Посткомунистически
употреби на паметта
През последните десетилетия се прояви една нова необходимост, която принуди историците да насочат погледите си към това, което можем да определим като "сегашно време". Време, което не е изтекло или поне не е изтекло напълно, тъй като все още са живи хората, които носят спомени за неговите превратности и дори са участници или преки свидетели на събитията, които са го белязали. Формулираният от редица автори проект за История на сегашното време е извикан от преакцентирането на една от основните функции на историята - да хвърля мост между пластовете на времето. Все по-очевидно е нарушаването на установените до скоро съотношения в интереса между миналото и настоящето. Хората и обществото изпитват нужда да получат спешно познание и оценка за това, което е предопределило, често пъти фатално, живота им. ХХ век повече от всички предшестващи е белязан от екстремни събития и масови престъпления, предизвиквали рани в колективната памет, които годините не са в състояние да заличат.

Историята пред живата памет

Съвременните хора носят товара на миналото в много по-голяма степен, отколкото предшестващите ги поколения. Това изправя историята пред нови изпитания и задачи и до известна степен променя статута на историка. Той е изправен пред друг тип протагонисти на историческото действие, чиито очертания се губят в масата обикновени хора, по-скоро потърпевши, отколкото определящи хода на събитията. Това са носителите на спомените, източниците на свидетелстванията. Архивът още не е оформен, но неговите контури се очертават като чудовищно необхватни. Историкът днес не може да работи без тясна връзка с политическата наука, социологията, социалната психология, антропологията и психоанализата. Проектът История на сегашното време позволява да получим някаква представа за хипотетичните граници, около които започва историческото изследване, което все още не се е превърнало в историческо познание, тоест не му е признат, по съществуващите критерии, статутът на история. Близката ситуираност на Историята на сегашното време до битовия пласт на живота е определила и основната категория, с която тя работи - паметта.
Времето на българския посткомунизъм разкрива и един вариант на проекта за История на сегашното време или по-точно - подлага на ревизия тезата, че става въпрос изключително за история на непосредствено станалото. Този вариант би могъл да бъде формулиран така: Историята на сегашното време въвлича в своя обект всички тези предшестващи периоди, които по ред причини до този момент не са били обект на историческо изследване, изследване, което отговаря на критериите на историческото изследване. Тези периоди и изпълващите ги събития са като непогребани мъртъвци, те продължават да безпокоят живите. Следователно обект на една българска История на сегашното време, например, е всичко това, което трябва да бъде погребано, тоест да получи необходимата историческа оценка.
Има една голяма дупка в българската история (историческата наука) и няма да сгрешим, ако приемем, че тя се отваря някъде в началото на 20-те години. Много е бродирано с разноцветни конци върху тази дупка, но те не са били в състояние да я закрият... Историите, писани през комунизма, са манипулирани истории, а сгромолясването на комунизмът направи възможно реабилитирането на личности и събития по-скоро по логиката на компенсирането им, отколкото на базата на обективното изследване и безпристрастното интерпретиране. Охулването отстъпи място на мемориализирането.

