Азиатското кино 2000
Повод за тези редове е Петият международен кинофестивал в Пусан, Южна Корея (октомври 2000). Ала както често се случва, покрай конкретния повод се очертава възможност за обобщение не само на годишната азиатска киножътва като културен феномен в края на века, а и разчитането на това витално кино като знак, като рефлекс на по-цялостния социален процес в този огромен и могъщ континент.
През последните 10 - 15 години азиатското кино все по-категорично настъпва към старите киноселения на Европа и Америка. Всеки сериозен фестивал знае, че не би се състоял истински, ако в програмата му няма силна подборка азиатски филми, а сред главните награди винаги се нареждат по няколко заглавия от Изток. И това съвсем не е модна вълна или екзотично увлечение, а реално потвърждение, че всеки нов киносезон донася с източния вятър истински свеж въздух, напоен с непознати и сочни аромати на древна култура и нова енергия.
Европеецът пристига в Пусан замаян, особено ако му е за първи път: 11 часа полет, 8 часа времева разлика, влажен морски субтропичен въздух и мигновено потапяне в динамичния хаос на източен мегаполис с 4,5 милиона жители. Корейският полуостров не е голям, а югът надолу от 38-ия парелел е само 85 хиляди кв. км, върху които живеят 46 милиона души, и то главно по крайбрежията около иначе планинската земя. Безспорно, зашеметяващият урбанистичен знак на "малкия азиатски тигър" е Сеул с 10-милионното си население. Но и Пусан стъписва с могъщия си индустриален силует, огромно пристанище, невероятен рибен пазар, прекрасни плажове със суперлуксозни хотели край Японско море (корейците ревниво го наричат Източно море), будистски пагоди и протестантски черкви (20% християнско население) сред бетонните блокове, неспирен автомобилен трафик по големите булеварди и щъкащо гъмжило по задръстените малки улички със смесени миризми на море и градски канали. И всичко това нагъчкано около поне 50 китно-зелени тепета, благодарение на които градът диша.
Това е Корея днес - шеметен бизнес, високи технологии, електроника и телекомуникации, автомобилостроене, 6-дневна работна седмица, източно гостоприемство и активна национална киноиндустрия, която прави по 50 филма годишно плюс продукцията на двата държавни тв канала, трите частни национални телевизии и многото кабелни мрежи. Традициите на корейското кино са тясно и обречено преплетени с най-популярния и устойчив жанр в тази древна далекоизточна култура - мелодрамата. (Внимание - корейската национална памет и форма на организирана държавност е на 5000 години!) 50 - 70% от филмовите заглавия винаги са били варианти на мелодраматични сюжети - от някогашния абсолютен зрителски хит "Заблуден куршум" (1961) до най-новите и успешни фестивални ленти "Зелена риба" (1997) и "Ментови бонбони" (2000). Но икономическият шок от края на 1997 размества значително пластовете на националния кинобизнес, много от малките продуценти фалират, част от по-възрастните режисьори не успяват да се ориентират в новата ситуация и на екрана нахлува ново поколение млади кинематографисти, които променят значително статуквото в киноиндустрията: нови теми, активизирани жанрови промени, обновен модерен киноезик, съвременни технически възможности (вкл. и дигитални технологии), енергичен диалог със зрителите. В резултат - първата неочаквана и неподозирана сензация "Шири" (1999, реж. Канг Дже Гю) - екшън-мелодрама, абсолютен блокбастър от холивудски модел, който разбива на пух и прах всички дотогавашни класации в националния боксофис, измества "Титаник" от първото място и оглавява вълната на изненадващия световен рекорд, който дори мениджърите отвъд океана трудно проумяват: днешното корейско кино държи стабилно 40% от националния пазар, което е нещо невиждано и нечувано никъде по света! Важно е обаче, че в този пазарен пробив оцелява и сериозното арткино, макар и в скромно полагащия му се тесен периметър. Но благодарение на тези филми корейското кино започва настъпателно да печели заслужен международен престиж.
Разбира се, картината в детайли не е безпроблемна, още по-малко пък елейна. Но описаният модел на национален киноподем е показателен за редица симетрични азиатски национални кинематографии. А фестивалът в Пусан, макар и нов, само с пет издания досега, се оказва много важен и достоверен лакмус за този същностен социокултурен процес. Впрочем, в могъща и безпределна Азия има много и все интересни кинофестивали от Турция до Япония: Анкара, Калкута, Бомбай, Керала, Сингапур, Хонконг, Тайпе, Токио, Хирошима, Ямагата и др. Пусан е намерил успешната формула в селекцията (дебютен конкурс, "Азиатски прозорец", корейска панорама, програма "Нови течения", подборка "Световно кино", документални филми, специални събития) плюс силно финансиране от икономически "тигри" на националната и корпоративна икономика, великолепна организация и замах в популяризацията на фестивала. Това е видимата и с просто око опаковка. Погледът отвътре (особено на член на жури, задължен да гледа съсредоточено всичко!) разкрива действително огромно богатство от регионални и континентални проблеми, културни традиции и тяхното мигриране през граници и епохи, социални сблъсъци и лични конфликти, ветрило от художествени търсения и цяла кинохристоматия със свеж екранен език! Бих си позволил едно артистично обобщение, че кинофестивалът в Пусан е "азиатският Кан", а екранната програма - уедрена снимка на Азия днес!
