Българската литература на 90-те:
прелитане над хаоса
На 3 ноември т.г. в София се състоя теоретичната конференция "Какво се случи в/на/с българската литература след 1989 година?", съвместна инициатива на Департамент "Нова българистика" към Нов български университет, Сдружение на българските писатели и НДК. Във форума със свои изложения участваха Пламен Дойнов, Александър Кьосев, Бойко Пенчев, Йордан Ефтимов, Албена Хранова, Михаил Неделчев, Инна Пелева и Биляна Курташева, като единствено Пенчев и Курташева представиха пред публиката писмено фиксирани текстове.
(Тук поместваме едва първия дял на студията "Българската литература през 90-те - случвания между в и на" на Бойко Пенчев, чийто пълен текст се появи в току-що отпечатания от "Сонм" сборник в чест на проф. Богдан Богданов, а работата на Биляна Курташева "Семейният романс на 90-те" ще отпечатаме в някой от следващите броеве на вестника.)
Предлагаме част от изказванията на конференцията с рисковани и неизбежни съкращения.
Ето как участниците във форума отговаряха на въпроса "Какво се случи в/на/с българската литература след 1989 година?":

Александър Кьосев: Преди 2-3 години се чувствах по-подготвен да отговоря на този въпрос. Тогава бях и по-радикален. През 1988 бях написал нещо като шеговит радикален манифест, който гласеше: "Българската литература няма бъдеще". И през 1995-96 това взе, че се случи. Българската литература, без да го знае, е някак мъртва. Ако съществуват някакви писатели и литератори, то те са като бродещи динозаври, които не подозират, че мезозойската ера е отминала. Сега не съм толкова радикален - нещата са по-объркани и по-неясни, отколкото ми изглеждаха.
Българската литература не е проблем на своите автори. Тя е проблем на своите читатели, но има ли го въобще този читател? Литературата, която преди 1989 беше държавна институция и по държавен начин назначаваше автори и литературни стойности, сега се намира в много по-свободна и творческа ситуация, но заедно с държавата от нея се оттегли и публиката.
За сметка на това има слово, което иска да значи, да предаде смисъл. Но възможно ли е словото да значи, без да има публика. Ако комуникацията в българската литература е разрушена, то тогава може да става дума за отделни талантливи лица, които пишат някакви неща... Но кой ги чете... Защото литературата не е ли обращението на смисъла, циркулацията на духовните постройки? Щом циркулация няма, има ли литература?
Това, че продължава да има талантливи автори, не означава, че продължава да има литература, защото тя е сложната социална сглобка на пишещи и четящи, критикуващи, рецензиращи и редактиращи.
През последните 10 години всички тези фигури по някакъв начин претърпяха дълбока проблематизация, особено фигурите на коментиращите литературата - редакторът, рецензентът, критикът. По чисто пазарни причини едно издателство не може да си позволи, издавайки някакъв автор, да го редактира. Вестниците, особено масовите, се интересуват изключително малко от литературна критика и от създаването на общо поле на литературния вкус и литературните стойности. Като че ли почти няма рецензенти и критици. Знам, че съществуват "Литературен вестник" и "Култура", както и други подобни издания, но, простичко казано, те са маргинални, с читатели между 1000 и 2000 души. И ако българската литература съществува в този вариант, то тя е някаква микролитература, засягаща 2000 души. Как тя контактува с медиите, как контактува с по-скоро зрителския, отколкото читателски свят, е големият въпрос пред нас.
Ситуацията след 1989 дълбоко проблематизира комуникативното поле на литературата. Когато една литература загуби публика, това не е елементарна емпирическа загуба - това е фундаментална загуба. Има едно класическо възражение: "Бъдещите поколения ще четат отсетите от времето литературни стойности". Това твърдение предполага, че съществува литературна комуникация "не-тук и не-сега", а някъде другаде, от гледна точка на вечността. Владимир Трендафилов, Кристин Димитрова, Георги Пашов, Ани Илков, Силвия Чолева нямали читатели в момента, но по презумпция щели да ги имат. Каквото и да става в обществото, винаги щяло да има литература, щяло да има литературен процес, приемственост, поколения.