Твърде много и твърде малко памет

Има една историческа фраза, която гласи, че на Балканите има повече история, отколкото могат да понесат. Тази мисъл се нуждае от сериозна корекция. На Балканите, както и във всички посткомунистически страни от бившата Източна Европа, има по-скоро твърде много памет, твърде много спомени за драматични събития, които се предават от поколение на поколение като митология на коварно възпрепятствания успех. Така че изобилието от събития, в чиито интензивен ход трудно се прави връзка между причини и следствия, по-скоро говори за драстичен недостиг на история.
За българското посткомунистическо общество може да чуем две взаимно изключващи се определения: общество без памет и общество с твърде много памет. И двете твърдения са верни. Какво означава "твърде много памет"? Това е непрекъснатото говорене за определени травматични събития, без да се отива в дълбочина на явленията. Разкриване на стратегии както на масово виктимизиране, така и на масово заклеймяване и кулпабилизиране. "Твърде много памет" е състояние, което се крепи на повторението, нещо повече, на задължаващото повторение, за което Фройд казва, че води до субституиране на миналото в настояще.
Репетитивната и декларативна памет е минало, което поглъща настоящето. Ако разширим географския и историческия контекст, ще открием, че на подобен механизъм все още са подчинени и колективните памети на различните балкански страни. Междуособиците и взаимно нанесените рани са се превърнали в травми на колективното съзнание под знака на емоционалната памет. Политическата класа от всички балкански страни посяга (разбира се, в различна степен) към този резервоар на мобилизираща политика. Свръхпаметта за отдалеченото време се използва като бариера срещу днешната криза на идентичността и несигурността на бъдещето.
Дефицитът на памет, "твърде малко памет", на свой ред означава стремеж за избягване както от миналото изобщо, така и от отговорностите за това минало. То е израз както на страх от настоящето, така и на лоша съвест, както на индивидуална, така и на колективна стратегия. В зависимост от контекста амнезията може да бъде пасивна и активна; тоест, подобно на стратегията "твърде много памет", да бъде налагана принудително. Пасивната забрана е оправдана стратегия на индивида, поставен насилствено в ситуация на инструментална забрава или на препедалирано меморализиране, какъвто е случаят в българскато общество след 1944 г. В една наскоро публикувана мемоарна книга авторът, произхождащ от средно буржоазно семейство отпреди войната, си припомня как животът, който семейството му е водил, на няколко пъти го изправил пред последния български монарх, проявил мило внимание към невръстното дете - подал му ръка, попитал как се чувства... Този автор споделя, че четиридесет години е пазил в най-потайните кътчета на душата си тази пареща тайна, която би могла да провали иначе успешно протеклата му житейска реализация през периода на комунизма. Но неговата организация на забравата изглежда напълно оправдана, поне на фона на другата забрава, институционално наложена от режима, дебело зачертала света на неговото детство.
Ситуациите "твърде много памет" и "твърде малко памет", макар да изглеждат взаимно изключващи се, по-скоро взаимно се предполагат и обуславят. И най-същественото - водят до сходни резултати. "Твърде много памет" блокира паметта, стимулира забравата. "Твърде малко памет" се явява един от основните аргументи за инструментализирането на паметта. И в двата случая се постига обратното на това, което се цели. От обществена гледна точка, колкото и различни да са мотивите на тези две стратегии, те отнемат перспективите на Историята.

Дихотомии на паметта

В последната си книга "Паметта, историята, забравата" Пол Рикьор предлага подробна панорама на възгледите в историята на философията от Платон и Аристотел до Бергсон и Хусерл на това, което той определя като дихотомии на подходите към паметта. Ето някои от тези дихотомии: паметта отпраща към липсващото - паметта принадлежи на миналото; когнитивен подход към паметта - прагматичен подход към паметта; първичен спомен - вторичен спомен; индивидуална памет - колективна памет; извикване в паметта - изследване; употреби на паметта - злоупотреби с паметта; историческа употреба на паметта - политическа употреба на паметта...
Някои изследователи са склонни да генерализират една или друга от тези дихотомии; различните режими на паметта остават разделени в тяхното мислени и това води до противопоставянето както на подходите, така и на протагонистите, които ги практикуват. Две са основните фигури, персонифициращи този разрив на подходите - историкът и политикът. Гласно или негласно се приема, че политикът охотно се позовава на субективната памет, докато историкът насочва интересите си към процесите в колективната памет; че политикът е свързан с прагматичния подход към паметта, докато историкът използва когнитивния; че политикът много често злоупотребява с паметта, докато историкът я използва, за да достигне до обективната истина...
Проектът за История на сегашното време не е възможен, без да се сравнят и изяснят отношенията на тези двама основни играчи в полето на паметта. Те не са единствените тук, има поне още две достатъчно значими фигури. Едната от тях - критичният интелектуалец, ще я оставя настрана от размишленията си, тъй като в днешната ситуация тя влиза в ролята ту на политически говорещия, ту на субект на историческото изследване (дори когата това става под формата на художествена фикция). А другата фигура ще я назова малко по-късно, тъй като тя се явява в специфични обстоятелства. Основната ми теза е, че когнитивният подход или историческата употреба не само не са противоположни, но не са и чужди на прагматичния подход или политическата употреба на паметта.

