Д-р Петър Дертлиев

си отиде. Единайсет години след като бе възстановил, заедно с д-р Атанас Москов, Българската социалдемократическа партия.
Той беше от старото поколение политици, които България в периода си на "народна република" бе забравила. Той обаче не беше забравил младежките си години, Шестото велико народно събрание, лагерите след това. Беше живял с идеите на социалдемокрацията.
След краха на опита за комунално общество, успоредно с реабилитирането на човешката личност, идеята за личния интерес като основа и двигател на демокрацията взе връх. Към съпричастност, солидарност, за кооперативност - към всичко, което има нещо общо с "общност", българите бяха загубили интерес. Така на д-р Дертлиев в "демократичната република", на която бе един от създателите, се падна най-трудната задача - да защитава идеи близки, а не диаметрално противоположни, на отхвърлените от обществото. Той правеше това с плам и достойнство.
Интересуваше се от свободите, а не от слободията. Проповядваше демокрацията и отхвърляше отмъщението. Търсеше да наложи мъдростта в едно общество в плен на страстите.
Мир на праха му!
К


Д-р Дертлиев пред Култура, 5 септември 1991 година:
- Но пред мен като личност и като лидер на партия стоеше въпросът: ще продължим ли да се движим само по линията на антикомунизма, или при наближаващата вече национална катастрофа трябва да покажем конструктивната позиция. Много хора останаха при антикомунизма, не ги задоволи конструктивният момент и те си отидоха от социалдемокрацията. На тях не им стигаше моят антикомунизъм. А със сигурност много от пълнежа на социалдемокрацията не им е чужд. От мен, имайки предвид страданията на семейството ми и на мен през всичките тези години, чакаха да съм Архангел Михаил с кървавия меч. Отмъстителят. А аз не съм. В тази страна един отговорен политик не може да бъде отмъстител, ако има поне малко морал...
...Най-ярко и най-гръмко вдигат градуса на антикомунизма, първо, хората, които просто правят кариера, второ - тези, които са обладани от "едипов комплекс", трето - разочарованите от собствените си заблуди. Или, първо, кариеризмът, второ, омразата към създателя, трето, комплексът на "нещастната любов". Напоследък все повече мисля и за психологията на лакея, на унижавания, тъпкания, на момчето за поръчки, който изведнъж си връща за всички унижения, които е понасял с фалшива усмивка. Лакеят, който е станал господар, е нещо страшно. Няма по-опасен господар от освободения роб!..
...Ще бъда нахален: аз не съм политик, който прави кариера. Аз съм политик, който има чувство за мисия. А щом съм дошъл с мисия, трябва да я изпълня каквото и да ми струва това. Защото политикът става държавник, когато приема съзнателно неприятни решения в името на обществото. Дали аз съм станал - не знам. Но смятам, че с това, което се случи в значителна степен и с моя помощ, мога да се гордея. Гордея се, че понякога наричат конституцията "дертлиевска". Защото знам, че с всичките й несъвършенства създадохме основен закон на прехода от една система към друга. А това е твърде много даже за един човешки живот.