Миражът Европа

В един от скечовете на "НЛО" преговарящият от българска страна с Европейския съюз се връща в България (между другото, с камион брюкселско зеле) и обявява на щаба си, че е подписал документа за обединяването ни с "Европа". Със следното малко условие - българите да не напускат Балканите ...
Проблемът е точно нацелен. Какви са българските перспективи за прословутата "интеграция" в Европа? Кога и как конкретно ще стане това, ако стане, и какво ще означава? Най-общият и стандартен отговор от Брюксел е, че конкретни срокове няма и нещата зависят в най-голяма степен от удовлетворяването на определени критерии, подразделени на тематични глави (като право, икономика, екология и пр.). Така топката е прехвърлена у нас, само дето повечето от условията се явяват неизпълнимо високи за нас. Оттук и конкретният срок за "присъединяването" си остава във висша степен неопределен.
Какво най-вече пречи на "обединението"? В основата е нашето слабо икономическо развитие, може би най-ниското в Европа или малко преди Албания (ако не се брои изведената доскоро от строя Сърбия). Прогнозите дават от десетилетия до столетие, за да достигнем сегашното ниво на Европа, което, разбира се, тогава вече ще е съвсем друго, и то при условие, че не спираме да се развиваме. Допускането на нискоразвити страни в общността заплашва с общо спадане на стандарта там, което е анатема за разграждащите и в момента държавата на "всеобщото благоденствие" и "социалната държава" западноевропейски правителства. Наскоро избухналите масови протести и блокади по повод повишаването на цената на горивата с няколко пункта показаха ясно каква е реакцията на западните общества спрямо относително малки неудобства, а сътресенията на интеграцията биха били несравнимо по-големи. Специално заплахата за загуба на работни места от нахлуващи от Изток и готови да работят за нищо отчаяни и бедни хора е като някакъв бродещ Призрак на Изтока. Отделно от това заплахата от аграрните източни страни за мощните специални интереси, в частност за свикналите с щедро дотиране френски селски стопани. А пък по-слабо развитите държави в Съюза като Португалия, Гърция и дори Испания, които сега получават лъвския пай от европейските помощи и инвестиции, едва ли ще се разделят охотно с тях. Не е ясно как западните политически елити, ако допуснем, че мислят интеграционно, ще убедят обществата си да "затегнат коланите" заради хората от Изтока. Впрочем, доколко те самите са убедени, също е под въпрос. Понеже Източна Европа върви с разните прелести на ниското развитие, между които особено видни са корупцията и престъпността - все неща, които Европа не желае да види в своя двор. За екология по-добре да не говорим. Единствено по изравняване на законодателството сме добре.
Парламентите в Източна Европа ударно гласуват прясно преведените европейски закони. Така у нас вече знаем до колко риба може да лови българския риболовец по европейския стандарт, и не просто колко, но по кое време, каква бройка, и дори с каква големина. Е, приложението е друг въпрос...
Западният интерес е ясен: разширяване на Изток възможно по-късно и по-безболезнено. А това означава най-напред и преди всичко пълна забрана за скакалците от Изток да работят в западни страни (както беше и с Португалия години след присъединяването й към тогавашната Европейска общност.) По-нататък, затрудняване на селскостопанския износ по разни и разнообразни начини и под разни претексти (хигиенен контрол, ниско качество, лоши опаковки, спънки за влизане в супермаркетни мрежи и пр.). Редица полицейски мерки, отзоваване за най-малкото провинение и недопускане отново през границите на ЕС. И, особено важно, редуциране до незначителност на преразпределението на благополучието от по-развити към по-малко развити в рамките на общността при появата на нови съвсем бедни членове. (Обединението на Германия достигна астрономическа сума, но за "свои".) С други думи, предстои интеграция в Съюз, който е с коренно променен смисъл в сравнение със сегашния. Европа на богати и бедни нации и държави ...
Но дали изобщо предстои? Малко странно за кандидат-членове, пък били те българи или румънци, наскоро се появи несигурност дали ще ни извадят от Шенген, т.е. дали ще отпаднат краткосрочните визи за "туризъм". Наистина, политици и политически коментатори побързаха да успокоят Европа, че българите са толкова бедни, че няма опасност да тръгнат масово да пътуват...