Историкът и паметта

За да не се превръща в тежест за настоящето, за да не бъде травма, за да могат да се извлекат уроците от него, миналото трябва да бъде историзирано, да се превърне в историческо минало. От тази гледна точка историкът е един вид социален терапевт, какъвто впрочем, наред с всичко друго, се явява и политикът. Пол Рикьор отбелязва, че отношението между паметта и историята е конфликтно, но че в същото време задачата на историка е да превърне този конфликт в база за сътрудничество. Конфликтът се корени в разликите, очертани от различните режими на употреба на паметта: когнитивният и епистемологичният подходи насочват към теоретичното ръзсъждение, докато прагматичният и политическият подходи - към практиката. Но спецификата на историческата наука е такава, че тя не може да се откъсне от емпиричното, от събитията, от свидетелстването, от документите. Специфичността на историческия дискурс се реализира в организирането на сътрудничеството между очертаните по-горе два полюса и на тази база - на критическото преодоляване на техните едностранчивости. Това дава основание на Пол Рикьор да определи историографската операция като "теоретична практика".
"Моята книга - пише той - е пледоария за паметта като матрица на историята в степента, в която тя остава пазител на проблематиката на репрезентативното отношение между настоящето и миналото. В такъв случай голямо е изкушението тази пледоария да се трансформира в обръщане на паметта срещу историята. По същия начин аз се съпротивявам и на обратната претенция - да се редуцира паметта до обикновен обект между "новите обекти" на историята, което води до лишаването й от функцията на матрица". Паметта не е в състояние да бъде безпроблемна матрица на историята, тъй като не е в състояние да гарантира истината за миналото. От друга страна и историкът, употребяващ паметта, не може априорно да бъде изключен от подозрението за неволни или злоумишлени грешки. Проблемът за това, кой е истинският субект на операциите на паметта, се явява основен за историческата наука. Верният отговор не е по посока на изключване на субекти от вече приведения списък, а по-скоро в примиряването на позициите на тези субекти. За историка са еднакво ценни както индивидуалната памет на отделния протагонист, така и споделената от колектива памет, но той може да бъде еднакво несигурен както пред едната, така и пред другата.
Тази несигурност особено се засилва по отношение на колективната памет. Условие за изграждането на колективната памет е наличието на равнопоставеност и реципрочност в областта на споделянето (на спомени), на свидетелстването и на мненията. Но не при всички обстоятелства това се осъществява; нещо повече - има исторически моменти, в които направо е невъзможно. За да смекчи конфликта между индивидуалната и колективната памет, Пол Рикьор въвежда едно междинно понятие - "споделена памет" - това е паметта за неща, които се споделят между близки. Споделената памет носи сигурност на индивида или на група индивиди със сходна ситуация или позиция, но изостря борбата за характера на паметта в границите на обществото. Това е особено видно в посткомунистическата реалност, където враждата и непримиримостта между различните "споделени памети", които са пряка функция на идеологически и политически несводими позиции, прави напълно невъзможно да се говори за колективната памет като такава. Това не означава, че между различните "споделени памети" не може да съществуват и общи моменти, но обемът им по отношение на цялото е по-скоро незначителен.
Ще дам примера със спасението на българските евреи по време на Втората световна война. Общ момент в колективната памет е, че България, наред с Дания, е единствената страна, отказала да изпрати своите евреи в нацистките лагери на смъртта. Но по въпроса кой е спасил евреите няма никакво разбирателство.
Съществуват поне четири версии и поддръжниците на всяка една от тях се позовават на убедителни свидетелствания и документи. Тези версии назовават: Цар Борис III, който не е подписал правителствения указ за депортирането им; комунистическата партия и Тодор Живков, които организират масови протести против намерението евреите да бъдат депортирани; български демократично настроени парламентаристи начело с депутата Димитър Пешев, които официално се застъпват пред царя, и накрая българската православна църква с нейния патриарх... И до ден днешен тези позиции остават непримирими. Междувременно неотдавна се появи една книга (La Fragilite du bien. Le sauvetage des juifs bulgare.), събрала всички тези противоречиви свидетелствания и документи. Само че тя е издадена във Франция и автор на встъпителната студия е французинът от български произход Цветан Тодоров. Географската и културна дистанция са му позволили да предложи база за разбирателство между различните "споделени памети" - всички от изброените протагонисти са направили принос, без който и да е от тях актът на спасението не би могъл да се осъществи. Което означава, че субект на спасението е българският народ, чиято нагласа към етническа и верска търпимост прави възможно спасението.
Историкът не бяга и не трябва да бяга от подобен тип конфликти, тъй като те са основата, върху която той може да аргументира основанията на своя дискурс. Дискурс на посредник, хвърлящ мост между различните подходи към паметта и различните модалности на паметта. Мост между феноменалния и епистемологичния подход, между когнитивния и прагматичния подход, между индивидуалната и колективната памет, между историографската и политическата употреба на паметта. Което не означава нито че е неутрален, нито че е обективистичен. Заставайки на критична дистанция от другите, в известен смисъл историкът постулира сам себе си като субект на паметта. Не в качеството си на нейн пряк носител, а като гарант на процесите на
конструирането й.

