Пан Когито, принцът на поетите

Преди три години в Полския институт, обвит от аурата, която притежават поетите от неговия ранг, на стола седеше Ришард Криницки. Тогава той нарече себе си ученик на Збигнев Херберт. Беше му посветил: "Езикът, това диво месо, израстващо в рана,/ в откритата рана на устни, които се хранят с фалш,/ езикът, оголено сърце, гол бръснач,/ сам по себе си беззащитен..." Сега Учителят вече е отвъд, а ние най-после (благодарение на издателство "Стигмати") притежаваме на български двете му книги - стиховете и есетата и четем другото посвещение: "Малко ще остане Ришарде наистина съвсем малко/ от поезията на този безумен век/ с положителност Рилке и Елиът/ и неколцина още достойни шамани владеещи тайната".
Ето как по ученика познахме Учителя, а после по Учителя мерехме останалите.
На същия този стол преди дни стоя госпожа Катажина Хербертова. Спокойна, с достойнство и финес, присъствието й заразява с естествеността на аристократ, тънките пръсти, преписали не едно Хербертово стихотворение, очите, приели загубата, преодолели скръбта. Тъй както поезията му облъчва с духовност и мъдрост читателите, така човешкото му излъчване струи от неговата съпруга. "...вкус/ в който са вплетени фибри душа и хрущялчета съвест". Усещането е за физическо присъствие на Пан Когито. Неговата игра продължава. Малко по-късно някои от седящите в залата се поглеждат в огледалото като самия него и с ужас откриват сближените очи на варварите, двойната брадичка на чревоугодниците, а душата, жадуваща аскетизъм, челото - не особено високо, мислите все по-малко, леко облагородяване със зеленото на Веронезе или пък Моцарт, но състезанието с лицето е загубено. Пан Когито дава знак да останем "на висотата на положението". Въпросите, които витаят, отговорите, които се долавят отвъд думите на госпожа Хербертова. Как се оцелява в неблагоприятна жизнена среда - сякаш средата би могла да бъде приятна или добронамерена. Ето как - с паравана на иронията. Как се съхранява духът сред кухата реторика, в отвратителното време на тоталитаризма, кацнал на рамото дух, готов за излитане?
Кога Пан Когито пише, през нощта ли, когато си казва "бъди буден" или още по-важното "стани и тръгни", или пък просто се опитва "да постигне чистата мисъл поне преди заспиване".
После, осветен от собствената си светлина, Пан Когито се завръща, за да отговори, за да се съгласи, да приеме страданието, да бъде тук, да възвеличи наличието на вкус и се порадва над "лукавствата на теорията на относителността".
Къде пътуваше Пан Когито, за кого изтъркваше своите сандали - за онези от подземието на света, за онези от мъртвия дом, защото гледаше с техните очи, разбираше чуждите езици и чуждите болки, но преди всичко беше "смирен, което значи жадуващ извори".
И накрая, кой беше Пан Когито? Онзи от снимката, който се мъчи нещо с куфара си или който го няма тук, или е художник - вижда се, упорито опитва да нарисува камъка - силата на камъка, неподвижността, хладината, устойчивостта, неговия неясен цвят и топлината, която приема, енергията, която излъчва? Имаше ли следовници Пан Когито, остави ли наследство и ученици? Не, той като камък, "творение съвършено равен на самия себе си, пазещ своите граници" устояваше на ветрове, бури, наводнения, изгарящо слънце и най-вече на ударите с чук, с длето или машина от хората, към които продължава да таи в сърцето великото състрадание, емпатията.
Неговите разсъждения за чистата мисъл, за бащата, за добродетелта, за майката или писма, важни посвещения, описание на господина по природознание, още - защита на тамплиерите, а също следи от Франция, Италия, може би художниците, които избра за себе си, въпросите, които зададе в миговете на съмнение, а след това им отговори без страх.
Това трябва да се каже без колебание за Пан Когито.
Госпожа Хербертова пали цигара, млъква, всмуква дима, гледайки нагоре цветята, които се образуват - вижда "небето е с варна превръзка в дома цари тишина из полята се стелят мъгли корабите отплават".
Накрая пихме от виното като кръв и "ядохме дълго/ както винаги когато никой не плаща".

Силвия Чолева





Збигнев Херберт. Варварин в градината и Силата на вкуса.
Превод Вера Деянова.
Издателство Стигмати.
С. 2000.