Колко капитализъм
е добър за човека?
Тук се разпорежда сержант Джеймз Джеферсън. Веднага си личи - по стойката му, с леко разкрачени крака, по широките рамене, обръснатата глава, по палката, която държи като меч в ръката, по тъмните очила. Пред него се точи тълпа кукувци с леви лозунги. Удрят барабани, размахват картонени фигури. Онова, което крещят, намирисва на безредици: "Не" на мощта на концерните. МВФ да си ходи!"
"Демонстрацията е забранена. Разпръснете се!", вика колегата на Джеферсън по мегафона. Демонстрантите не се разпръскват. Продължават напред с преплетени ръце, бутайки се и дърпайки се един друг. Млада жена залита и се блъска в Джеферсън. Той не се колебае повече. Първият удар с палката я сваля на земята, Джеферсън се озовава над нея, притиска я с коляно в кръста и й закопчава белезниците. Той е победителят в неравната битка. Поне така изглежда. Но слабичката жена внезапно отваря уста и поема дълбоко въздух, като че ли се кани да вика. Но не вика, а запява. Веднага се появяват една, две, три, четири телевизионни камери. Те снимат якия полицай, палката и жената - слаба и беззащитна, ако не смятаме нежният й, силен глас, с който пее "Вярвам в свободата". Кадърът ще обиколи целия свят и ако сержант Джеферсън наистина беше полицай и палката му не беше от картон, най-късно в този момент щеше да проумее, че той е загубилият битката.

Професия демонстрант

Всъщност Джеферсън е тъкмо обратното на полицай. Истинското му име е Джон Селърс и по професия е демонстрант. Това означава, че му се плаща, за да демонстрира. Основната му длъжност е шеф на "Ruckus Society", което би могло да се преведе като съюз на бачкаторите, което също напомня за размирни времена. В действителност става дума за тренировъчен лагер, който този странен клуб организира за пет слънчеви дни горе на склоновете край Лос Анджелис и в който организацията е строга като в лагер на щатския военноморски флот. Само дето тук никой не носи оръжие. Денят започва с измиване на лицето със студената вода и свършва 16 часа по-късно с вечеря от полевата кухня и затваряне на ципа на спалния чувал. В промеждутъка има маневри. Джон Селърс и хората му учат техниката на мирния протест, като играят различни роли и слушат реферати. Учат и режисирането на кадри, които да се харесват на журналистите. Кадри, които показват на зрителя кой е добрият и кой лошият. Хиляда активисти от Америка и Европа са се кандидатирили за тренировъчния лагер. Приети са около 150. Сто и петдесет мнения, че светът не е добър такъв, какъвто е.
Носят познатото облекло на левите демонстранти - дълги коси или пък съвсем къси, халки на ушите или в носа, кози брадички и, разбира се, тениски с надписи: "Страната ни е по-ценна от вашите пари!"; или "Действията се чуват по-добре от думите!" По възраст са връстници на своя противник, а той се казва "глобализация" - световното разпространение и ускорение на капитализма, абсолютното господство на пазарната икономика. Това е властта, която според тях е отговорна за голямата социална тенденция на новото столетие - растящата диспропорция между бедност и богатство на този свят, увеличаващото се неравенство между хората. Но подобни изрази биха им се сторили твърде меки. За тях по-подходящи са: "очебийна, крещяща несправедливост"; "мизерствам"; "гина"; и съответно "плуя в богатство". Те и сами знаят, че не всички ги обичат. Ако навън по улиците, така да се каже без конкуренция, вилнеят няколко зле облечени, дългокоси типове, това не бива да тревожи велможите на световната икономика. Демонстрантски фолклор, нищо повече. Играта свърши, пазарната икономика победи и онези, които искат да оправят света, вече са излишни. Така е, ако не бяха няколкото дни в късната есен на миналата година. Ако 150-те души от лагера "Ръкъс" не бяха станали прототип за един нов човек, който внезапно започна да се меси навсякъде по света и да поставя под въпрос капитализма - сиатълския човек.

