El Bugaro
- Последният път, когато си говорихме, ти звучеше някак уморено - от пътувания, от типа артистичен живот и т.н. Беше отдавна, разбира се. Това промени ли се?
- Не много.
- Но продължаваш, все пак. Това не е ли парадокс?
- Мисля, че криво си разбрала умората ми. Или поне това, което изглежда като умора. Естествено, че продължавам да правя това, което съм правил, интересно ми е. Има мигове на удовлетворение, въпреки че ако имам предвид реакциите на публиката (не тукашната), би трябвало сега, като си говорим, да подскачам на стола и да си свиркам весело. Когато говоря за публика, понятието е събирателно - публика в класическия смисъл на думата + колекционери + куратори + галеристи и т.н.
- Къде напоследък си имал причини да скачаш и да си тананикаш по такъв повод?
- Диана, знаеш, че съм изключително скромен. Но като толкова настояваш, ще ти кажа. Това, което първо изниква в съзнанието ми, е Колекционерът, който направих за втори път на Петото биенале в Лион - Да споделиш екзотизма - това лято. Реакцията беше невероятна. Може би си спомняш, че за първи път Колекционерът бе представен в музея Лудвиг в Будапеща през 1994 г. Когато Жан-Ибер Мартен - куратор на тазгодишното лионско биенале - ме покани преди две години да представя точно тази работа, имах известни резерви. Не ми се искаше да я правя наново, след това се заиграх. Естествено, тя не беше същата, защото оригиналните произведения в колибата на черния колекционер бяха други - Рой Лихтенщайн, Джозеф Косут, Бродаерс, Дан Флавин, Фабро, Бил Виола (естествено, видеото на Бил Виола и неоновите тръби на Флавин не работят, защото в колибата няма електричество, но те не са и толкова скъпи - 7 кости от антилопа за Флавин...). Та тази колиба беше цопната на съвсем централно място в огромното хале Тони Гарние.
- Какви бяха реакциите - на медиите имам предвид, защото това остава?
- Работата беше коментирана в Ню Йорк Таймс, Хералд Трибюн, Вилидж Войс, Льо Монд, Нувел Обсерватьор, Дер Тагесшпигел, Дер Щандарт - Виена, Ди Цайт, Нойе Цурхер Цайтунг, Евронюз, списанията Арт ин Америка, Ну, Фрейм, даже и комунистическите издания Юманите и Унита...
- А ти как следиш тези отзиви?
- Повечето от Интернет. Написваш Nedko Solakov в някоя от търсачките, и те излизат.
- Пътувал си не само до Лион, а и другаде...
- Искаш ли да ти опиша времето между 24 май и 4 юли. За тези 40 дена имах 8 проекта. Пропускайки приема при президента на 24 май, пътувах за Франкфурт, където на 4 юни сред+постоянната експозиция на Музея на иконата се откри Squared Baroque - Baroqued Square - нещо като "Наквадратен барок - набарочен квадрат", съвместен проект с Портикус Франкфурт. На 10 юни беше откриването на "3 пространства - 3 реки", курирана от Ян Хут: в китното градче Хановерише Мюнден са разположени "сайт спесифик" проекти на Андреас Сломински, Кендъл Гиърс, Кабаков, Мишел Франсоа и Хуан Йонг Пинг. Моята работа се наричаше "Разочарованата река". В този град се събират реките Фулда и Вера и правят Везер. В точката на вливане, която е около един малък остров-полуостров, под едно огромно дърво е разположен издигнатият преди 100 години т.нар. Везерщайн - камъкът на Везер. Любимо място за поклонения и снимки на многобройните туристи, които на пълчища се носят из малките средновековни улици. Текстът върху камъка гласи нещо от сорта "Две реки се срещат, целуват се и трета се появява". На около 15 метра встрани от този камък, точно "пред" реката Фулда, която идва отляво, аз разположих друг камък, по-нисък, по-червеникав, но изглеждащ не по-малко сериозно от оригинала. Върху него една още по-сериозна бронзова плоча с текст на немски разказва историята на разочарованата Фулда, която всички зрители виждат как се влачи нещастно. Защо е нещастна? Защото когато се събрала с Вера, така се случило, че всичките й букви F, U, L, D, A изчезнали в названието на новата река Везер. Текстът доста обстойно разказва...
- Тази плоча стои ли и сега?
