Звездата на младия Гьоте

От великата двойка на немската и световна класика - Гьоте и Шилер, българската сцена винаги повече е почитала Шилер. В историята на нашия театър малцина са се осмелявали да посегнат към произведения на Гьоте, а камо ли да поставят някоя от ранните му пиеси. Идеята на Николай Поляков да постави "Стела" едва ли изглежда примамлива в очите на широката публиката, за която Гьоте е "Фауст" или, иначе казано, е потискащо натрапван скучен паметник. "Какъв ми е Гьоте на мен?", би попитал някой, не подозирайки дори, че перифразира Хамлет. И само ако се реши да гледа едночасовото представление на Поляков в театър "Възраждане", би установил, колкото и да му изглежда странно, че дори "олимпиецът" не само също е бил нявга млад, а е и интересен - повече от някои съвременни драматурзи.
Гьоте пише "Стела", когато е на 26 години, преди "Гьоц фон Берлихинген" и "Клавиго", вярвайки като всеки от своите приятели от "Бурни устреми", че хаосът и безумието определят движението в света, че страстта винаги е над рационалните правила и приетите конвенции в социалните взаимоотношения. Пиесата "Стела" и фактът, че тя е така силно автобиографична (смята се, че прототип на Стела е Лили Шьонеман - тогава годеница на поета и т.н.), както малко други творби на Гьоте, са познати предимно на тесните специалисти-филолози и сега се поставя за пръв път у нас в превод на Владко Мурдаров. В нея става дума за красивата млада баронеса Стела, живееща в самота, изоставена от любимия си Фернандо, която идва като компаньонка на малката Лучия, увлечена в четене на средновековните легенди. Нейната майка Сесилия е жена на изчезналия Фернандо, а Лучия - негова дъщеря. На една станция, където някога са си сменяли конете, тримата неочаквано се срещат. Така разказан, сюжетът може да прозвучи почти като серия от познатите сапунени сериали. Но неговият финал е изненадващ дори за този тип сериали. След драматичните разпознавания, страстните обяснения в различните "ъгли" на класическия любовен триъгълник, след заявената трогателна женска солидарност и жертвоготовност в името на щастието на другата, на финала Гьоте събира Стела, Фернандо и Сесилия в "едно жилище, легло и гроб", по подобие на финала на една средновековна легенда. При първата си премиера този финал предизвиква огромен скандал и едва много по-късно, когато той го променя по съвет на приятеля си Шилер, пиесата се поставя отново. В поправения вариант той все пак удовлетворява нравствените изисквания на публиката, като ги убива - Стела се отравя, а Фернандо се застрелва. В постановката на Николай Поляков са показани и двата финала.
Спектакълът на Поляков напомня кратък пластичен етюд - игра на форма, цвят и жест. Той показва "Стела" чрез иронията към жеста от театъра на ХVIII в., без да премине в пародия. С това той избягва както ефектния, лесен комизъм, така и подсмърчащия евтин сантиментализъм. Меката кафяво-черна гама, привлекателният ретро-силует в костюмите на Мария Диманова и пластиката на Татяна Соколова допринасят за чистата форма на представлението, което е на крачка от танцовия театър. Сценичният подход, използван от Николай Поляков, изисква изключително добри актьори, умело, майсторски "играещи" си с различни актьорски стилове от театралната история. За жалост, дори да се решим да пренебрегнем епизодичната роля на Татяна Захова - Анхел (рискуваща в името на изкуството да си докара излишни бръчки от прекалено гримаснечене), Надя Конакчиева (Стела) и Марияна Жикич (Лучия) едва удържат изисквания от режисьора рисунък на жеста, а камо ли играта в ирония и стилове.
Ако режисьорът разполагаше с малко по-голяма сцена (защото този тип театрален жест все пак има нужда и от дистанция, и от друг сценичен мащаб), а Параскева Джукелова и Деян Донков не бяха така самотни в точното, забавно жестово представяне на сценичните образи на Сесилия и Фернандо, спектакълът би бил завършен и ефектен ироничено-театрален жест. Жест към не само винаги привлекателните "буря и натиск" на страстите, но и към нео-сантименталните увлечения на съвременното кино.

Виолета Дечева

















Реплика
от ложата