Случката в Сиатъл

В началото на декември 1999 г. в Сиатъл, на западния американски бряг, се състоя конференция на Световната търговска организация (WTO). Само че там нещата се провалиха. Как стана това? Една сутрин, малко преди началото на конференцията, още по тъмно три фигури се промъкват към един строеж в центъра на Сиатъл. Предпазливо, ослушвайки се за всеки шум, те стигат до големия кран, който стърчи на 90 метра над земята. Изкачват се по него като алпинисти, осигурени с въжета и карабинери. Стигат до кабинката на краниста и продължават по-нататък по стрелата. Там закрепят огромно бяло платно, което развиват точно когато изгрява слънцето. На него са написани само две думи: "WTO" и "демокрация". Под всяка дума има голяма стрелка. Едната сочи наляво, другата надясно. Един от тримата горе на крана е Джон Селърс.
Селърс е професионалист. Трийсет и тригодишен ветеран. Когато бил на 10 години, в училището му нямало футболен отбор. Малкият Джон обаче непременно искал да играе футбол. И за да направи мечтата си истина, той ненадейно цъфнал веднъж на учителски съвет и поставил искането си. "Това беше първата ми политическа акция." Политическа акция? "Естествено. Важното е да не приемаш несправедливостта, а да се опълчваш срещу нея. Независимо дали става въпрос за футбол или за глобализация." В началото на 80-те години Селърс се завързал за един камион, натоварен с отровни отпадъци. След завършването на университета отива за няколко години в Грийнпийс. По-късно кръстосва Съединените щати и обучава в гражданско неподчинение защитници на човешките права, членове на групи за защита на Третия свят, природозащитници. Боец без оръжие, Селърс определя себе си като активист. Разказва за Ганди, за Мартин Лутер Кинг. Катерил се е по мостове, по комини, опитал е сълзотворния газ и палките. Полицията го е арестувала около 30 пъти. За акцията си в Сиатъл е осъден условно на затвор. Оттогава Селърс се въздържа.
Онзи строеж имал ли е нещо общо със срещата на Световната търговска организация? "Не." Защо тогава се избрали точно този кран? "Защото само от там на фона се вижда "Спейс нийдъл". "Спейс нийдъл" е кула, символ на Сиатъл. Журналистите, които заснемат транспаранта, щат не щат ще заснемат и кулата. Като видиш кадрите, веднага разбираш: Сиатъл, заседание на Световната търговска организация, протест! Не е необходимо да четеш текста. Хората от медиите обичат такива ясни картини. "Живеем в телевизионен свят", казва Джон Селърс, "ако искаш да убедиш хората в нещо, им покажи картина." В Сиатъл това е само началото. После демонстрантите блокират пътища и хотели. Не могат да ги изгонят. Петдесет хиляди души протестират там през следващите дни. Но не в дълги, кротки шествия, които участниците в конференцията могат да подминат с поглед. В Сиатъл те са принудени да гледат. И това, което виждат, е висшето изкуство на мирното водене на война.

Бойци без оръжие

Демонстрантите се разбират помежду си по e-mail и мобифони с бутони за превключване на конферентен режим. Движат се ту на малки, ту на големи групи, разпръсват се внезапно, прегрупират се, пеят, танцуват, ходят на кокили, маскират се като пеперуди или като костенурки, водят със себе си адвокати, парламентьори, пресаташета и куриери на велосипеди. Идват от цял свят. Между тях има американски студенти, френски работници и индийски селяни. По едно време с тях се смесват няколкостотин облечени в черно, без отличителни знаци. Хвърлят камъни и бутилки. От това ще станат лоши кадри. Корейски свещеници с бели роби свирят на флейта и вървят пред полицаи с черни униформи. От това ще станат хубави кадри. Най-накрая конференцията на Световната търговска организация се проваля и наблюдателите имат чувството, че са станали свидетели на нещо ново: 50 000 души, не по-малко изобретателни и ефективни в действията си от мениджърите на големите концерни, протестират в родината на свободния пазар срещу свободния пазар. По аналогия с давоския човек, велможата на световната икономика, който всяка година се среща със себеподобни в швейцарския Давос, американският икономист Пол Кругман измисли ново понятие - сиатълски човек. В следващите месеци имаше световен икономически форум в Давос, Конференция на ООН по търговията и индустриятта (UNCTAD) в Банкок, заседание на МВФ и Световната банка във Вашингтон, среща на Г-8 в Окинава, световен икономически форум в Мелбърн. После годишната среща на МВФ и Световната банка в Прага. Където и да идеха давоските хора, сиатълските бяха вече там. Протестът се глобализира като икономиката и противниците на глобализацията не идват само от индустриалните държави. Появи се един световен народ.

