Къде сме ние?

Мина вече месец, а не мога да се освободя от впечатлението си за изживян шок. Той е личен, дори някак ми е неловко да пиша за него.
Но - едно по едно, още повече, че историята е колкото поучителна (за мен), толкова и кратка (за читателя).
От 19 до 24 септември в румънския град Бистрица се проведе международният форум "Altfest" - централно- и източноевропейски фестивал на алтернативни спектакли и неконвенционални пространства. В програмата на този фестивал участваха и два български спектакъла: "Циганска история" по Милослав Клима (сценарий и постановка - Петър Тодоров) - копродукция на Родопския драматичен театър и Театъра за нови форми "Щрих" (вж. в. "Култура", бр. 13 от 7 април 2000), и "Четири сезона, четири жени" по "Четирите годишни времена" на Антонио Вивалди (сценарий и постановка - Петър Тодоров) на Театъра за нови форми "Щрих". Колегите от Смолян ме поканиха да пътувам с тях на фестивала. Веднага погледнах на картата къде се намира Бистрица, видях, че ще минем оттатък Карпатите и ще пресечем почти цяла Румъния, и, естествено, се съгласих. Не очаквах, че ще пътуваме по 24 часа без прекъсване - и на отиване, и на връщане. Сравнително новият фестивал ме изненада с невероятно младата, красива и интелигентна публика в този град с 90 000 жители, с усилието си да разполага спектакли в най-неочаквани пространства (градина, незавършен строеж, дискотека и т. н.), които винаги бяха пълни, независимо че всеки ден имаше спектакли дори и от 23 часа, с добрата си организация.
Градът уютно пое фестивала в себе си, нищо не беше в повече, но и всичко беше направено така, че участниците да си свършат добре работата. Може би си внушавам, но градът излъчваше стара градска култура, която сякаш съзнаваше, че никаква алтернативност не може да заличи богатите наслоения в нея. А те бяха изненадващи ме и впечатляващи. В свободното време се разхождахме из стария център сред катедрали и здания от преди пет-шест века, сред новоизградени православни храмове и криви улички, край пълноводната Бистрица и усещахме спокойствието и тишината на ранната есен - само на 40 километра от имението на граф Дракула...
Българските спектакли се приеха много добре. Особено "Четири сезона, четири жени", който с комуникативността си, с лириката си, с остроумието и деликатността си предизвика възторга на публиката. Той разчита на общодостъпни образи, на ласкаво и човеколюбиво ненатрапващо се послание, на унес по детството, на мека ирония. Очевидно това са печеливши карти, защото дълго след полунощ в художествената галерия, в която бе представлението, артисти, журналисти, театрални критици и режисьори искаха да се срещнат с екипа на представлението, да изразят възхищението си. Спектакълът, игран и на други международни форуми, получи нови покани за гастроли.
Смолянският театър и театър "Щрих" присъстваха повече от достойно в афиша на фестивала. Там си дадох сметка, че често не оценяваме достатъчно успехите, разнообразието и потенциала на нашия театър. "Никой не е пророк в отечеството си" - само доказателства за тази прокоба ли ще трупаме! Излизането на българските театри в чужбина все още се съпровожда с ариергардните, надявам се, прояви на високомерието и завистта. А насладата от чуждия успех, гордостта от симпатията, породена от сънародника-колега - тези жанрове са още толкова редки...
Сега накратко за личния ми "шок".
Не познавах Румъния. И сега, разбира се, не мога да кажа, че я познавам. Впечатленията ми са крайпътни, в прекия смисъл на думата. Но и такива, те са достатъчно силни.
Да се чудиш защо, но смятах, че днешна Румъния съществува за утеха на българите, че имаме съседи, които са по-зле и от нас. Вече не бих приел на доверие подобни прибързани думи. Свидетелствам, че след като навлезеш в Карпатите и особено след като ги преминеш и се озовеш в Трансилвания, попадаш в един свят, радикално различаващ се от убогите ми натрапени, внушени досегашни представи. Аргументите ми са по маршрута Питещи, Сибиу, Алба Юлия, Клуж-Напока, Бистрица, Тургу-Муреш, Брашов, Синая. Средна Европа излъчват селищата. Чистота, красиви обработени земи, големи стада се виждат по всички хълмове. Къщите са поддържани или нови, църквите не са занемарени, не се вижда запуснатост, не се усеща безнадеждност. Хората бяха учтиви, полицията беше коректна, никой нищо не ни открадна. Като изключим известната некоректност на границата, нямахме никакви проблеми. Звучи невероятно, нали? Защото сме мислили Румъния (добре, нека говорим за областта Трансилвания) различно, от видяното. И, най-вероятно, сме били неправи.
Най-добрият румънски спектакъл, от малкото, които успях да видя, беше "Овчарска република Румъния" от Ада Милеа. Саркастичните й песни бяха посрещнати с овации. Как ли би се наричал подобен спектакъл за днешна България?

Никола Вандов