Толкова неща в света се промениха, защо литературата трябва да бъде вечна? Няма симптоми за появата на онази идеална публика, която да извлече българската литература на последните 15-тина години от нейното полусъществуване и да я превърне в бъдеща класика. Светът се променя радикално - медийно и дигитално; променят се формите на комуникация, променят се границите на социалните групи. Кое гарантира, че явлението "българска литература" ще просъществува? Когато говоря за проблематичната публика, нямам предвид, че в България се издават 1500 стихосбирки на година, а за тях няма читатели. Имам предвид, че не е гарантирана класическата публика на българската литература.
Целият този процес беше ускорен и усилен поради преразпределението на реалния и символния капитал у нас. В началото на 1989 група литератори влязоха мощно в публичното пространство, бяха някои от най-важните публични фигури, докато в един момент излязоха от него. Днес политическият и публичният живот на страната не са белязани с литературни присъствия, освен тези на Стефан Цанев и Недялко Йорданов. В преразпределението на престижа литераторите не участвуват. Те могат да се измислят помежду си, могат да измислят всякакви реторики, могат да крият липсата на престиж, но този факт е налице.
Българската микролитература няма да изчезне, въпросът е в какъв социален анклав е попаднала тя. Нещо повече, днес има няколко български микролитератури, които самозадоволително съществуват по страниците на литературния печат - на кръговете около "Литературен форум" и "Литературен вестник", до известна степен "Култура". (А правеното в "Български писател" няма отношение към нищо друго, освен към режима на политическата псувня.) Литературната комуникацията между тези микролитератури не тече по друг начин, освен чрез скандали. А се появиха и емигрантската литература, и интернет-литературата, които са игри със съвсем други правила. Някои от най-радикалните пишещи в страната, например Владислав Тодоров, Иван Станев, до известна степен Красимир Дамянов, а също Любомир Канов, не пишат в езиковия контекст на тази страна. Канов единствен продължава да пише на български. Красимир Дамянов не пише, Владислав Тодоров пише на английски, а Станев - на немски. А автори като Илия Троянов и Ружа Лазарова въобще пишат на чужди езици, издали са много известни навън книги, но са неизвестни в България. А какво става с пишещите емигранти между 20 и 30 години? Някакви потенции на тази литература изчезват, без да знаем за това.
В интернет-литературата пък виждаме радостния произвол на хлапака, който пише каквото му дойде, с удоволствие се подиграва на наличните и неналичните авторитети. Идеята за някакъв вид ценности там не съществува. Всеки там е свободен. Въобще в интернет-литературата днес не съществуват никакви санкции, не съществува общ публичен дебат, няма редакторски и издателски институции, не съществува представа за български национален литературен канон... Интернет-литературата е разграден двор, талантливи или не хора правят каквото си искат. И от време на време там се появяват крайно интересни текстове. Това е една анархистична литературна комуникация, нямаща нищо общо с литературата преди това, добре прошнурована и прономерована в учебни планове, литературни истории, представителни антологии...
Съществува и една квази-литература - литература на масовите медии. "Труд" и други вестници произведоха в представителни за българската литература автори като Стефан Цанев и Недялко Йорданов. Журналисти като Валерия Велева не могат да си представят, че може да има други български пишещи извън тези автори. Аз мисля, че тази жена просто не чете. Тя работи по спомени за добри автори от 80-те години и ги медиализира, превръща ги в публични литературни фигури, в защитници на българската литературна традиция и културни стойности. Ако случайно някой ги пренебрегне, започва страхотна медийна война. Стефан Цанев и Недялко Йорданов отдавна не са литератори - те са квазилитературни медийни звезди, дори звездички, узурпирали правото да представляват пред масовия нечитател българската литература. Затова интелектуалната българска литература е абсолютно нищо в сравнение с продаваната твърде добре масова жълта книжнина. Когато някой български автор напише някакво езотерично, еротично, криминално или скандално четиво, той го издава под чуждо име: Йожени Бел, да речем. Единственият автор, който излезе на този пазар със собственото си име, е Христо Калчев, който имаше кратък, но шумен медийно-пазарен успех. Основното е, че той не възприема себе си като масов и жълт автор, а като истинската българска литература, която най-накрая показва на всички интелектуалци и претенциозни идиоти за какво става дума. Както всяка масова литература, и това беше мода от ден до пладне, но симптоматична за определени процеси.