Мрежите на протеста

В Бразилия хора без земя сформираха голямо, ново движение. В Азия интелектуалци основаха "Мрежа за Третия свят" ("Third World Network"). В Латинска Америка дребни селяни се обединиха в международен селски съюз, наречен "Селски път" (La Via Campesina), в който вече има голям приток на членове от Африка и Азия. В Европа се появи "Световно движение на хората" (People's Global Action), организация, която създава мрежа между индийската "Държавна асоциация на фермерите от Карнатака" (Karnataka State Farmer's Association) и южнокорейския "Информационен център за международна солидарност" (Information Centre for International Solidarity), между бангладешката работническа конфедерация (Garments Workers Confederation) и нигерийкия съюз на туземните жители "Чикоко" (Chikoko), между канадския "Съюз на пощенските работници" (Union of Postal Workers) и "Селския съюз на Северна Суматра" (North Sumatra Peasants Union). При това най-важният им инструмент е точно медията, която ускори капитализма както никога преди - Интернет. Чрез Световната мрежа (World Wide Web) протичат връзките между съюзи, обединения и организации, които както всички хора от новия световен народ са на най-различни мнения и преследват най-различни цели. Християни, анархисти, социалисти, синдикалисти, еколози, социалдемократи не могат да приемат общи директиви, но по един въпрос са единни: Историята на човечеството трябва да продължи.
С тезата си за края на историята американският политолог Френсис Фукуяма предизвика голям шум преди 11 години. И то с основание. Източният блок се беше разпаднал, революционните движения в Латинска Америка се провалиха и малкото страни, в които комунизмът все още съществуваше, бяха изолирани. Капитализмът победи и, според Фукуяма, започваше ера без промени. Вълнения, преломи, революции в бъдеще нямало да има, вместо това духът на свободния пазар щял да се превърне в постоянно, аполитично състояние, а стремежът към все по-високи печалби - в световно признат движещ мотив. Фукуяма се излъга. Появи се нов дух. Още слаб, но той вече се разпространява. Духът на недоволството, който досега винаги е раждал промени.
Тези, които са се подредили уютно в глобалния капитализъм, живеят например на слънчевите склонове на Санта Моника над Лос Анжелис. Между скалите с цвят на пясък и ниските храсти там се издигат гаражи, големи като къщи, и вили от камък, бял като глетчер. Сутрин понякога леката мъгла закрива гледката, но най-късно към обед мъглата се вдига и погледът се рее далеч до хоризонта, над Тихия океан, който е син като плувните басейни пред вратите на холивудските звезди. И точно тук чираците на революцията от "Ръкъс" са разпънали палатките си.

Краят на историята се отменя

Експедиция съпротива. Техните сини, червени, зелени иглута от полиестер, опънати върху сухата трева, приличат на базов лагер. На поляната са издигнали едно 15 метра високо съоръжение, на което се учат да се катерят и да закрепват транспаранти. Който стигне до върха, може да види вилите на богатите. В тях някои от активистите биха могли да съзрат собственото си бъдеще. Повечето в лагера "Ръкъс" са между 20 и 30-годишни, интелигентни, образовани, добри оратори. Лесно биха могли да са сред печелившите. Много от връстниците им в Силиконовата долина и другаде знаят колко удоволствия може да достави капитализмът. Може. "Като на война е", казва Лин Стоун, "Вечер може да преброите мъртвите. Насред Америка хората замръзват на улицата, защото не могат да си платят наема." Лин Стоун е треньорка по катерене в "Ръкъс". На тениската й е щамповано логото на лагера - две забчати колела, блокирани от гаечен ключ. Символ на саботажа. След падането на Стената Лин е живяла няколко години в Берлин, някъде в източната му част. Естествено, била е и в "Кройцберг" на традиционната майска демонстрация. Там е видяла как към витрините летят камъни, как коли избухват в пламъци и как недоволните се бият с полицията. Но смята, че "това не е хубаво". Тук всички са против насилието. Не защото им е мъчно за стъклото или за ламарината. По-скоро, защото знаят, че насилието няма да ги доведе доникъде. Полицията така или иначе е по-силна. Най-добрата тактика е тази на джудиста, който използва тежестта на противника си. Досега през лагера "Ръкъс" са минали 2000 активисти. 1600 от тях после са участвали в политически акции. В лагера научават например как да правят верига и да блокират улиците. Не така дилетантски като преди, в средата на 80-те години, когато Хайнрих Бьол и Петра Кели седяха пред американските казарми в Мутланген и се оставиха полицаите да ги изнесат. Противниците на глобализацията използват стоманени тръби, широки, колкото човек да може да промуши ръката си през тях. Мушкат ръката си в тръбата и вътре в нея хващат ръката на съседа си. Така че полицаите не могат да им извиват пръстите. В Сиатъл полицията накрая не знеше какво да правят, освен да пръска на всеки демонстрант поотделно спрей в лицето. Сълзотворният газ и гумените патрони не помогнаха. А демонстрантите, които още не бяха загубили съзнание, ревяха в хор: "Целият свят гледа!".
"Преди Сиатъл твърде малко американци знаеха какво всъщност прави Световната търговска организация", казва Джон Селърс. А сега? "Сега пак не знаят. Но знаят, че тя е нещо лошо, и за това става въпрос."