- Стои си, народа се снима пред нея и видимо смята, че това е истинският Везерщайн...
- А общинските власти как реагират?
- Показаха завидно чувство за хумор. Радват му се.
- След този проект къде отиде?
- Бях за един ден в София, а след това пътувах за Будапеща, където на 15 юни се откри "След стената". След това отново за един ден в София (да се припера), на другия ден - за Лион, който се откри на 25-ти, след това пак един ден в София и на другия - Виена, където в Музея за модерно изкуство се откри Цайтвенден (след шестмесечно представяне в Кунстмузеум - Бон). Показах "Без название (Черна и бяла завеса)" - ъглова стена, всяка дълга по 11 метра, е покрита с тапет на цветя, сред които са нарисувани малки човечета и текстчета. Новото при този тапет е, че от лявата страна има една бяла завеса, а от дясно - една черна, събрани в далечните ъгли. В момента когато зрителят тръгва към тапета, за да разбере все пак какво прави тази "красота" в музейно пространство, невидим сензор активира скрит мотор, който започва да придвижва завесите много бавно към общия им ъгъл. Разстоянието от 11 метра всяка завеса изминава за около 3 минути и половина. Движението е незабележимо и зрителят, който търси моите "интервенции", в един момент усеща с периферното си зрение, че нещо се мъчи да му закрие гледката. Маха с ръка, пъха се зад завесата. В момента, когато двете завеси достигната до общия си ъгъл и цялата работа изглежда като бяла и черна стена, те започват своето движение обратно.
- По повод тапетните ти "интервенции" си спомних за изложбата Градът (1988) и за Димитровград, чиято галерия е единствената в България, която притежава твое авангардно произведение - картотеката от тази изложба. Чудя се, колко ли би струвало сега едно твое произведение, в случай, че някоя галерия у нас поиска да си попълни колекцията от съвременно изкуство?
- Зависи от произведението. Дали е рисунка, малка или+голяма инсталация, идея. Колкото и да ти е странно, в момента Колибата на колекционера е продадена - в Музея за съвременно изкуство в Лион.
- Ти всъщност продаваш само колибата, идеята или какво - защото не можеш да продадеш Флавин или Лихтенщайн от съответния музей? И това, което си продал, колко струваше?
- В общи линии продавам идеята във вид на тираж/вариант от четири, тоест този музей има правото, когато поиска, да издигне отново тази колиба, да използва написаните от мен върху парчета от кашон истории (23 кокосови ореха за Лихтенщайн) и да вкара пак в нея принадлежащите на музея оригинали.
- С други думи, ти продаваш музей в музея - интересно наистина. Добре, като си представиш Националната ни галерия, каква идея, произведение, вариант би й продал?
- По принцип, теоретично надписите по огледалата, които направих навремето в "Драсканици" (1996) там, аз мога да й ги продам. Дори и да ги изтрият, те биха могли да наемат човек, който да ги изпише - защото единственото условие е да са четливи и дискретно написани. За България не знам. Колибата беше 10 000 евро, около 20 000 марки, което не е скъпо.
- Отклонихме се от пътуванията - последно беше Виена.
- С Виена приключих с пътуванията на тялото си, но има и още три проекта, които бяха приготвени предварително, но се откриха в рамките на тези 40 дни, за които стана дума. На 1 юли се откри "Брейнстормс", организирана от Музея за съвременно изкуство в Гент, в малкото белгийско селище Вату (куратор Ян Хут. Участва и Слава Наковска). Също на 1 юли във Франкавила дел Маре (Италия) бе поредното издание на Международния конкурс за живописци "Премио Микети", куриран тази година от Джани Романо, който показа различни аспекти на съвременната живопис - Демиан Хърст, Ванеса Бийкрофт, Крис Офили. Оказа се, че в пространствата за аранжиране на тази експозиция присъстват две огромни платна на класическия живописец Микети, които не могат да бъдат преместени. И Джани ме помоли да "услужа" с моите кавички от работата "Цитати", позната на тукашната публика от изложбата "Място/Интерес" (октомври 1999). И още една групова изложба - в галерия Лаура Печи в Милано. И панаира в Базел - галерия Арндт & Партнър.
- От толкова пътувания вероятно ти е писнало от самолети?
- Знаеш моя страх от тях - все още взимам хапчета. Макар че миналата година направих един проект, който може да бъде отчетен и като своеобразно самолечение.
