Пет унгарски филма за любовта

Да гледаш унгарски филм обикновено е все едно да наблюдаваш шахматна партия. Трябва да си наясно с правилата, за да проследиш движението на мисълта, разполагането й във времето и пространството, за да се насладиш на съспенса, на психологическия двубой и интелектуалното надиграване.
Отдавна не сме имали възможност да видим какво точно се случва днес в унгарското кино. Интересът ни към него обаче съвсем не е изтлял и доказателство за това бе препълнената заличка на Унгарския културен институт, където от 26 октомври до 1 ноември бяха показани пет нови филма.
Интересното е, че доста ярко се разграничиха две групи филми. В първата унгарците продължаваха да осмислят историята на страната си, осветявайки и най-тъмните й ъгълчета, докато във втората се задоволяваха просто да разказват истории - така както Холивуд ги е научил. Групата на първите, естествено, бе оглавена от самия Ищван Сабо. Неговият пореден разкошен филм "Съншайн" разказва историята на семейство унгарски евреи и посредством нея всъщност разгръща историята на Унгария през XX век. Също както и в шедьовъра "Мефисто", в новата творба на Сабо индивидуалната и националната съдба се преплитат като в дантела, оглеждат се една в друга на фона на течащото с опустошаваща мъдрост време. Филмът обаче е далеч от хладната, строга виртуозност на "Мефисто" и особено във визуално отношение повече се доближава до такъв космополитен филм като "Къщата на духовете" например, в който се вляха силите на Европа, САЩ и Латинска Америка. За това допринася както участието на звезди като Ралф Файнс и Уилям Хърт, така и операторската работа на Лайош Колтай, чието дело е изображението в "Легенда за пианиста" на Джузепе Торнаторе. Колтай е много търсен оператор дори в Холивуд, но си личи, че е бил щастлив от това си "завръщане у дома" - снимал е с любов. Всъщност "Съншайн" на Ищван Сабо закри панорамата и по някакъв начин "осветли" предхождащите го произведения, като заедно с това разтвори широко вратите към бъдещето. А за унгарското кино такова очевидно има. Видяхме го.
Във филма на ученичката на Сабо Кристина Деак "Възглавницата на Ядвига", както и в двата филма на съвременна тема - "Оловно човече" на Гергей Фоньо и "Пирати" на Тамаш Шаш. Филми направени от младите и за младите. А аз лично видях бъдещето на унгарското кино в наистина омайващите финални десетина минути на прекрасния "Гламър" (чар, омая) на Фридьеш Гьодрьош, когато от екрана абсолютно незабравимо и неумолимо се разнесе (наистина!) силен аромат на рози, на приближаваща смърт и на любов, продължила цял живот.
Унгарското кино става все по-чувствено.

Ирина Иванова