Светата троица на икономиката

Два начина има да се опише какво правят Световната търговска организация, Международният валутен фонд и Световната банка. "Светата троица на икономиката", както индийският икономист Биплаб Дасгупта нарича най-мощните институции на глобалното пазарно стопанство. Може да се опише много подробно и много сложно. Първо може да се каже, че Световната търговска организация е мултилатерална, т.е. многостранна организация, която съставя правилата за международна търговия и същевременно упражнява надзор над 138-те си страни-членки за спазването на тези правила. Може да се каже, че Международният валутен фонд е нещо като кредитна институция, от която държави с прекалено голям бюджетен дефицит могат да вземат пари назаем. И че Световната банка, подобно на МВФ, раздава капитал на финансово нестабилни нации. После трябва подробно да се занимаем с пречките пред търговията, като мита, патенти, или със субсидии, с капиталови и разплащателни баланси и с кредитните задължения на МВФ и Световната банка, с така наречената програма за уеднаквяване на структурите. Само договорът на Световната търговска организация е 550 страници.
Това, което правят Световната търговска организация, Фондът и Световната банка, може да се опише по-кратко и по-просто. Най-добре е да се започне с едно картинно описание, измислено от американския икономист Едуард Лутуейк, за да обясни какво се е случило в икономиката на света през последните десетилетия. Според това описание преди е имало огромна бъркотия от големи и малки езера, блата, водоеми и вирове. Всяко от тях е било самостоятелно, малко или голямо народно стопанство - например германското езеро или тайландското. Между тях са прокарани многобройни канали, но на каналите има бентове и шлюзове. Това, което Търговската организация, Фонда и Банката правят от години, може да се опише с едно изречение. Те премахват бентовете и отварят шлюзовете. Езерата и блатата потичат и образуват едно голямо море, огромен пазар, на който всяка фирма от всяка страна безпрепятствено може да продава навсякъде, но и на който всяка държава се конкурира с всички държави. В този нов свят вложителите, независимо дали частни лица или инвестиционни фондове, могат по компютърен път за секунди да инвестират в чужди валути или ценни книжа, всяко предприятие може да строи фабрики в почти всички страни или да се слива с други предприятия. Възникването на този световен океан представлява всъщност глобализацията.
Затова не е вярно твърдението, че глобализацията е нещо, което залива хората като приливна вълна. Отварянето на шлюзовете беше решение на шлюзовата охрана. А това са правителствата, това са Световната търговска организация, Международният валутен фонд, Световната банка - давоските хора. Те взеха това решение, защото има теория, според която глобализацията е нещо хубаво - теорията за благотворната сила на свободния пазар. В това е същността на цялата работа. Глобализацията е само повърхността. Теорията за добрия свободен пазар гласи горе-долу следното: Свободната търговия и свободното движение на капитали ще доведат дотам, че всяка страна ще се специализира в производството на онези продукти, които може да произвежда най-добре. Няма значение дали коли или кафе. И че вложителите ще насочват капиталите си натам, където те ще се увеличат най-бързо, т.е. там, където икономиката се управлява най-добре. Например, ако някъде данъците са извънредно ниски или пък работната ръка е изключително квалифицирана или изключително евтина. На такива места икономиката се развива особено добре.