Но българската литература е и т. нар. наследство, класика, канон, велики български литературни произведения. Днес ние не знаем какво е т.нар. наследство, защото в институционални норми то се отразява в учебните планове на училищата и университети. По особен начин, благодарение на интересите на образованието в сянка и частните учители, от които всички ние сме финансово потърпевши, литературното образование стагнира. Вазов си е Вазов, Йовков си е Йовков, Вапцаров си е Вапцаров... Промените бяха само в теоретичния план на идеологическия дискурс, самите литературни ценности останаха непоклатими. Това показва дълбоката криза на мисленето за литературата. Никакъв отговор не се случи на въпроса какво да правим с т.нар. комунистическа тоталитарна литература? Андрей Гуляшки наследство ли е или е идиот? Може ли идиотът да бъде наследство? Може ли да има негативно наследство и какво да правим с него? Трябва ли огромните томове на Ст. Ц. Даскалов да бъдат действително забравени? Тези въпроси не само не получиха никакъв отговор, но и въобще не заинтересуваха българската общественост, а още по-малко заинтересуваха образователните институции. Нищо не стана с въвеждането на проблематизиращ дискурс в образованието. Зад институционалната стагнация на литературната образованост стоят мързел, липса на рефлексивна способност и икономически интерес.
Колкото и парадоксално да е описаното от мен, то дава пространства пред свободата. Дава възможност пред индивиди (а не пред българската литература като цяло - такава, според мен, няма) да пишат някакви странни неща, които никога друг път не са писали и не са можели да напишат, и да търсят индивидуална мрежа от малко на брой читатели за някакво аскетично съществуване на литературата. С огромно неудоволствие трябва да кажа, че най-важните за мен литературни събития на 90-те години - Ани Илков и Кирил Мерджански, имат малко на брой читатели, които знаят за какво става дума. За съжаление, Ани е напълно непреводим на какъвто и да е друг език. Поемата на Кирил Мерджански за Одисей е почти гениална, но шедьоврите не предизвикват публични събития. Георги Каприев в "Култура" направо заклейми от онтологическа позиция българските критици, че нищо не са написали за Кирил Мерджански. Аз буквално изпитах срам и си казах: ще напиша нещо за Кирил Мерджански...

Пламен Дойнов: Ще спомена новите понятия в литературата на 90-те. Нови за контекста или изобретени от нас най-вече за нуждите за осмисляне на лириката. Имам предвид неоавангарда, постмодернизма, парапародиите, новия автентизъм, лекото писане, женското писане...
Но в крайна сметка, доколко е коректно да се говори за литература на 90-те и какви точно граници има тя? Какво означава литература в края на века? Можем ли да говорим за поколение на 90-те? Или това са само дебютиралите автори?

Бойко Пенчев: В едър план - какво се случи на българската литература?
Непрестижността на притежаването на книги. Принадлежа на поколение, което сравнително лесно издаваше книгите си, но помни времето, когато бе трудно да си купиш книга. Опашките пред книжарниците, трепетът в очакване на камиона със "стока" е нещо, което днес изглежда немислимо. Преди 1989 купуването и притежаването на книга може да не означава непременно четенето й; то обаче е символен жест с висока стойност в обществото, което активно удържа представата за висока култура.
Часовизирането на истината. Българската литература десетилетия наред работи предимно в "режима на истината" или на "реализма", както е по-прието да се казва. Под истина разбираме усещането за причастност към смисъла на ставащото в социалния свят. Бумът на свободната преса след 1990 г. обаче направи истината "минутна", или ако не минутна, то "часова", тоест ситуативна. Примерът с Едвин Сугарев е много показателен: преди няколко години той беше луд, болен човек за часовите вестници, днес той е пророк. Вестникът няма памет.
Тиражирането на личната драма. Литературата, и особено лириката като инструмент за "споделяне", срещна изключително силен конкурент в лицето на издания като вестник "Лична драма". Индивидуалният опит като че ли все по-малко се нуждае от "високи сублимации", от съотнасяния с някакъв по-висок, формиран чрез културата хоризонт. Продължаването на тази тенденция е cyber пространството, чат-румовете, с тази добавка, че там вече основен елемент става играта, мистификацията с идентичността - друг приоритет на литературата.
Приватизирането на пародията. Гъвкавата способност на литературата да се отнася иронично не просто към вътрешнолитературни явления, а към дискурсивните пластове, "социалните стилове" изобщо, беше загубена. По-скоро, като печеливша дейност на едно иначе тромаво предприятие, тя беше приватизирана от сръчните момчета на "Ку-ку", "Каналето", "Хъшове".
