Средностатистическите лицензи

Един почти средностатистически шофьор на такси ми се оплака, че радиостанциите са го подвели. При това неведнъж. Когато се появявала нова радиостанция, по нея пускали цели албуми с хубава музика. И точно когато решиш, че си намерил "своето" радио, всичко се разваля. Започват да говорят, да пускат реклами. А после? После чалга, въртене по скалата почти след всяка песен, скачане от една на друга програма. Те и без това всички си приличат.
Сега НСРТ пак лицензира много програми. И след като се произнесе ДКД, пак ще има нови радиостанции. Кой ще гарантира на таксиджията, че яма пак да се повтори старият номер?
Казах, че той е почти средностатистически гражданин. Почти, защото не харесва чалга, а "хората, които слушаме хубава музика, останахме малко"; средностатистически, защото цени в радиото всичко друго, но не и говора. А от радиото се стремят да спечелят такива като него. Той е обобщаващото лице на "всеки", за когото е предназначена програмата. Интересното е, че когато лицензираната програма започне да се развива, тя влиза в противоречие с неговите желания. Какво остава за онези, които (ще) се опитват да създават по-профилирани радиостанции?!
Смисълът в това да се раздават (или разпродават) лицензи е да има гарантирано разнообразие. Нито пазарно, нито професионално е нормално да има толкова много еднакви радиостанции. Това означава, че някой дреме, докато преценява от какви програми се нуждаят слушателите. Ние, като радиопотребители, нямаме защитник на интересите си. Няма на кого и да се оплачем. Дори на арменския поп не бива. Защото бързо ще ни напомнят историята за това как навремето дали право на един арменец да прави определено радио, а той взел, че си направил съвсем друго.
Професионалните организации на радиостанциите са прави да се сърдят на НСРТ, че след като предлагат еднакви програми, няма критерий, по който експертите да изберат една, а да отхвърлят друга. От НСРТ пък са прави да се оплакват, че нямат правомощията да задължат радиостанциите да изпълняват точно проектите си. Всъщност, имат някакви, но те са чак след като се докаже емпирично, че питомното е изпуснато и отдавна се гони дивото.
От това на слушателя едва ли му става по-приятно на ушите. На него му е все тая колко струва програмният и далекосъобщителният лиценз и какви са законовите му ограничения. Интересува го само това, което чува. А не чува кой знае какво. Колкото и популистки да звучи, той има нужда от реално съдържание на изпразнената фраза за "скъпите слушатели".
След като за средностатистическия гражданин няма избор сред радиостанциите, какво да правят останалите? Онази шепа хора, които биха слушали нещо алтернативно. За тях са заниманията с псевдоинтелектуалното разрешаване на проблемите на медийните специалисти от всякакъв калибър. Терзанията, че нямат свой представител сред радиостанциите. А експертите най-вероятно ще направят това, което телевизията не успя - ще обрекат радиото на маргинализиране. С оправданието, че така предпочита "масовата" публиката.

Вяра Ангелова








От въздуха
подхванато