Победените

Никой не е казал, че в тази игра няма победени. Според теорията това са страните, които не искат да участват. Които не се специализират. Които не се опитват да създадат най-добрите условия за инвеститорите, за да увеличат печалбата. В останалите държави силите на пазара осигуряват висок икономически растеж, който пълни джобовете на хората. Или, както веднъж се изрази бившият америкаски президент Джон Кенеди: "Когато нивото на водата се покачва, покачват се и корабите". Това е теорията за добрата глобализация. По мнението на някои противници на глобализацията тази теория е изобретение на алчни за печалба експлоататори, но това не бива да се взима толкова насериозно, защото в действителност тази теория е резултат от вековни икономически проучвания. В икономическите науки тя е нещо като еволюционната теория в биологията. Теория, която не е неоспорима истина, но се смята за толкова сигурна и толкова малко се оспорва, че сигурно е вярна.
Джон Селърс и хората от лагера "Ръкъс", селяните от "Ла виа кампесина" ("Селски път"), членовете на "Мрежата за Третия свят" - всички те не вярват в нея. Те обикалят с надуваеми лодки океана на световната икономика и се опитват да спрат булдозерите и багерите, които рушат последните бентове. Приличат на християнски фундаменталисти, които не искат да разберат, че човекът произхожда от маймуната. Те са непрактични, заслепени - поне докато не се намерят доказателства, някакви кости например, които да подсказват, че теорията на еволюцията все пак не отговаря на действителността. Тогава съмненията ще трябва да се приемат сериозно.
Значи, търсят се доказателства и хора, които да свидетелстват. Например, свидетелят Карлос Росеро. Възраст? 40-годишен. Родина? Колумбия. Професия? Консултант, казва преводачът и добавя, че Росеро съветва села и общини в югозападна Колумбия. Помага им да кандидатстват за субсидии по проекти за развитие. Значи, че обикаля много страната. Преди е бил учител, а много преди това испанците са натъпкали прадедите му в един кораб някъде на западноафриканския бряг и са ги закарали в Южна Америка. Било е в една ранна фаза на глобализацията, когато търговията със стоки е включвала и хора. Двеста години по-късно всеки пети колумбиец произхожда от африкански роби и един от тях - Карлос Росеро - идва в Европа по покана на "Световното движение на хората", за да разкаже за страната си. Това става в Амстердам, в един дъждовен ден.
Той разказва за Буенавентура, където е израсъл. Градът се намира на брега на Тихия океан и недалеч от него започва тропически лес, в който има повече видове растения и животни, отколкото край Амазонка. Буенавентура е най-важното пристанище на Колумбия. На хората от града то е носело работа и пари. Поне преди е било така, когато много колумбийски селяни са живели на село. Там са имали парче собствена земя, която са засявали с банани, царевица и ориз. Което не са изразходвали за прехраната си, продавали в града.
После обаче колумбийското правителство - не и без натиска на Международния валутен фонд, възприема теорията за силата на свободния пазар. Пристанището в Буенавентура се приватизира, държавните субсидии се съкращават, митата и другите търговски ограничения падат. В страната влизат стоки от големи чужди предприятия - толкова евтини, че местните селяни не могат да издържат на конкуренцията.
Днес ръстът на безработицата в Буенавентура е 60%. Което не значи, че 60% от хората не вършат нищо. Защото все от нещо трябва да живеят. Когато Карлос Росеро се разхожда по улиците, на всеки ъгъл го пресрещат мъже, жени и деца, които искат да му продадат някоя дреболия или да му поправят обувките. Други се ровят из кофите за боклук. Някои са бивши селяни, а много живеят в колиби, по-малки от баните в скъпите вили. Ако се вярва на Розеро, политиката на свободния пазар трябва да е запратила страната му в дълбока икономическа криза. Но не е. След 1990 г. колумбийската икономика е нараствала със средно 3,3 процента на година. Т.е. реализирани са допълнителни приходи. Предприятията са били на печалба. Само че бедните не са получили много от това.
