една от централните фигури на Пражкия фестивал на писателите през 2000 г.
Димитър Великов


Екранизацията на книга е брутален процес

Разговор с писателя Иън Макюън

- Как ви подейства през 1998 присъждането на наградата "Букър" за романа "Амстердам"?
- Мисля, че тази награда ще ти замотае добре главата, ако си на тридесет години. Това дори може да те унищожи изцяло, но аз можех да гледам на тези неща малко от дистанция, защото бях по-възрастен - вече съм на 51 - и мога да пазя собствената си самота. Имах някакви си десетина "бурни" дни след присъждането на наградата, всички журналисти искаха да правят с мен интервюта, интересът и популярността бяха големи. Но след това реших да се върна към всекидневната си работа. Казах на журналистите: "Моля ви, оставете ме да си върша това, за което после ме каните за интервюта. Защото, ако не мога всеки ден да се заключа за няколко часа в стаята да работя, по-нататък вие няма да имате повод да ме каните за тези акции". Познавам автори, и то и сред моите приятели, които след като им присъдят някаква награда, прекарват времето си на път - от едната пресконференция към другата, от една публична акция към следващата. Срещате ги по летищата като бледи персонажи. И през цялото това време те престават да работят.
- Каква е ползата от различните курсове по "творческо писане"? Могат ли те да направят от някого писател?
- Тези курсове са малко американска работа. Аз лично предполагам, че те няма да направят от вас писател, но ако имате талант, то те дават възможност да го развиете и използвате. Аз съм преподавал "творческо писане" в Айова, Щатите, и трябва да ви кажа, че много хора имаха големите очаквания, че някой ще направи от тях писатели.
- Две ваши книги са филмирани. Как приемате филмовите им варианти? Кой е идеалният режисьор за вашата проза?
- Да се прави филм по роман или разказ е някакъв вид лицензирано вандалство, което още в началото трябва да приемаме с малко резерви. Сценарият има средно около 20 000 думи, докато в романа ще намерите 80 000 думи. Процесът на екранизация прилича на събарянето на къща и построяването й отново с известни реконструкции. Това е много брутален и жесток процес. В това отношение вече бях щастлив - романът ми "Почивка в чужбина" беше работен колективно: сценария написа Харолд Пинтър, а дообработката беше на Пол Шредер.
Филмовата обработка на дадено произведение е повече свободен, отколкото буквален превод. От работата по филмирането на "Циментовата градина" и от опита ми сам да напиша сценарий по мое собствено произведение (завършил катастрофално) си извлякох поука - авторът трябва да пусне по света готовото си произведение и да го остави на кинаджиите. Оставете филмовите творци да обработват книгата така, както те я чувстват. В това отношение позицията ми е твърде либерална. Спазвам я и сега, когато се работи филмовата версия на романа ми "Амстердам" и филмовата версия на "Неунищожима любов".
За образа на идеалния режисьор? Сътрудничеството ми с Бертолучи завърши лошо: ние никога не създадохме общ филм; той замина за Китай, а аз се върнах в кабинета си да работя върху "Почивка в чужбина".
Бертолучи е феноменален човек, той помнеше всеки отделен кадър от предвоенните филми. При сътрудничеството с него ме изнервяше това, че е свикнал да диша във врата на авторите. Режисьорът на моите сънища е Мартин Скорсезе. Той отлично умее да работи с щриха, да предаде състоянието на мислите само с няколко кадъра. Ще бъде чудесно, ако той заснеме "Неунищожима любов".
- В Източна Европа е обичайно писателят да се ангажира с политиката. Как вие, западният писател, гледате на това?
- Аз също съм се опитвал да изразявам отношението си към политическата ситуация, когато през 80-те пишех роман, чието действие се развива в епохата на дълбоката "студена война": Берлин през 50-те години. По време на подготовката живях известно време там, наемах си колело и карах покрай Берлинската стена - както от западната, така и от източната страна. Действието в този роман завършва през юни 1989 г. В последния му абзац героят, с граничеща с лудостта убеденост, казва: "Тази стена трябва да падне! Страшно скоро това ще стане!"
Трябва да ви кажа, че бях последният, който би повярвал в нещо такова. И затова действително се изненадах, когато установих, че тази Стена наистина е паднала.
Докато пишех романа, имах възможността да изследвам "студената война" от ерата на Хрушчов не само през живота в Източен Берлин, но и в Полша и Чехословакия. Прекарах известно време в Полша в годините, когато "Солидарност" беше неимоверно популярна. Станах съпричастен на събитията от онова време и благодарение на своя приятел и оксфордски съсед Тимоти Гардън Аш, който написа чудесна книга за първите дни на "нежната революция", за дните, когато решенията са се вземали в "Латерна магика" (пражкият театър, превърнал се в нещо като временен щаб в дните след 17 ноември 1989 - б.а.). Но едва сега съм за първи път в Прага и може би ви гледам като човек, който предполага, че тези промени са настъпили вчера... Настанен съм в хотел, където ми донесоха ужасно отвратително кафе - но не само тогава почувствах "черната ръка на комунизма". Все едно, че това беше някакъв хотел "Москва".
Естествено, тук имате и западни рецидиви като Макдоналдс. Не знам колко дълго ще преживявате трансформацията, защото човешкото възприемане се променя много по-бавно. Но това е добро за писането време, когато политическата ситуация оказва влияние върху интимния живот на хората. Може би е трудно за живеещите тук, но за писането е отлично. И накрая, не като съвет бих казал: много опасно е, ако оставим политиката само на литераторите.


3 май 2000
Прага

Разговаря Д. В.