Политикът и паметта

Има периоди (такъв е периодът на посткомунизма), когата историческата наука среща значителни затруднения да изпълни своето предназначение, своята арбитражна функция; и нещо повече, дори изглежда не особено уместна. С присъщата си чувствителност към разнообразието на изворите, историкът буквално е затрупван от нарастващата грамада новопоявяващи се свидетелства и документи, чието обработване изисква значително време и създава впечатление за неговата пасивност и дори безпомощност. Това изтласква напред фигурата на политика, който получава превес в употребата на паметта. И докато историкът почти се оправдава, че се нуждае от известна дистанция, за да артикулира позицията си, то политикът работи без задръжки по начин, който изглежда скандален за историка. В годините след рухването на Берлинската стена връзката между паметта и репрезентирането на миналото минава почти изцяло през политиката. А репрезентацията, както е известно, не отвежда към истината, а към наличността и символизациите.
Политическият дискурс за паметта е прагматичен, макар да не може да остане напълно такъв, по същия начин, по който и историческият дискурс за паметта не може да не бъде до известна степен и прагматичен. Ако историческото изследване се стреми да постави в условия на конкуренция принадлежащите на различните протагонисти спомени, свидетелствания, разкази, документи, то политическата употреба на паметта проявява склонност към елиминиране на конкурентните свидетелствания, към обезсилването на аргументите им, към създаване на необходимите условия за налагането на паметта на "своите", на "споделената памет". Не може да кажем, че политическият дискурс за паметта е безразличен към истината за миналото, но той вижда тази истина като очевидна, като прекалено безпроблемна.
Тези различия, разбира се, не бива да бъдат прекалено генерализирани. Историческата и политическата употреби на паметта се проявяват като алтернативни в един сравнително ограничен периметър - в момента на своята едновременност. Когото са изправени пред феномени на паметта, свързани с непосредственото настояще. В разгърната историческа темпоралност напреженията между тях отслабват и необходимостта от сътрудничество и допълване става очевидна. Нещо повече, исторически отшумелите политически употреби на паметта сами се превръщат в обект на историческото изследване, в следа, в свидетелстване, в предмет на историческа употреба.
Обикновено с политическата употреба на паметта свързват различните социални форми на злоупотреба с паметта. Те са налице при всички политически режими: тоталитаризма, диктатурата, либералната демокрация... Разбира се, формите на реализация и механизмите за налагането им са различни. Те могат да бъдат резултат на насилие над паметта, изразено в акт на физическа агресия над нейния носител; могат да бъдат резултат и на демократическата политическа игра. Едната злоупотреба създава дълбоки травми, другата има за резултат манипулации, които обикновено активират съпротива. В много случаи злоупотребата е пряко продължение на добрата употреба. Пиер Нора насочва вниманието ни върху това как напълно оправданото меморализиране на жертвите или героите на миналото лесно може да придобие неприемливите форми на "възпоменателна треска".