"Денят по-дълъг е от век", писа преди време киргизкият (и азиатски, разбира се) писател Чингиз Айтматов. Днес пред очите ни се изнизват последните дни на века и на тяхно място все по-неотменимо изпълзява въпросът: "А какъв ще е новият, следващият XXI век, какво ще ни донесе той?" Китаецът Го Ксинджан, колега и връстник на Айтматов, дисидент в родината си и от 10 години изгнаник в Париж, получи Нобелова награда за литература (последна за века и първа за китаец през стогодишната история на институцията) през октомври, тъкмо по време на Пусанския фестивал - за мъдрото човеколюбие в неговите романи, противопоставено на диктаторския режим, макар и без да подсказва или предрича посоките на бъдещото китайско общество. Също в дните на фестивала корейският президент Ким Те Джун получи другата Нобелова награда - за мир, заради усилията му да обедени разделения народ, а Мадлин Олбрайт посети Северна Корея. Светът погледна с повишено внимание към далечния азиатски изток. А той, осъзнал мястото и ролята си на гигант в предусещаните промени на идното хилядолетие, се загрижи за своето идентично оцеляване в амалгамата от универсализирани идеи, масови рецепти, натрапени клишета, работещи матрици, уеднаквени стандарти, унифицирани структури и униформирани изпълнители, напъхани в стъписващата и неумолимо настъпваща дума глобализация! Светът навсякъде потръпва пред мачкащата й звукограма, ала в изтока като че ли реагират още по-конвулсивно и рефлекторно от нас. И осъзнавайки неотменимостта на процеса, намериха (дали?) компромисна словесна формула - "глобализация с човешко лице"! Използвам това находчиво заглавие от една умна социологична статия във в. "The Korea Herald", което съдържа очевидна реминисценция с демонстрациите в Прага през септември 2000 срещу световната икономическа сесия и Пражката пролет от 1968. Корейците най-добре знаят какво означава глобализация в реален аспект след жестокия финансов удар (IMF crisis) в края на 1997, който засегна най-тежко още Тайланд и Индонезия. Много силната програма на Пусан 2000 конкретно показа как тази толкова важна за цялото човечество тема днес преминава като вълна в азиатското кино, което с много верен рефлекс фокусира в редица филми тревогата, пораженията, борбата за оцеляване и надеждата върху човешките лица на екрана. Те пряко или косвено декларират, страдат, питат, искат, настояват за "глобализация с човешко лице", защото иначе не само националната идентичност на отделните групи, но и "венецът на творението" Homo Sapiens ще загуби статута си при "сблъсъка на цивилизациите" (Самюъл Хънтингтън), помитането на тяхната самостойност и подмяната им с един- единствен, неутрално безвкусен продукт на световната конфекция.
Отделните национални филми по различен начин поглеждат към този проблем и го осветляват със своя специфика в темите, конфликтите, киноезика. Иранският поетичен "примитив" продължава да гребе мощно от недрата на тази все още малко използвана и недостатъчно позната по света култура. "Денят, когато станах жена" (реж. Марциех Мешкини, Голямата награда на журито, председателствано от Кшищоф Зануси), "Черни дъски" (реж. Самира Махмалбаф), "Кръгът" (реж. Джафар Панахи), "Джомех" (реж. Хасан Йектапанах) отстояват в познатия поетичен слог правото на обикновения човек да бъде равнопоставен на цивилизования свят, без от това да губи своята самоличност. Иранското кино все още много активно и успешно противопоставя на очевидната глобализация в масовата комерсиална култура своята чиста и съхранена национална идентичност. Ала докога? Неизбежно един ден то вече няма да е същият хит по световните фестивали и тогава ще трябва да намери новото си, по-универсално лице, без от това да губи художествената си свежест и самоличност. Трудна задача, за която иранските кинематографисти имат потенциал и за която е време да помислят.
Затова пък в киното на далекоизточна Азия все повече се появяват и започват да печелят публичен и фестивален успех универсални филми, които се "глобализират" в световния кинопроцес с всички плюсове и минуси на това интегриране. Процесът се развива по две линии: от една страна масова комерсиална продукция, при която етнотопосът на лицето няма значение и тези филми са просто "сиамски близнаци" на отдавна работещи универсални модели. Но от друга страна модерно образовани в Европа и САЩ млади режисьори успяват да намерят талантливия баланс между универсалната проблематика и националния почерк. И тогава доброто кино прехвърля мостове от една национална култура към зрителите във всяка точка на планетата. Сега независимото кино в далекоизточна Азия се развива по подобие на западното indie от 50-те и 60-те и безспорно обогатява националната култура на тези страни. (Достатъчно е да се припомнят китайските независими филми, които макар с много трудности и преодолявайки огромни вътрешни пречки, успяват да се противопоставят на официозното държавно "кинобюро" и поддържат постоянния си фестивален престиж през последните 10 - 15 години.) Пусан 2000 открои филми-фаворити, които потвърждават отново високия статут на далекоизточното кино. "Слънчоглед" и "Не забравяй" (Япония), "12 нощи" (Хонконг), "Сълзи" и "Сегимал или Краят на века" (Южна Корея), "Платформа" и "Реката Сужоу" (Китай) са много добри заглавия, които, запазвайки духа и соковете на националния си произход, носят универсални послания, четлив екранен разказ, модерно художествено мислене и гарантират отзивчиво съпреживяване за зрителите от която и да е друга националност. При тях знаците на универсалните и вечни човешки проблеми са отразени върху лицата на екрана, без това да са клишетата на масово тиражирани етикети като логото на MacDonalds, KFC или Pizza Hut. И тъкмо при срещата с подобни филми индивидуалното зрителско съзнание, където и да е в тъмните зали по планетата, преживява съдбата от екрана като своя лична съдба. И така запазва собствената си вътрешна цялост, също всекидневно и агресивно атакувана от знаците на глобализацията. Пусан 2000, без да предлага панацея, дава все пак надежда, че е възможна и "глобализация с човешко лице". Заради опазването на Homo Sаpiens в Червената книга на видовете! А надеждата, както казваше Пабло Неруда, винаги умира последна...

Божидар Манов