Как да не проиграем живота си
Големият полски режисьор Кшищоф Зануси бе председател на журито на международния кинофестивал в Пусан, Южна Корея (октомври 2000). В изключително интересната програма на "азиатския Кан" бе показан и най-новият му филм "Животът като смъртоносна болест, предавана по сексуален път", отличен вече с Главната награда в Москва (юли 2000). Няколко общи закуски със Зануси неусетно преминаха в един дълъг многопосочен разговор, част от който е това интервю, взето специално за в. "Култура".

- Що за приключение е един световноизвестен режисьор да бъде председател на фестивално жури?
- Това е част от киното, но има и нещо общо с дипломацията. Ала за мен е добра възможност да гледам филми и да се информирам за световния кинопроцес.
- А отговорността да бъдеш съдник в изкуството?
- Това е по-присъщо на критиците. Те трябва да "съдят" и да обясняват какво става в изкуството, защо се случва тъкмо в даден момент, с конкретен автор и в определена страна. Да раздаваш награди е малко или много суетно занимание, но когато чрез тях можеш да помогнеш на някой автор - това вече е полезно колегиално дело.
- А да съдиш в живота, във всекидневието на хората?
- За живота трябва да се разсъждава. Но хората не бива да се съдят! Християнската традиция учи, че не те са "подсъдими", а постъпките им. Наистина, двата аспекта трудно се разделят, но без "съд", без ясно мнение кое е добро и кое лошо, животът и културата не могат да съществуват. А това е огромна слабост на съвременната европейска култура - тя губи вярната си оценка за подобни съотношения и не успява да утвърждава кое е добро и кое лошо.
- А да съдиш самия себе си?
- Това също означава да съдиш своите постъпки.
- Имам предвид и последния ви филм, чията главна тема е неизбежната последна равносметка за всеки мислещ човек пред лицето на смъртта.
- Това е огромен проблем на индивида, но и същностен въпрос на съвременната култура. Тя някак си се бои от този въпрос и като че ли го отбягва. Смъртта е, разбира се, главен сюжет на много произведения на изкуството, защото животът и смъртта не са някакви развлечения, за които може да се говори лекомислено. Смъртта и в екзистенциален план, и когато унищожава стотици и хиляди хора при война или катастрофи, винаги е огромен проблем за мислещия автор. Но има и много филми, в които смъртта е някаква сладникава версия, кич - механична смърт без метафизика. А това унижава човека и отредения му живот.
- Защо тъкмо сега се заинтересувахте от тази тема?
- Преди 20 години направих "Спирала" на подобна тема. А сега вече съм на 60 - време ми е отново да се замисля върху този въпрос.
- Дали това не са спиралите на човешкия и творческия живот, които обогатяват с нова енергия и нови идеи разработвани вече теми?
- Ако доживея 80 години, тогава ще се замисля за подобна спираловидна повтаряемост. И може пак да се видим за ново интервю.
- Във вашия филм присъстват големите въпроси на човека и битието: живот и смърт, тяло и дух, материя и съзнание, природата като физическа реалност и невидимата духовност като нейно допълнение. И още - вечните въпроси за вярата и религията. Вашият герой се сблъсква съвсем неочаквано с тези проблеми. Той, както и всички ние, не сме подготвени за срещата със смъртта. Как би могъл човек да се справи с тази винаги неочаквана, но неизбежна среща?
- Интересувам се именно от този въпрос. Прологът на филма неслучайно ни отпраща в Средновековието. Тогава тези тайни (а те винаги са тайни - непонятни и необясними проблеми на духа и мисълта) са били приемани с мистична неизвестност - какво става с човека, как така неочаквано той вече е "от другата страна", вече не се страхува, вече е съгласен. Аз се срещах с монаси и свещеници, които много пъти са бдели край смъртния одър и са изповядали умиращи хора. Често смъртниците молят лекарите да ускорят пътя им, да не продължават живота им. Съкровена тайна е обаче как вярват, как се надяват на облекчението и как очакват срещата с вечното щастие. През Средновековието монасите всекидневно са повтаряли "Memento mori" ("Не забравяй смъртта")! А днес, в съвременния свят, ние тъкмо обратно - все си мислим, че смъртта не се отнася за нас, че умират другите, а нас ще ни подмине. Това е самозалъгване и огромна човешка слабост. След световната война, през втората половина на нашия отиващ си век, ние бяхме под огромното влияние на американската цивилизация. А тя е много млада и няма смелост да се изправи пред проблема за смъртта. В американската култура това е огромна празна дупка, нейна съществена слабост. Под това влияние изпадна и Европа. Проблемите на екзистенциализма, творчеството на Камю, на Томас Ман засягат въпроса за смъртта. Томазо ди Лампедуза кръжи около смъртта, понякога и Гюнтер Грас. И с тях списъкът се изчерпва. Други писатели почти не се занимават с философията на този проблем - като че ли сме станали безсмъртни!