За рамката на дебата

Две са основните фигури на работата на политическото с паметта - припомнянето и забравата. Характерът на политиката дава преднина на едната или на другата от тях, както определя и различните им модуси на реализация. Политическото е основен детонатор на процесите в паметта и излизането от забравата на събития, личности, ценостни ориентации. Ние всички сме свидетели на това след промяната от 1989 г. Политическата промяна отприщи мощния бент на блокираната памет. В същото време, според диалектиката на припомняне и забрава, други събития, персонажи и ценостни ориентации започнаха да потъват в зоната на забравата. Няма да бъде пресилено, ако кажем, че политическото държи ключа към процесите на забравата.
Историческата и политическа употреба на паметта тясно се преплитат в спора относно "рамката на дебата" (ако използваме израза на Нолте). Нолте, макар че никъде открито не отрича справедливостта на историческата присъда върху престъпленията на нацизма, както е известно, беше обвинен в опит да ревизира историята на Третия райх. За да се обясни как се е стигнало до престъпните практики, той предлага да се разшири рамката на изследването: да се проследи историята на антисемитизма в Западна Европа и практиките на масови депортирания, да се изследват корените на инструментализирането на разума в епохата на Просвещението и т.н. Основателно възниква подозрението, че едно такова широко обяснение ще размие конкретните отговорности и, със свеждането на нацизма до ексцесивен изразител на една обща тенденция, ще посее кълновете на оневиняването. В този случай политическата употреба на паметта, използвайки алибито на историческото изследване, се стреми да разколебае опита, натрупан от извършената работа на паметта.
Нещо подобно се наблюдава и в дебата за комунизма, но тук картината е още по-комплицирана, тъй като има не само различни практики на комунистическата идея (съветският болшевизъм, държавният социализъм в страните от Източна Европа, еврокомунизмът и т.н.), но и защото те се разгръщат в различни исторически темпоралности. На полето на паметта битката за оценката на миналото на комунизма се разкрива като преплитане на различни стратегии за разширяване и стесняване на рамката на дебата. Всички тези стратегии се обясняват с преследването на някакви политически цели, но не всички априорно попадат в графата на злоупотребата. Посткомунистическата "левица" в дискусията върху своето минало настойчиво набляга на включването в баланса на историческата му оценка както на социалдемократическите й корени от началото на века, така и на ролята й в антифашистката съпротива. Наблюдават се и разширения по посока на едно хипотетично бъдеще, очертано от идеите на социалната утопия. Същото това разширение на рамката тя изисква и при оценката на идеологическото наследство на десницата, което според нея включва конфузни съучастия с Райха и фашизоидни настроения между двете световни войни. "Десницата" на свой ред в оценката на миналото на комунизма се стреми да стесни темпоралната рамка на дебата до практиките на комунистическата партия на власт и същевременно да я разшири географски и темпорално. Така болшевишката революция и сталинизмът се вписват в обременената памет на българския комунизъм. Френските комунисти в дебата за миналото остават в стеснената рамка на собствената си практика на лява партия в опозиция, защитничка на социалните права на широките слоеве, отхвърляйки рамката, очертана от географски и културно отдалечените райони на реализация на споделената социална идея. Примерите могат да се умножават, но смисълът на ситуацията не се променя: става въпрос за стратегии за оневиняване или кулпабилизиране. Но не само за това, а също така и за произнасяне на реална присъда. И точни тук се появява държаната настрана трета фигура - тази на съдията.