Всички тези процеси могат да бъдат видени от два ъгъла. От една страна, като стесняване, периферизиране на литературата както като социален феномен, така и като начин на себепреживяване. От друга страна, защо не като такава промяна - разширение на литературата, чрез която тя експанзира в нови медийни полета. Тоест дали ще види "Каналето" и "Лична драма" като изтласкващи литературата или като зони, в които литературата се е разширила, е въпрос на гледна точка. Аз лично избирам тук да говоря за литературата в един стар, консервативен смисъл, според който не мога да я видя като разширяваща се. Достатъчно е да кажа, че се интересувам от онази висока версия на литературата, схващана като противопоставяне на тотализиращите идеологии. "Термитите на редукционизма" по израза на Кундера.
Дали обаче отношенията между литература и идеология са толкова прости?

Йордан Ефтимов: 90-те не са хомогенно време, много автори прелятаха през тях като през балкон, от който цопнаха върху асфалта и се разпльокаха като дини. Други извършиха за 10 години няколко завоя, трети преживяха нов пубертет или им побеляха косите. А някои бяха на ръба да излязат от нищото, но така и не успяха. Появиха се високи провинциални автори, столичната литература се разслои. Появи се феноменът пл. "Славейков". Тук трябва да говорим за частичния, специфичния провал на 90-те да наложат някаква нова представа за висока литература. За тези, които искат литературата да представлява хем езика в неговата зрелост, хем да има дълбините на европейската традиция, хем да притежава чертите на експеримента, хем да има световна конвертируемост - за тези наблюдатели 90-те са преход от нищото към нищото.
Литературоведите не се интересуват от факта, че най-доброто от 90-те се събира в точката на непреводимото на други езици. Защо 90-те години продължават да харесват непреводимото?
Бих казал, че събитието на 90-те е "Литературен вестник".
Но за 90-те може да говорим и като за смяна на репресивни машини. Мнозинството от професионалните български писатели бяха подразнени от факта, че непрофесионални автори бяха издърпани от политиката като представителни за българската литература. Такъв е случаят с Йосиф Петров. Репресирани творци, които с творчеството си репресираха.
Парадоксът е, че тези, които в началото на 90-те правеха критичното лице на постмодернизма, се оттеглиха от литературата, превърнаха се в учени, политици, еврочиновници. Краят на 90-те заварва литературното пространство заселено с млади и неопитни писатели, които за пореден път си мечтаят за нов език, но не знаят пътищата, по които да го намерят, и изпърдени, отдавна изписали се автори като Стефан Цанев, носен от инерцията на първите си четири книги.

Албена Хранова: Най-малко знам за 90-те, защото твърде много съм живяла в тях. Затова мога да предложа само парчета от една частна картина:
Като университетски преподавател аз претърпях пълен провал с вкарването на литературата на 90-те в аудиторията. Моите студенти нямат никаква памет за междутекстовите връзки на "Ален декаданс" на Бойко Ламбовски, никой от младите колеги не усеща колко виртуозно той пародира Смирненски.
Вторият ми крах беше опитът да вкарам в говоренето за Възраждането парчета от "Антон Югов" на Ани Илков, махането на кавичките от улиците Славейков, Раковски, Оборище. За Оборище от студентите научих, че там Иван-Асен II e разбил византийците.
Третият имплицитен ужас беше изобщо невъзприетата "тлъстогърба пеперуда" на Бойко Пенчев. Пеперудите не са тлъстогърби, те са нежни. И тук аз им казвам: "Защото имат тънки, сребърни крила". Този цитат също не беше хванат. 90-те се провалиха ужасно в аудиторията.
Загребването от миналото, здравото пренаписване на миналото (90-те не са изключение - всички десетилетия пренаписват, но не го твърдят така открито), пренаписване с дупчене на листа, чак до самата повърхност на езика - това е проблемът на 90-те.
С плахия си педагогически опит в "моите университети" не искам да кажа, че студентите днес не са това, което бяхме; че са тъпи; изключвам и даскалската радост, че аз пък ги знам тези работи. Искам просто да кажа, че цялата конфигурация на онова, с което сме съществували, е подменена. Тези хора имат в съзнанието си съвършено различни плацдарми, чрез които говорят, излитат. Това са неизвестни за мен писти. Може би това не е провал на 90-те, това е крахът на всякакво университетско говорене за тях.