- Какви са шансовете на филма ви да заинтересува публиката?
- В Полша филмът вече се разпространява и върви удивително добре. Той е на десето място в националния бокс-офис. И ако на първо е американският "Гладиатор", а аз на десето - никак не е лошо. При това зрителите му са предимно млади хора - може би за тях темата все още не е страшна, проблемът все още не ги тревожи, а от друга страна имат някакво любопитство.
- Обнадеждаващо е, че бодряшкият оптимизъм на повечето американски филми не е единствената храна за мисълта и чувствата на зрителите.
- Може би хората се преситиха от оптимизъм и безпроблемни решения на екрана и сега им трябват реалностите на битието и живота. Но ако бях направил филма преди 10 години, навярно бих се провалил напълно.
- Мнозина мислят, че само "Пан Тадеуш" се противопоставя успешно на американизирания репертоар в Полша.
- "Пан Тадеуш" е уникален филм - с гордост мога да кажа това, защото не е мое произведение. Но както полското кино през 70-те успя да докосне с редица силни филми оголения обществен нерв тогава, то "Пан Тадеуш" на Вайда и "С огън и меч" на Хофман успяха в края на 90-те по подобен начин да докоснат същия особено чувствителен нерв на полското общество днес, когато то изживява своеобразно преображение в желанието си да почувства старите си исторически корени. Филмите имаха феноменален успех, събраха милиони зрители. И това не е странно. Полша има особено интересна история в социалната структура на обществото, която даже не всички поляци знаят. През XVIII век във Франция или Русия помешчиците са около 2-3%, а в Полша - цели 14%. Сред тях е имало много богати, средни и по-бедни, но те всички са били равни като прослойка - просто "пан"-ове, нямало е князе, графове, маркизи. Идентичността на полската култура винаги е била свързана с тази култура на шляхтите. Сега всички "нови богати" търсят своята днешна идентичност. И Вайда им я подсказа. Те всички отидоха в кината със семействата си, с децата си, цели фамилии и родове. През последните години те всички строят на входа на къщите си прочутите "две колони" - символа на помешчиците. Селяните не са имали такива колони. И още - помешчикът винаги е влизал в черквата обут, а селяните - често боси. Тези стари символи днес прозвучаха актуално, свежо. Значи съживява се чувството, че ние искаме да потвърдим нашата история, а не да се отречем от нея. Значи не сме някакви "нови поляци", казват те, а поредното поколение на старата шляхта. И оттук - невероятният успех на Вайда. А Хофман за първи път в свободни условия преработи романа на Сенкевич така, че да покаже как сме проиграли историческите си шансове. Ние сме можели да бъдем главната държава в Източна Европа, а не Русия. Но не сме се договорили с украинците и така сме загубили позициите си. Във филма това е показано твърде критично. В романа го няма - той също е писан в условия на несвобода. И забележете как всичко това се отличава от "Сибирският бръснар", например. Русия сега търси митове в своята история, които да извади като пример за съвременниците. А и Вайда, и Хофман казват тъкмо обратното: "Вижте как сами сме си виновни за съдбата". Този критически патос носи много полезна енергия днес. Ако можеш да погледнеш историята си с критична неудовлетвореност, мотивацията за ново действие е още по-силна.
- Проблемът за запазване идентичността на съвременните общества в процеса на глобализация е изключително актуален. Вашите филми, филмите на Вайда са много популярни. Вие сте световноизвестни. Кой може да отстоява по-активно националната идентичност днес - общността или личността?
- Художникът винаги съществува върху определен фон, той е като растение, което не може да вирее без почва. Но много важен е и обществено-политическият момент, когато авторът създава своето произведение и то започва да се налага, да печели популярност. Значи то принадлежи на своето време, то е част от собствената му национална култура. Никой не се тревожи как "Пан Тадеуш" върви във Франция например, въпреки че във филма има много френски пари. (Продуцентите, впрочем си ги върнаха от разпространението в Полша.) Важно е какво и как казва филмът на нас, поляците. В този смисъл всеки художник се експонира на фона на своята национална култура, съзнание, език, традиции. Не съществуват някакви изолирани гении.
- Как подобна теза намира път към широката аудитория?