Това е изказването, което прави свидетел Розеро в Амстердам. Повтаря го и в други градове на Холандия, в Германия, Испания. Говори в задни стаи. От начина, по който е седнал и приказва - тежко и неподвижно, като че ли е прекалено уморен, за да жестикулира - се вижда, че доста често е разказвал историята си. Пред него всеки път седят различни и въпреки това все едни и същи антиглобализатори с дълги коси или пък с много къси, с халки на ушите или в носовете и с тениски, естествено с надписи - надянали старата униформа за нова борба. Всяко негово изречение засилва недоволството им.
Възможно е свидетел Росеро да е изолиран случай, а Колубия да е просто страна, в която много неща са тръгнали наопаки през последните години. Може би противниците на глобализацията дават ухо най-вече на хора, които им разказват точно онова, което искат да чуят и което и без това смятат, че вече знаят. Възможно е, ако не бяха цифрите, които потвърждават думите на свидетеля, и ако тези цифри не идваха точно от Световната банка, МВФ и Обединените нации. Според тези цифри няма значение дали става въпрос за Карлос Росеро и Колумбия, защото същото би казал и някой от Мексико, от Гана, Индонезия, Украйна или дори от Съединените щати. Почти всички държави в света, които следват доктрината на свободния пазар, са отбелязали икономически растеж. В тях са построени прекрасни сгради и работят преуспяващи фабрики. Но от това полза са извлекли най-вече онези, които и пред това са имали достатъчно пари.
Преди десет години почти един милиард души от жителите на планетата трябваше да живеят с по-малко от долар на ден. Днес те пак са почти един милиард. Това е напредък, защото днес броят на населението е по-голям, но този напредък е почти неприлично малък, ако се сравнява с богатството, появило се за същия период в различни точки на планетата. През 1960 г. приходите на най-благосъстоятелните 20 процента от жителите на Земята надвишаваха 30 пъти тези на най-бедните 20 процента. През 1990 г. това бяха 60 пъти, а днес са почти 75 пъти. Откакто правителствата отвориха икономическите шлюзове, неравенството между бедните и богатите държави стигна непознати досега мащаби; което обаче не означава, че в индустриалните страни живеят само печеливши. В Съединените щати между 1960 и 1997 г. хората, чиито доходи заемат горната половина на скалата, можеха да увеличават богатството си с почти 40 процента. Онези, които са в долната й половина, трябваше да се задоволят с растеж от не повече от процент и половина. Днес в Австралия, Канада, Великобритания и САЩ всеки втори самотен родител живее с децата си под границата на бедността. Освобождаването на силите на пазара предизвика "покачване на нивото на водата" и повдигна много кораби, но това бяха преди всичко големите, мощни кораби. Други, по-малки, си останаха заседнали някъде, а трети потънаха. В последния си отчет Световната банка пише, че в епохата на световните инвестиции и отварянето на пазарите печалбите били "изключително неравни". От глобализацията печелят най-много онези, които имат най-малка нужда от това. Американският журналист и автор на книги Уилям Грийдър го нарича "новия социален въпрос".
Привличането на инвеститори, което изисква теорията за благотворната сила на свободния пазар, изисква жертви от онези, на които и без това им е най-трудно да ги дадат. Съкращаване на заплатите в сферата на най-ниските доходи, по-малко социални придобивки, по-малко защити срещу уволнение, орязване на държавните разходи за образование и здравеопазване. За да се направят тези краткосрочни жертви, е необходима вяра в дългосрочния успех. В това, че икономическият растеж един ден ще е от полза и за по-малко богатите. Демонстрациите на противниците на глобализацията, новите социални движения в Третия свят показват, че на глобализацията й върви като на католическата църква. Вярващите бягат от нея.

