Tравма ли е емиграцията?
Призивите на вестник "Култура" да стане трибуна на "българския дебат" започват да получават отклик. Все по-многобройни читатели, самоопределящи се като "българи в чужбина", пращат вести, спорят за Вазов1, споменават родното и милото, ратуват за народни песни и сладка приказка на маса (свободно перифразирам анонимния "Увод към наръчник за емиграция в Канада", подписан от "Една българка в Канада", Култура, бр. 40, 13 октомври 2000). Мненията им звучат поучително, но същевременно достоверно, защото са изказани от гледната точка на Другия, придобита благодарение на (трудния) опит в чужбина. В техните думи често прозира болката на отстранения, на доброволно отчуждения от Родината и Отечеството човек, който обаче не може да заборави... Въпросът е: какво именно не може да забрави този, който се самоопределя като "българина в чужбина"?
Съпротивата спрямо забравата сама по себе си е част от отговора; тя ни насочва и към втория въпрос, който, струва ми се, е още по-важен: Може ли самоопределящият се като "българин в чужбина" човек да забрави това, което му позволява да изживява емигрантството си като травма? Иска ли?
Вестник "Култура" публикува тези писма, и в частност "Увода към наръчник..." без допълнителен критически коментар, предоставяйки на читателя същата илюзорна свобода и прозрачност на четене, благодарение на която анонимната авторка на статията заема обективната позиция на съдник. Но същевременно загубата на критическа дистанция спрямо текста е сходна със загубата на критически подход към личното преживяване. От този момент нататък личният опит не само става общовалиден модел, а и се въздига в ранг на дидактичен наръчник, от който отклонение няма. Липсата на подпис авторитетно превръща авторката на статията в представител на общността на "българите в чужбина"; убеждава ни в съществуването на такава въображаема общност; и най-вече ясно показва, че в тази общност индивидът е анонимен.
Защо "българинът или българката в чужбина" нямат нужда от име? Първият възможен отговор е свързан с обективността. Безименният човек няма лични черти, той говори от името и в името на общността и по този начин утвърждава тази общност като обективно съществуваща, истинска и до някаква степен, неизбежна.
Дълго време се противях на мисълта да се намесвам в тези "български дебати". Причината, поради която пиша тези редове, е именно тази безкритичност и лекота, с която подобни крайни мнения, изказани в контекста на свободата на изказ, придобиват стойност на безусловна истина. Още повече, че ако се проведе социологическо проучване върху битието на "българина в чужбина" въз основа на тезисите от "Увод към наръчника...", и ако неговите обекти на изследване споделят това самоопределение, вероятно то би потвърдило поне част от аргументите на анонимната "българка в Канада". Любопитно ми е да разбера защо тези аргументи имат превес, при положение, че изразяват едно мъчително, раздвоено съществование; какво крепи желанието за трагично ежедневие?
Струва ми се, че описанието на емиграционния живот, публикувано в брой 40 на вестник "Култура", е неразривно свързано със - и дори произхожда от - самоосъзнаването на статута на пишещата го. Замина ли с мисълта, че отсега нататък битието ми ще бъде под знака на "една българка в чужбина", то неминуемо единствените ми удоволствия ще произтичат от сладките разпивки със сродно определилите се, а измръзналото ми сърце ще се стопля само от снимки, чеизи и други фетиши, на които ще придавам магичното свойство да спират времето и да внасят в бързия ход на днешния ден едно застинало, щастливо минало, в което съучениците от училище, съседите и съ-пътниците от рейса ще се вихрят заедно с мен в огромното ухилено хоро на застиналия вечен спомен, и хорото ще се вихри ли вихри, ракията ще се лее ли лее, съседите и съучениците ще се смеят ли смеят, на фона на някоя чудна народна песен... Само че и аз като Кундера (или по-скоро, следвайки Кундера2) изпитвам недоверие към хорaта и другите масови прояви, в които се заличава не само всяка индивидуалност, а и всяка възможност за памет и история. Хорото, както и сбирката на българи в чужбина на сладка приказка, както дори и взаимоучителното училище за български деца в Ню Йорк3, не са и не могат да бъдат в основата на една памет или съпричастност.
Защото целта на историята не е, струва ми се, да възвеличи героичния миг, а да пресъздаде, осъзнавайки фиктивния си характер, някакво що-годе обективно преосмисляне на миналото, което пък задължително изисква внимание към частното преживяване. В такъв момент ще се сетя и за силно пуснатото радио на съседа, и за отегчението, с коeто съм преливала от пусто в празно със съучениците си, и най-вече за това, че всичко това е спомен, тоест нещо с минала действителност, до която нямам никакъв друг достъп освен собственото ми въображение. Ако това минало не съществува, то снимките и чеизът са още по-безсилни да възстановят каквото и да било от него.
Това желание за възвеличаване и увековечаване на някакъв минал момент - най-често ученическите, студентските или просто младежките години - не е привилегия на "българите в чужбина", а социално явление, характерно за "порастването" на всеки и за свързаните с това промени в начина на живот. Голямата разлика е, че поради отдалечеността си от мястото на случване на щастливия минал момент, "българинът в чужбина" извършва неусетно едно заместване на миналото несъществуващо време с едно все още съществуващо място (което впоследствие се припокрива с географската площ на България). Това, че мястото съществува, но не е, а и не би могло да бъде същото, губи значение. Мястото получава идеален статут. Съответно никое друго място не може да се мери с него. Още по-малко мястото на днешния ден, на ежедневната, рутинна действителност. За "българина в чужбина" "България" става утопия, невъзможното за живеене, но единственото животворно място в света. Вярването в тази утопия прави съществуването в друга държава мъчително, травматично, почти еретично. Самоопределяйки се като "българин в чужбина", емигрантът се самобичува поради невъзможното съчетание на "българското" с друго място.
Самоопределянето и съответстващото му самобичуване стават особено силни, след като новото място не съвпадне с проектирания върху него също толкова утопичен идеал за "земен рай". От този момент нататък емигрантът живее в постоянно състояние на мазохистично задоволяване на желанието си да преодолее това противоречие чрез всевъзможни заместители - сбирки с българи, касети, домашна ракия, разкази, спомени. В основата на живота на един такъв субект лежи раздвоението на личността, както ясно личи от заключението на писмото на анонимната "българка" от предишния брой: "... никой, който е тръгнал от България, не я е напуснал напълно, но и никой, който се е върнал, не се е върнал изцяло". Раздвоение още по-мъчително, защото в училище всички сме били учени за дихотомията между душа и тяло ("...ако държите повече на това "да бъдете", отколкото на това "да имате"..."4) - и всички ние сме потомци на богомилите и знаем, че материалният живот всъщност не бива да има стойност, а само духовният, отвъдният (в случая, по-прозаично казано, отвъдокеанският). Мазохизмът на "българина в чужбина" се усилва значи още повече от двойния му статут на изгнаник - изгнан и от утопичното място на земното щастие, и от мястото на духовно спасение (което и в двата случая се отъждествява с "България"). В чужбина аз съм изгнана, но именно поради това съм и богоизбрана - мъченическото ми положение ми позволява да съдя другите за това, че в Канада "90 % от хората живеят, без да създават семейства", а децата "оставят родителите си да живеят и умират в самота"5. Светът, в който аз страдам, е черен, материалистичен, индивидуалистичен, тъй както утопичната ми родина е светла, чиста и безкористна, споделено и уютно лоно, в което всички ще бъдем заедно, равни, щастливи, "българи".
Не се наемам да оценявам ценностно тази позиция, нито да преценявам нейната основателност. Исках само да опиша затворения кръг на един такъв мазохистичен подход към удоволствието от живота другаде. Струва ми се, че има и друга възможност за изживяването на удоволствието, не само травматично, не само мазохистично и носталгично. Но то изисква да се вземе предвид пътят - път от едно място до друго, от един момент на живота до друг, от едно "аз" до друго. Път, чието изминаване е значимо, много по-значимо от възжелано-нежеланата несъществуваща "отправна точка" и от също толкова възжелано-нежелана и несъществуваща "крайна точка". Историята и паметта също са такъв път - траекторията на една промяна, преосмислянето и предаването на това, което е било и вече го няма, по такъв начин, че да е преводимо спрямо днешната действителност, без да идеализира, нито да оплюва вчерашната. Не се заблуждавам - знам, че да се поддържа подобен подход в действителност е много по-трудно, отколкото да се формулира в писмен вид. Но не е невъзможно. Изисква работа, правене, непрестанно, изненадващо създаване на днешния ден. И на миналия също. А пък, и, струва ми се, това е единствената алтернатива, когато си тръгнал на път.