Съдията и паметта

Фигурата на съдията е метафора - тази за произнесената от живота присъда върху определено събитие от миналото. В реалността тази присъда обикновено е съобщавана от облечен в съдийска тога индивид. Политикът в различните си превъплъщения прави възможна фигурата на съдията, но тя притежава собствен ресурс на авторитет, облягащ се на правото, на универсалните морални ценности и на идеята за справедливостта. Фигурата на съдията става основна пред лицето на т.нар. екстремни събития, каквито са Аушвиц и Гулаг. Политикът, общо взето, няма проблеми със съдията - в качеството си на говорител на "широкото обществено мнение" той обикновено ръкополага съдиите. Не така стоят нещата с историка. Екстремните ситуации поставят на изпитание професионалните му рефлекси: той е разкъсван между отговорността за истината за миналото и моралните си ангажименти към съвременността. Позицията на безпристрастен наблюдател обаче би го изправила пред значителни рискове. В качеството си на гражданин той приема водещата роля на съдията и работата му с паметта се превръща във функция на съдийския дискурс.
"Въпросът е следният, пише Рикьор: в каква степен един дебат може да бъде воден между професионални историци под наблюдението на една присъда с вече изтекъл срок - не само в план на международното публично мнение, но и в юридически и наказателен план? Има ли пространство в плана на историографията за един дискурс, който не би бил възприет като оневиняване? Тази връзка между обяснението и оневиняването не би ли превърнала и самия историк в обвиняем?"
Падането на комунизма изправи историка пред една ситуация колкото сходна, толкова и различна. Преди всичко фигурата на съдията, по обсъждани многократно причини, не се състоя. Въпреки емоционалните призиви нямаше Нюрнберг за болшевиките. И доколкото в някои страни се състояха единични процеси (срещу Чаушеску, Хонекер, Живков и т.н.), те до такава степен неадекватно поставиха проблема за вината и до такава степен не отговориха на очакванията на хората, че придобиваха фарсово измерение. Но когато казваме "очакванията на хората", трябва да имаме предвид и нещо друго - в посткомунистическите общества на Източна Европа не беше постигнат необходимият базисен консенсус относно оценката на комунистическото минало. Неговата липса не можеше да бъде запълнена от частичния консенсус в осъждането на масовите престъпления на сталинизма. В такъв смисъл раждащият се политик на новото демократично общество имплицитно е натоварен и с пропуснатата функция на съдията, нещо, което допълнително засилва неравнопоставеността на историка в спора относно употребата на паметта.
Ситуацията на политика-съдия крие своите рискове. Той не е изправен пред един категоричен в своята единственост и обособеност факт като Холокоста, а пред разположен във времето феномен, който, макар и запазващ природата си, се модифицира и дори частично еволюира. Юридическият поглед се разфокусира поради сплитането пластовете на времето и невъзможността присъдата да обвърже в едно епохата на "административните убийства" и по-късните практики на "реалния социализъм", реалните извършители и идеологическите им наследници. Просто протагонистите са различни и наследниците ще отричат всякаква отговорност за деянията от предходните периоди. Тази ситуация тласка политика-съдия към разгръщане на собствени стратегии в употребата на паметта. Квазисъдийският дискурс, въведен в политическото поле, започва все повече да обслужва не паметта, а политическата конюнктура. Политикът все по-малко има в полезрението си паметта за миналото. Това очертава ситуация не само на частично подменяне на съдията, но и на частично подменяне на политика.