"Присъединяването" в някаква форма все пак някога може да се състои, дори ако днес сме сложени в чакалнята за "втория ешелон" страни, в позиция на кандидат кандидат-членки. Разпределянето в групи по успех създава съперничество между източноевропейските държави, които в символни спорове за европейско качество или идентичност разделиха себе си на "централноевропейски" (без декласиращото "източен"), "югоизточноевропейски", "прибалтийски", други, и Русия. Боричкането пред Европа е и в региона. Така, ако по едно време гонехме Румъния, за да се скачим с нея, днес се опитваме да отделим вагона си от румънския. Парадоксално е, но влошаването на нещата в нашия регион (в Югославия) повишава шансовете, което ясно показва, че главна грижа на "Европа" е сигурността и че политическите критерии имат приоритет над икономическите. Но не биваше да се надяваме предварително. С минаването на опасността и шансовете намаляха - и на преден план излизат отново неизпълними икономически критерии. (Това се видя от промененото отношение на НАТО със спадането на напрежението в Югославия, при което ни се заяви, че членството в НАТО не е политическа награда.)
Но главното е друго: от така нареченото ни "присъединяване" към Европа само по себе си със сигурност няма да произлезе онова, което някои очакват - благоденствие. Можем да си помогнем единствено сами, като си оправим държавата и развием бизнеса. Това се замъглява от политическата употреба на "интеграцията в Европа" - като компенсация на неуспехите по икономическата част. Непопулярни икономически мерки и собствени бакии се прикриват зад изисквания на Европейския съюз и разните международни институции за "развитие" на недоразвитите. "Интегрирането" в Европа създава и ред доходоносни длъжности в министерства и дава средства за усвояване по разни програми, макар само трохи - по-малки от загубите за бизнеса, които търпим. (Дори Пактът за стабилност на Балканите за краткия период от съществуването си успя да си създаде заинтересовани лица измежду финансирани от него неправителствени организации.) А иначе е известно, че насочени уж към присъединяването програми и инициативи всъщност подпомагат главно присъединителите, правейки обратен завой (под формата на служби и хонорари).
Днес се спори за единството и идентичността на Европа. Към разните определения, свързани по-скоро с проекта за общо бъдеще, отколкото с общо минало, ние от Изтока можем да добавим още едно - Европа като мираж. Миражът е примамлива и измамлива (от "мамя") цел, която на минаващия през пустиня изглежда като спасение. Той е оптично изкривяване, илюзорно видение, породено от желание, на свой ред усилено от лишение. Миражът се привижда се неясно и неопределено в далечината, но се отмества заедно с бягащия, който по такъв начин все не може да го достигне. Когато отидеш до мястото, вече го няма там, миражът се е изпарил или е избягал по-напред. Мястото е неузнаваемо, пейзажът съвсем друг.
Във всички тези значения Европа ни се привижда като мираж. Желана, недостижима цел, чиято атрактивност се усилва от лишенията на "прехода" през икономическата пустиня. И се измества с приближването към нея. А когато най-сетне стигнем до мястото, ако въобще стигнем, сигурно ще се окаже, че това е съвсем друга Европа, различна от онази, която сме си представяли. Във всеки случай тя няма да е "спасението"-благоденствие, където по-богатите дават възможности за работа и печалба на бедните (и дори преразпределят част от благата си по Брюкселски програми). Понеже Европа и днес си остава обединение на национални държави, където благуването на собствените граждани е приоритет.
Наистина, гоненето на миража Европа има определена полезност за българските политици, понеже отклонява погледа от бедността и корупцията вътре. Но който увисва на външната политика, има нужда от поне някакъв жест от страна на Европа. Като например отмяната на краткосрочните визи. И тъй и тъй от висенето пред посолствата страдат само онези, които не възнамеряват да останат там - бизнесмени, учени и др. И тъй и тъй трафиците си вървят, без да чакат за визи, а САЩ бездруго привлича "мозъците". И тъй и тъй повечето българи са толкова бедни, че не могат да отидат дори до Каспичан. Но може би Западът цели тъкмо това - да запази привлекателността си на мираж, за да си осигури сътрудничеството на източноевропейските правителства - за свое, а не за чуждо добруване ...

Румен Даскалов