Монреал, 19 октомври 2000.
Елица Дюлгерова


ПП. В същия брой на "Култура" (40/2000 г.) бе поместено интервю с живеещия в Неапол Густав-Херлинг Груджински, което по някакъв непряк начин компенсира липсата на критически коментар спрямо "Увода към наръчник за емиграция в Канада". Последната част от разговора ясно обобщава това, което се опитвах да кажа в горния текст:
(Въпрос:) - Но дали емиграцията е изобщо начин на живот, който вие - след преживяното от вас - бихте препоръчал на младите хора?
(Густав-Херлинг Груджински) : Не мога да отговоря на този въпрос. В периода на най-лошия сталинизъм, когато понякога при мен идваха млади хора, първото нещо, което ми заявяваха - сякаш аз имах в Неапол вербовъчно бюро - беше: "Но аз се връщам край Висла. Няма да остана в чужбина". Изпитвах болка от това, защото наистина изглеждаше, че те ме смятат за шеф на вербовъчно бюро. Но и често се случваше първите думи на посетилия ме младеж да са: "Моля ви, посъветвайте ме как да се измъкна, защото повече не издържам." Затова днес бих отказал да давам съвети на младите хора и да давам оценки.

Увод към един мазохистичен мит

1 Константин К. Чипев, "150 думи за някой от 150 думи за Вазов", "Култура",
брой 38/2000 г.






















































































2 Милан Кундера, "Книга за смеха и забравата" (Livre du rire et de l'oubli, Paris, Gallimard, 1979).


3 К. Чипев, "150 думи...".

































































4 "Увод към наръчник за емиграция в Канада". 5 Пак там.