А аз не мога да говоря върху 90-те, защото ги обичам. Оставете евтините опозиции "разум-чувства". Телесната ми потопеност в 90-те не ми позволява да абстрахирам достатъчно. Ако направя бегла битова съпоставка с 80-те, тя ще гласи, че през 80-те поезията беше много битово явление. Нямаше нищо странно литератори и поети да стоят на маса и някой да си каже последното стихотворение. Това днес е някак си странно. Аз не чувам днес някой да каже: "Виж какво написах снощи!" между две чаши вино. Сега хуманитар казва на хуманитара: "Виж какво измислих снощи, искам да направя текст за това"; и ти казва някаква концепция. Поезията излетя от бита, превърна се в частно занимание. Сега една академична конференция е много по-празнично явление от едно литературно четене, защото в нея има повече бит, повече телесност, повече вино и бохемство, отколкото в слушането на лирика. Говоря за чисти усети, не мога докрай да рационализирам това.
Какво ново са направили 90-те? Нищо ново в сравнение с произведените литературни новини през всяко друго десетилетие. Добре, нахлуване на преводите. Дали през 90-те на този или на миналия век, това си е едно и също явление. Е, други преводи и други културни контексти, но самото явление "мощна преводна вълна" не се е случило точно сега за първи път. Смяна на поетическия език? Но те непрекъснато се сменят.
90-те смениха интонацията. Между Прага на Багряна и Прага на Силвия Чолева има не само светогледни, поетологически и езикови различия, с които да се занимава науката. Има интонационни различия. Такива са разликите и между "Сенки" на Яворов и "Сенки" на Мирела Иванова, между Рим на Вазов и Рим на Мерджански. 90-те имат друга постановка на гласа за едни стари неща. Обикновеното вестникарско хулене гласи, че 90-те са охулили ценностите или такива въобще няма, а те всъщност ги препотвърдиха на дълбинно равнище
. Защото за мен интонацията означава много.

Михаил Неделчев: В историята на българската литература нейната смърт е обявявана нееднократно. Аз лично имам съмнения относно тезата на Александър Кьосев за спада на читателската аудитория. Има един страшно лош регионализъм. Българското единно литературно пространство отпреди 1989 се е разпаднало и днес съществуват отделни топоси; авторите нямат желание да си донесат книжките от Бургас в София, за да ги видят реализирани в общобългарското културно пространство. Аз обаче видях и съществуването на единна читателска публика. Слизайки от един много замислен концерт на Анжела Тошева тук, в НДК, изведнъж попаднах на някаква подчинена на обща емоция публика, излизаща от първа зала. Тези хора бяха с полуусмивчици, с някакво неудобство, с някакво съучастие, с усещане, че преди малко са преживели някакво голямо изпразване. И това продължаваше да ги държи в леко ахмашко състояние. Тези хора бяха присъствали на концерт на Недялко Йорданов и носеха хубавите му, издадени с твърди корички книги. За тях той също е медия.
Твърдя, че читателите на българска литература до 1989, респективно слушателите на тази естрадна поезия, бяха средното чиновничество. То искаше да узнае нещо за своята собствена социална участ и нямаше никакъв начин да го направи по нормалните канали. Чиновниците искаха през тях да протече политическото. Но като четеш "Работническо дело" нищо не можеш да разбереш... От "Литературен фронт" не можеш да разбереш, че Розалия Ликова не е ударена заради Георги Марков, а за да не стане Пантелей Зарев председател на Писателския съюз, но това е друга симптоматична история... Едно време тези хора четяха големите социални романи, защото в тях някак си течеше псевдополитическото, то им казваше неща, които тогавашната псевдопублицистика нямаше начин как да им каже. Това се отнася в още по-голяма степен до изповедната, песенната лирика на Недялко Йорданов, която бъзикаше на дребно. Тази аудитория не се е разпаднала. Като социална група вече я няма - средната чиновническа прослойка е утрепана. Начинът те да се удържат като общност е да отидат на един такъв концерт, да отидат на срещи с Николай Хайтов или де да знам с кого. Онзи ден във Варна имаше 1200 души публика, правостоящи, за да посрещнат новите будители. Това е носталгична, по същество нечитателска аудитория.
