По реката

Представлението на Красимир Спасов "Паметта на водата" от Шийла Стивънсън е спокойно като бавно течаща река. Тя заникъде не бърза и не я интересува скоростта на живеене извън нейния бряг. Водата в реката забълбуква, когато на сцената се появява Касиел Ноа Ашер (Катрин). Не само защото това е най-малката от трите сестри, чиито съдби смъртта на майка им събира в родния дом преди погребението, и нейният ритъм е най-сгъстен, емоциите са най-взривоопасни. Актрисата влита на сцената с напрегнатостта и противоречивостта на преживяванията на Катрин, с нейната лудост и обсебеност от копнежа по страстна връзка, с желанието й за "изгаряне" в споделена всеотдайност, внимание и нежност. "Скандалността" и спектакуларността на предизвикателното й поведение внезапно стихва в безпомощността на отчаянието от самотата. Докато Радена Вълканова и Биляна Петринска (двете й сестри Мери и Тереза) спокойно следват причинно-следствената логика на психологическото поведение, зададено от твърдия отпечатък на ясния характер.
Чистият и лек контур на образа на Майк (Николай Костадинов), който сякаш всеки миг би се разпукал, плахо-възпитаното му поведение в контраст с познатата характерна комедийност на Николай Урумов (Франк) не позволяват да се "заглуши" или пък преекспонира ефектът от реплики в текста като: "Ще отида да дам на Майк приятелски съвет: не напускай жена си, ще му кажа. Не влизай в това семейство. Те са по-страшни от Борджиите."
Друг кипеж би имала "водата" на сцената: играта на иронията на авторката към английската класическа литература (като "Брулени хълмове") или към Чеховите сестри, драматизмът на почти непреодолимото и съдбоносно обсебване на хоризонта на мечтите от ежедневното, болезненото вглеждане в субекта и неговата памет, ако партньорите на Ашер играеха с нейния нерв и чувствена подвижност. Но явно не силно експресивна и чувствена сценична форма е искал да постигне режисьорът. Той представя внимателно драматургичния текст, сплитайки темата за разпада на паметта с отношението към смъртта - без силова намеса, промени и размествания в текста, спокойно следвайки обратите в разказа за техните съдби и класическия психологически анализ на образите. В този смисъл, първото поставяне на тази съвременна английска пиеса у нас е действително коректно "представяне".
Спектакълът "следва" течението на текста и зрителят има възможност да се заслуша с удоволствие в думите, в остроумния и напрегнат драматургичен диалог на Шийла Стивънсън (много добър превод на Теодора Давидова). За онези, които ценят класическата почтителност на режисьорския жест към добрата драматургична литература, спектакълът едва ли би бил скучен или дълъг. По-скоро, спокойно течащата вода на действието би унесла, отнесла паметта им към познатите, но позапуснати брегове на психологическия театър.

Виолета Дечева

















Реплика
от ложата