- Всички общества винаги се сблъскват с феномена на самотата. Ние всички сме самотници в града, дори когато сме затрупани с работа. Самотата винаги е била огромна болка за човека. Но изкуството може да му даде чувството, че не е самотен, че има и други, които страдат, и други, които се боят като него самия. Художникът може да разкаже, да сподели с публиката това свое усещане, така че и други да го разберат. И нищо повече. Заблудите на Брехт, че художникът може да бъде учител, е огромна грешка, огромна самомнителност. Например по отношение на страданието, смъртта, болката всички сме равни и моето съзнание не превъзхожда с нищо това на другите, следователно не мога да бъда техен учител. Не мога да ги поучавам в любовта, в смъртта, в нищо. Единствено наивната гордост можеше да доведе един марксист до такова самомнение, че "художникът е инженер на човешката душа". Но да споделиш с другите своите чувства - това е възможно. И е стара християнска традиция. В трудни моменти от моя живот посягам към книгите, към изкуството, то ми помага да се справя и да се чувствам подкрепен от някого, от някой анонимен, неназован мой благодетел.
- Първите ви филми, създадени в комунистическа Полша, успяваха да кажат на зрителите съществени неща, да ги държат будни и отговорни пред себе си за собствената им нравственост. Как успявахте при идеологическите ограничения, от една страна, и от друга - в условията на планово кинопроизводство, да отстоявате своите артфилми на социалната контестация?
- Може би защото започнах като кинолюбител, чувството за независимост беше естественото ми състояние на духа и ме съпътстваше винаги.
- Но тъкмо пред кинолюбителя се изправя проблемът за авторската отговорност, показан толкова добре в едноименния филм на Кешловски.
- Затова се шегувам, че Кшищоф ми открадна сюжета. Той наблюдаваше кинолюбителите отстрани, а аз бях наистина кинолюбител. Но той видя всичко много свежо и точно. А за отстояване на моята независимост и самостоятелност ми помогна и обстоятелството, че през 70-те работех много извън Полша, на Запад. Така и промените, които по-късно настъпиха, не ме изненадаха. Аз очаквах всичко това, желаех го. Затова не се оплаквам, че сега ни е по-трудно, защото така е и по-нормално. Това, че не сме в центъра на вниманието, ни лишава от една удобна, но фалшива позиция. Преди ни аплодираха, че се осмеляваме да кажем някои остри и забранени истини, но винаги по-важно е да те оценяват по реалните общоприети критерии. Припомням си една красива метафора, която съм откраднал от филипинския епископ - глава на католическата им църква. Когато народът се разбунтувал срещу президента Маркос и войниците излезли срещу невъоръжената тълпа, пред тях застанал епископ Цин и успял да спре кръвопролитието. По-късно, след абдикирането на Маркос, той е признат за герой на своята страна. На една пресконференция в Рим го питат: "Как се чувствате като спасител на своя народ, когато днес получавате толкова заслужени аплодисменти?" А той отговорил: "Точно като магарето, на което Христос влиза в Ерусалим. То също си мислело, че приветствията са за него." Ние сме подобни магарета и в комунистическите времена често си мислехме, че аплодисментите по повод нашите филми са за нас, а те в действителност бяха за всички други, които не можеха да се изкажат и да заявят своята позиция. Ние просто успяхме да кажем нещо повече и от тяхно име. И поради това бяхме в центъра на вниманието. Но това беше ненормална ситуация и сега всичко идва по местата си.
- Дадохте ми повод да ви попитам как се отнасяте към религията и нейното място в съзнанието на човека днес?
- Необходимостта от отговор на някои нерешими въпроси винаги ни изправя пред потребността от вяра, която ни дават религиите - моята или другите. Аз не смятам, че имам право да си избирам религията като в супермаркет или като в самолет, когато стюардесата пита "кафе или чай". Моите корени, моята култура е вкопана в мъдростта на няколко хилядолетия, в които има един обожествен религиозен образ, подобен на изградените от много други култури. Те всички са близки, сходни в своята крайна философия, но различни в отправните точки към нея. Затова аз не мога да реша, че от Нова година ставам будист или мюсюлманин, независимо че ценя много суфизма и съм живял известно време в будистки манастир. Интуицията ми подсказва, че в самия връх на вярата има една обща сходимост, която се приближава към абсолютната истина. Но ние сме ограничени в обема на духовните си пространства, които са ни предопределени и близки. Животът е опасна авантюра, в която мнозина губят. Ала за тези опасности на живота никой не се замисля, живеем така, като че ли всичко ни е позволено и ненаказуемо. Затова е добре да се замислим какви самоограничения ще ни помогнат да живеем разумно и полезно. За мен десетте божи заповеди са една такава подходяща "инструкция" как да не проиграваме живота.
- Може би това е тема на бъдещ филм или на някакъв "Декалог" на Зануси?
- Тази тема се е появявала вече в много от филмите ми. А за бъдещето не смея да говоря категорично, нито пък да го предизвиквам неразумно. То е по-мъдро и по-могъщо от всички нас.

Пусан, октомври 2000

Разговора води Божидар Манов



Разговор с
Кшищоф Зануси