Късчета новини

Сиатъл. Още по време на протестната акция икономическото списание "Бизнес уик" поръчва анкета. Според резултатите от нея, всеки втори американец симпатизира на демонстантите.
Париж. Във Франция овчарят-екоземеделец Жозе Бове от десетилетия живее анонимния живот на ляво ангажиран гражданин. Тук окупиране на ферма, там противоатомна акция. Докато - това се случва преди около година - за да демонстрира протеста си срещу глобалното икономическо единство, разрушава един строеж на "Макдоналдс". Полицията го арестува, Бове протяга окованите си в белезници ръце към телевизионните камери и Франция се сдобива с нов герой. Междувременно Бове стана известен колкото Астерикс и също толкова обичан. Когато започва процеса срещу него, идват 50 000 души, за да му засвидетелстват подкрепата си.
Лос Анжелис. Парчето земя на склоновете на Санта Моника, където "Ръкъс съсайъти" може безплатно да разположи тренировъчния си лагер, принадлежи на потомъка на известен американски архитект. Между спонсорите, от чиито пари живеят служителите на "Ръкъс" Джон Селърс и Лин Стоун, са холивудските звазди Уди Харелсън ("Родени да убиват", "Лари Флинт") и шефът на CNN Тед Търнър.
Берлин. Френският социолог и критик на глобализацията Пиер Бурдийо изнася лекция. Въпреки идеалното време за плаж идват 2000 души.
Лондон. Кметът на Лондон заявява, сякаш преди малко е говорил с активистка от "Ръкъс": "От 1981 година всяка година умират между 15 и 20 милиона души, защото за да обслужват външните дългове, правителствата от Третия свят са принудени да съкращават програмите си за питейна вода и здравеопазване. Международната финансова система ежегодно убива повече хора от Втората световна война".
Това са късчета новини. Нищо повече. Но промените винаги проличават първо в дребните неща. В началото бяха само старите млади радикали, които са вечно против. Но междувременно съмненията обхващат и хора, които не са привърженици нито на "давосци", нито на "сиатълци". Лондонските, парижките, берлинските хора. Хората, които казваха: "Всъщност на нас си ни е съвсем добре". Може би защото вече смятат, че след един определен момент неравенството се превръща в несправедливост и че този момент е настъпил. Може би защото се страхуват, че един ден ще се числят към загубилите. Най-късно тогава те ще започнат да задават въпроси, въпроси за алтернативата.

Идеолозите

Тогава ще удари часът на хора като Елмар Алтфатер, за локалните предвестници на глобалното движение. Пътят до срещата с него от десетилетия е все един и същ. Берлин, спирка на у-бана "Тийлплац".
Неколкостотин метра надолу по улицата, в посока, обратна на центъра. Вляво има къща, боядисана в бежово, с високи прозорци, не много нова на вид. В Третия райх нацистите са образовали тук съдиите, които са решавали за наследственото здраве и са планирали опитите на Менгеле с близнаци. Днес къщата принадлежи на Института за политически науки към Свободния университет, Берлин. Нагоре по стълбите, втората или третата врата вляво. Тук е кабинетът на професор Елмар Алтфатер.
В него той размишлява от 25 години. Междувременно самият той вече е навършил 60 и косите му са посивели. Още в средата на 70-те години Алтфатер предсказа, че в Германия е свършило времето на пълната заетост за десетилетия напред и че кризите на световната икономика в бъдеще ще се увеличат. Той е ветеран като Джон Селърс, но по друг начин. Това, което за Селърс са комините и транспарантите, за Алтфатер са откритите дискусии, книгите, статиите, интевютата. "Съществуващите структури могат да бъдат ерозирани чрез движения", казва той, "А движенията трябва да се подхранват". Студентското движение, Движението за Третия свят, екодвижението - Алтфатер ги е подхранил и въоръжил; с аргументи, които те са използвали в дискусиите си, с арсенали от фрази, които са записали в манифестите си. Накрая те са се разпуснали или са си потърсили други, които да им слагат думите в устата. Вероятно това е причината думите на Алтфатер да звучат малко колебливо, когато казва, че "сформирането на ново движение е повод за радост".
Сега той пише какво трябва да направят давоските хора, ако приемат сериозно сиатълските. Например, международно съгласувана интервенция на валутните пазари, за да не се колебаят толкова силно националните валути; въвеждане в целия свят на енергиен данък и на спекулационен данък, който е нещо подобно на енергийния, само че не се надчислява върху бензина, а върху валутните сделки. И естествено, международно валидни минимални социални стандарти. Накратко, Алтфатер предлага да се издигнат нови бентове, да се построят диги, да се превърти часовникът назад. Или напред. Зависи от гледната точка. Той иска да ре-регулира пазара и това още веднъж показва за какво всъщност става дума в новия дебат за глобализацията: става дума за двестагодишния въпрос: Колко капитализъм е добър за човека?
Така погледнато, всъщност историята не продължава.

в. Ди цайт, бр. 39/2000 г.
Волфганг Ухатиус
От немски Ирина Илиева


Глобализацията
в аргументи
за и против