На 28 октомври т.г. в салона на Народния театър "Иван Вазов" акцията "Побити камъни..." продължи - състоя се "Вечер в памет на хората, отдали живота си за духовното извисяване на народа" под наслов "Не се гаси туй, що не гасне". С това тържествено мероприятие приключи първият етап от полагането на "мемориален знак на Побитите камъни на българската духовност", нелепо килнат зад Народната библиотека. Инициативният комитет изискваше от нас съпричастност...
Какво означава "отдали живота си"? И каква е тази чутовна битка, в която творците са паднали?
(Защото битката категорично не е между лагера на паметта и лагера на забравата.)
"Отдали живота си" не е ли поредната подмяна на стойности поради примитивната представа, че в България хората могат да се делят единствено на насилници и жертви, сиреч на политици и творци?
Държа да подчертая своето дълбоко уважение към паметта на починалите след 1989 година (според списъка на инициаторите) 233 художници, 131 писатели, 215 архитекти, 59 композитори и музиканти, 648 журналисти, 301 артисти, над 200 учени, въвлечени в безскрупулната афера.
Но няма как да бъдем съпричастни на кощунството.
Защото подобни побити камъни се появяват:
- благодарение на карстовите процеси в националната самоличност;
- благодарение на символическото изравяне на беззащитни мъртви, за да може някой да ги препогребе отново пред очите на медиите;
- благодарение на узурпацията на човешката смърт заради рекламните цели на някои безогледни церемониал-майстори. И заради безпардонното им политиканство.
В Народния театър два часа горя мрачен жертвеник и вя екзистенциален мраз, на видео гледахме кадри с известни творци, запечатани в архива на "Всяка неделя", Коста Цонев в ролята на конферансие фъфлеше нелепици. А на сцената в кресла скромно седяха те, гробарите: Доротея Тончева, Стефан Цанев, Светлин Русев, Андрей Пантев, Симеон Щерев, Виктор Чучков, Мариус Донкин. (Режисура на тържеството: Хачо Бояджиев.)
Светлин Русев ни опечали: "Светът повече от всякога е хаос и насилие, безвремие, самота и илюзии и в този хаос единственият порядък е моралната отговорност, не изобщо, а определено...". В стилистиката на "Думам ти, дъще, сещай се, снахо" се изяви Стефан Цанев: "... първата работа на всеки завоевател е да унищожи културата на поробения народ, ако иска да заличи от съзнанието му спомена, че е бил народ и че е имал държава." И додаде: "Това, което вършим, не е работа за прехрана, не е само професия - това е промисъл, това е предопределение, това е мисия, това е месианство и никаква мизерия, никакво пренебрежение, никаква цензура, никакво насилие, никаква смърт не може да ни спре.
Както казва Вазов:
Тирани, всуе се морите!
Не се гаси туй, що не гасне!
"
А като специалист по главните, за които се слиза в ада, се експонира, разбира се, Андрей Пантев. Трите слова бяха омесени с екзалтирана рецитация на Доротея Тончева и малка цигуларка, с протяжни песни на Стефка Съботинова и естрадни вопли от Йорданка Христова, с неуместни изпълнения на Виктор Чучков и Симеон Щерев, балет, църковни песнопения и т.н.
Паметта на скъпи покойници беше наскърбена от такава употреба. Не светлата памет на починалите след 1989 година творци интересува Инициативния комитет - той струпа накуп инак несъвместими съдби, творби и животи, сякаш за да каже: "Ние сме единствените пазители на българската култура, ние сме аристократите на духа и светлината, ние ще да бъдем управителите на вашия живот!"
Зад сместа от мънкане и дуене на инициаторите трудно се забелязваше смиреност. Но се видя нуждата им от телевизионни камери и вестникарски залпове, от слугински поклони пред медийните им икони. А всяка критика към инициативата, видите ли, била прът в колелата на националното обединение.
На този фон манекенките от някой конкурс за красота, прескочили между два тура с кесия шоколади до близкото сиропиталище, изглеждат мили и невинни. Те нямат претенцията да зидат политически пирамиди върху паметта на мъртви български творци. Защото правят-струват, инициаторите на акцията внушават, че всички тези хора са унищожени от демокрацията...
Човек слуша пошлата програма, изнесена в Народния театър, и си мисли през какви нагли изкупления преминава човешкият страх от Възмездие. И си мисли за онази изключителна глава от "Непосилната лекота на битието" на Кундера, описваща израждането на хуманните идеи в политически кич.
Уверен съм, че всеки от членовете на Инициативния комитет има различни мотиви да побива камъни на българската духовност. Не изключвам наивността им, заблудите, победени от суетата. Ала симптоматично е, че за първи път те са вкупом: Вежди Рашидов (автор на идеята), Стефан Цанев, Светлин Русев, Кеворк Кеворкян, Людмил Стайков, Андрей Пантев, Астор, Йорданка Христова, Коста Цонев, Любомир Левчев, Хачо Бояджиев, Стоян Александров, Николай Николаев, Стефка Съботинова и др.
Qui se ressemblent, se rassemblent*, казват французите.
Безогледните срещу беззащитните.

Марин Бодаков

* Които си приличат, се събират.