Оратория Към ХХI век

В паузата след световната премиера на ораторията му, като поздравих Александър Йосифов, ласкателно рекох, че е достигнал учителя си в оркестрацията, а той усмихнато ми отговори: "Него никой не може да го достигне, той е чудовище!" По-точното определение би било, че се е доближил до оркестраторското майсторство на Панчо Владигеров. Тази страна на творението на мен ми направи най-силно впечатление. Но препълнилата залата публика навярно бе покорена най-вече от щедрата и привлекателна негова мелодичност (характерна за стабилния традиционален стил на автора), изразяваща твърде директно идейно-емоционалното съдържание.
Новата оратория "Към ХХI век" на Йосифов е мащабна по конструкция (трае близо час) и пъстра по образност. Жанрът е третиран в съвременен аспект - като многочастна програмна сюита, но са използвани форми и похвати (главно контрапунктически) на класическата оратория. Що се отнася до пъстротата на образността, тя се дължи главно на сюитната контрастност между частите; но също така и на "играта на тембрите" в раздвижения оркестър, включващ голям набор от ударни и "звънливи" инструменти и два рояла с четирима изпълнители.
Текстът на ораторията (дело на самия композитор), вложен в рецитациите на актьор и в хоровите и соловите певчески партии, е твърде лаконичен, донякъде елементарен и конкретното му съдържание много умело и разгърнато е обобщено в музиката. В началния пролог - "Човекът" - рецитаторът излага словесно авторовото послание: "... Замислен се спирам пред прага на ХХI век... Спомените от минали години натежават в крачките ми и ме изпълват с размисъл... Какво ми завеща времето? Какво ще отнеса в бъдещето? Една смирена молитва за опрощение или нежната приспивна песен на майката? Отчаяният зов на града, потъващ в атомния ад, или спокойната тишина на пасторалното утро? Буйният ритъм на селския танц, или замисленото мълчание над гроба на скъпи хора? Веселият смях на децата, понесен от пъстрите хвърчила, или... късче от родната земя, скътано с обич до сърцето ми? Скъпи за мен, свещени неща, останали в миналото... Приютявам в душата си спомените и заедно със сърцето си ги поднасям на бъдещите поколения от ХХI век."
Експонираните в пролога теми биват развити музикално в следващите части на ораторията. Кратка рецитация открива първата - "Молитва", чието подзаглавие в скоби "Кантус хоралис" подсказва изпълнителя - хоровият състав. "Нани-на, нани-на... Заспи, мое мило дете, в сладък сън затвори очички..." Това е уводният текст на втората част - "Приспивна песен", представляваща ноктюрно за соло сопран и хор с деликатен оркестров съпровод и "сладки" хармонии. Време е за драматургически контраст и той се откроява с напрегнатата оркестрова звучност на следващата част - "Кошмарен сън" (Фуга), чийто текст гласи: "Зловеща гъба скри небето и черен мрак покри моя град... Бомба!... Страшна бомба! Истина ли беше, или кошмарен сън?" Това е и единствената драматична и мрачна картина в ораторията, чийто смислов заряд е подчертано оптимистичен. Следват "Утро" (Мадригал) с два солиращи гласа (сопран и тенор), "Селски танц" - единствената "фолклорна" част, изградена като канон. Отново контраст, но не зловещ, а спокоен и тъжовен "Размисъл", пак фуга, но бавна, напомняща интонационно класическото "Диес ире", изградено като оркестрова интермедия.
Просветляване внася "Детска игра с хвърчила" (Канон). Последната, седма част - "На път", е построена в няколко дяла - Фантазия, Фуга, Финален апотеоз, развити от хора и оркестъра. Текстът гласи: "Далеч синее хоризонтът, припламва в багри светлината. Пред мене пътят бял се вие и сякаш води ме накрай земята. С очи прегръщам равнината, безкрая с огън ме опива, с ръце докосвам аз земята... А времето лети и си отива... Късче земя от родните поля ще запазя до сърцето си туптящо... С него ще прекрача в ХХI век!" Светъл завършек на ораториалното повествование, оркестърът гърми, накрая отекват камбани... Гръмки и продължителни овации на публиката изпращат първата част на този концерт в зала "България" на втори ноември. Овации за музикантите на Софийската филхармония и Националния филхармоничен хор "Светослав Обретенов" (диригент Георги Робев), за солистите - певци и инструменталисти, и за диригента Маестро Емил Табаков. И най-вече за вълнуващата оратория на Александър Йосифов, с която той щастливо отбеляза шестдесетгодишния си юбилей. Честито!

Евгени Павлов