Историческата памет

Историята постоянно се пренаписва, но преминавайки от издание в издание, дали не оставя след себе си и нещо константно? Акумулира се мъдрост, определен вид познание и точно това може да бъде наречено историческа памет. Селекционираните оценки и извлечената мъдрост не принадлежат на отделния протагонист, а на общността. Или по-точно, на тази част от колективната памет, която е излязла от опеката на директната политическа употреба, от обвързващите емоции на споделената памет. Това предполага такъв режим на функциониране на колективната памет, който ни доближава до невъзможния консенсус за паметта. Такъв консенсус напримир е постигнат в Германия по отношение паметта за престъпленията на националсоциализма. Историческата памет не е конкретно притежание, в това число и на професионалния историк, тя е резултат на работата на паметта на поколения индивиди и поколения историци. Педагогиката на паметта почива върху "упоритото и търпеливо повторение". Резултатът от това обучение е превръщането на резултатите от политическата и историческата употреба на паметта в доброволно възприети от общността режими на паметта.
Твърдението на Пол Рикьор, че "отношението между индивидуалната и колективната памет е вътрешно, а отношението между паметта и историята - външно" би могло да претърпи известна корекция. При режима на паметта, за които става дума по-горе, отношението между паметта (в качеството й на историческа памет) и историята не би могло да бъде външно. Проблемът за статута на историческата памет е този за начина, по който историята аргументира своя дискурс с оглед постигането на неконюнктурен, продължителен ефект. Историкът сам се явява носител на особени спомени, това са спомените за предшестващите го исторически изследвания. В такъв смисъл аргументацията на историческия дискурс не може да бъде отделена напълно от резултатите на историческия дискурс. Дадено състояние на историческата памет предшества всяко ново историческо изследване; по този начин е част от неговата предпоставка и в същото време нейното (за сетен път) нарастване е резултат от продължаващата работа на историка с паметта.

Синдромът комунизъм

Нека се върнем към проблема за Историята на сегашното време, за да затворим рамката на предлаганото разсъждение. Изводът от всичко казано дотук би трябвало да бъде, че възможността за една такава история се разкрива тогава, когато в обществото се появи стремеж за работа на паметта, когата се отключи процес на обучение на паметта. Историческата памет за престъпленията на нацизма и формата на либерално-демократично управление, например, в еднаква степен се превръщат в гаранти, че явлението няма да се повтори. Но дали със същата увереност може да кажем, че колективната памет за престъпленията на болшевизма в Източна Европа се е трансформирала в историческа памет?
Анри Русо в "Синдромът на Виши" предлага да се напише една паралелна история на режима на Виши: "Една друга история, тази на спомена за него, за неговото преработване, за неговото бъдеще след 1944 г." И в тази логика на представяне той предлага разгръщане на проблема в четири фази. 1. Фаза на траура (1944 -1955) - това е фаза по-скоро на тъгата, на болката, отколкото на работата на паметта и поради това на неосъществения траур. Тази фаза е разположена в рамката, очертана от следвоенното прочистване и последвалата амнистия. Деянията на режима на Виши са сложени в скоба, в центъра е екзалтацията от Освобождението. 2. Фаза на изтласкването - това е фазата на установяването на един доминиращ мит, този за антифашистката Франция, опиращ се на голисткия и комунистическия дискурси. 3. Фаза на завръщане на изтласканото - в тази фаза разпространената митология се разколебава, появяват се елементи на демистифициране на антифашистката съпротива, разколебаване на постигнатия консенсус на паметта относно онова време. 4. Фаза на обсесивната памет - тя е белязана от събуждането на паметта на жертвите, от търсенето на отговорност за френското съучастие в унищожаването на евреите.
Ако си позволим условно да използваме същата класификация на "организирането на забравата" по отношение на престъпленията на комунистическите режими в Източна Европа, може да кажем, че обществото доста продължително се задържа в първата от така формулираните от Русо фази. Мъката се преливаше в екзалтация и в надежди, свързани с един нов хоризонт на очакването. И едва напоследък се забелязват елементи от втората фаза - изтласкване на паметта за комунистическите престъпления с оглед постигането на консенсус, необходим за укрепването на социалните връзки и предотвратяване на опасността от разпад. А това означава, че обществата от Източна Европа още не са узрели истински за това да пишат Историята на сегашното си време.

Ивайло Знеполски



Текстът е четен на международната конференция Историята пред предизвикателствата на промените и паметта,
състояла се на 28 и
29 октомври в София.