- Направил си произведение, несъмнено, как другояче се лекуват художниците...
- Наричаше се "Върху крилото" и беше в рамките на голямата изложба "Разказвачи" в Центъра за съвременно изкуство - Казино Люксембург (юли - октомври 1999). Представи си - седиш си до прозореца, близо до крилото, в един от шестте самолета Боинг 737 на люксембургските авиолинии Луксеър. И както си седиш, зяпайки през прозореца облаци и планини, осъзнаваш, че текстът върху крилото, който на пръв поглед ти изглежда като казионен надпис на превозвача, май не е такъв. Относително малки винилови букви - около 2 см - разположени хармонично в сегментите на крилото, ти разказват истории. 14 текста върху 12 крила. От поетичния: "Драги пътнико, някъде там долу, зад втората планина, на левия бряг на малка рекичка има едно малко хълмче. В това малко хълмче има една малка дупка и в тази малка дупка живее една малка къртица. Честно казано, на нея страшно й се иска точно сега да бъде на твоето място - на почти 10 000 метра над земята", до по-смешните: "Късметлия! Най-хубавите стюардеси са на твоя самолет". Върху едно ляво крило е написано: "Същият този текст се появява и на дясното крило, но по-добре проверете.", а върху дясното: "Същият този текст се появява и на лявото крило, но по-добре проверете". Все още летят с тях, въпреки че изложбата свърши отдавна.
- Как се справи с авиолиниите? За съвременното изкуство въобще, а в частност и за твоите произведения е наложителна "работа" за убеждаването някакви организации, институции, фирми...
- Свикнал съм. Този процес ми харесва - да общувам с хора, които нямат пряка връзка с визуално изкуство, но които могат да разсъждават логично. Конкретно с авиолиниите голяма помощ дойде от кураторите на Казиното, заедно убеждавахме Луксеър, че това е нещо, от което и двете страни биха спечелили. Единственото условие от страна на авиокомпанията беше в моите текстове по никакъв начин да не се засяга безопасността на самолетите. Например "Драги пътнико, чуваш ли този хъркащ звук отляво..." не би могло да бъде използвано, а и аз не исках.
- А къде беше "Ел Булгаро"?
- Беше в рамките на Project Rooms на ARCO 2000 в Мадрид. Изложени бяха около десетина "по Ел Греко" картини, както и много подготвителни рисунки, възстановка на неговото бельо и шапка за нощно рисуване. Всичко това, подредено като едно дълго изречение плътно в една линия. Върху стената над него горният текст, написан на ръка с кобалтовосин акрил, имената Ел Греко и Ел Булгаро - с червен.
- Като че ли се връщаш към живописта или поне към боите? Така ли е?
- Няма да ти отговоря директно, но ще ти разкажа за "Живот (черно и бяло)", който има пряко отношение към живописта и боите. В рамките на "Другата половина на Европа" в Националната галерия Jeu de Paume - Париж, месец март т.г. Двама бояджии, единият с кофа черна боя и необходимите четки, валяк, а другият - с бяла боя, в разстояние на един месец извършваха следното действие: първо започна бояджията с черна боя. Бавно и спокойно се боядисва в черно бялата стена по посока на часовниковата стрелка. Няколко метра след него върви бояджията с бяла боя, който пребоядисва в бяло боядисаната в черно стена. "Черният" бояджия достига до края на пространството и се прехвърля в началото, за да боядиса в черно вече пребоядисаната в бяло стена. Същото прави и "белият" бояджия. Винаги пространството е половината черно, половината бяло, като границата между тях се придвижва бавно по посока на часовниковата стрелка - приблизително две и половина обиколки на ден. Тъй като да се наемат професионални бояджии беше прекалено скъпо за бюджета на изложбата, беше отправено предложение към студентите от Академията за изящни изкуства - Париж, да участват в проекта срещу по-скромно заплащане. Отзоваха се четири красиви девойки, които, разпределени на смени по две, боядисваха непрекъснато пространството по седем часа на ден, общо 30 дни (с десет минути почивка на всеки час и 30 минути на обед). Как мислиш, този проект означава ли, че съм се върнал към живописта?
- Не знам, никога не си рисувал девойки...

20 октомври 2000
Разговаря Диана Попова



Разговор с
Недко Солаков