Можем ли обаче да видим предишните десетилетия като една своеобразна битка между културата на историческата нормалност (културата на недисиденти, неинакомислещи, просто опитващи се да се държат като нормални, докато върху тях се упражняват най-различни натиски, хора) и културата на комунистическата приповдигнатост. Истерична култура, защото все нещо се бърза, все нещо е съдбовно..., юрнато време... В рамките на едно културно съзнание двете парадигми, разбира се, може да конвергират. Левчев пише и в двете парадигми, колкото и парадоксално да е, защото той си е един социалистически истерик. Но след 1989 престана да съществува тази алтернативност на писателското осъществяване. Това също е форма на разпад на единното литературно поле. Днес всеки борави със своя език и аудитория. Челите като откровение тъпите романи на Атанас Наковски или Драгомир Асенов, защото тези автори нещо бъзикат за директора и партийния секретар, днес не могат да четат романите на Палми Ранчев и Емилия Дворянова, нито на Стефан Кисьов. Техните книги не изпълняват такива функции. Но като ретроутопично съзнание парцели от структурно променената читателска аудитория продължават да съществуват; и един Недялко Йорданов, истеризирайки тези хора, може да ги събере отново. Това е сладостно-мъчителна пауза в сегашното им битие, която ги връща в 1985, а дай Боже!, и в 1978.
В нашата конференция наистина липсва размисъл върху индивидуалните писателски осъществявания, продължаващи след 1989 година. Имам предвид, да речем, сложното и успешно творчество на такава прекрасна поетеса като Екатерина Йосифова и още редица имена. Много интересно е и това, че някои наши колеги напуснаха предишната си жанрова моногамност отпреди 1989. Светлозар Игов днес вече е и поет, и романист.

Инна Пелева: Част от задължителната ми професионална характеристика на университетски преподавател е да приемам по презумпция валидността и наличността на българска литература. Проява на лоялност към моята институция е да мисля за българската литература като за нещо голямо и просторно вътре в себе си, много сложно организирано, предлагащо разнообразни коридори, много възможности за четене. Пак като литературен историк ще кажа, че дали има или няма литература на 90-те, е проблем не толкова на литературата, на посочените качества на някакви текстове, гледани отстрани като литература.
За нас е безспорно, че "Хоро" на Антон Страшимиров е литература, особено откакто Радосвет Коларов написа книга за "Хоро", заради която по-сетне престанаха да пишат за "Хоро" и всъщност да четат "Хоро". Става дума за това какво могат метатекстовете, а не толкова какво могат текстовете. В момента, в който един сегашен текст се сдобие с толкова виртуозен интерпретаторски образ (т.е. когато някой направи за Стефан Кисьов направеното от Радосвет Коларов за Страшимиров), няма начин - това вече е литература. Говоря за това какво могат професионалите, каквито по всяка вероятност ще продължи да ги има. Очевидно не могат достатъчно, имам предвид как в момента си говорим за 90-те. Усилията за създаване на богат терминологичен репертоар, който да даде изгледа на науката към литературата на 90-те, начинът, по който това академично говорене се случва, не са достатъчно заредени с енергия, не са достатъчно мощни. Задача на метатекстовете е да правят текстовете, самата литература. Метатекстът е големият проблем, дори не само на 90-те.
Той има и арматурата на учебните програми. Преподавайки литературата, за която сме сигурни, че е литература, защото разполагаме с добрите метатекстове върху нея, ние се занимаваме с едно литературно десетилетие в рамките на един семестър. Необходимостта да се говори на едро и на бързо ме притеснява като литературен историк и това неминуемо води до описаните от мен неможения. Ако метатекстът е достатъчно храбър и достатъчно търпелив, достатъчно трудолюбив, може ли той да си позволи да говори за отделните неща, може ли да си позволи прецизно и внимателно, скрупульозно взиране в отделни произведения? Тогава резултатът ще е по-добър. Обзорите, поне за мен, са обречени на по-голяма доза дефекти. А и начинът, по който е формулирана конференцията, ми се струва силно подвеждащ. Защото какво е литература, но и какво значи българска, българско. Ние говорим много малко за събитията по периферията.

Биляна Курташева: Ако в детската поезия множеството римувани роднини задават сигурния, любвеобилен свят на детето, неговата пълнота, то през 90-те открояването на периферните роднински фигури в българската поезия е знак за липса и за криза. Несбъднатите майки и бащи биват лишени от глас и иззад тях проговарят техните майки и бащи (наши баби и дядовци) и техните сестри (наши лели).

Такива отговори последваха въпроса "Какво се случи в/на/с българската литература след 1989 година?".
Изненадани няма. Възмутиха се само романтиците.
Жителите на българското литературно гето познават от много публикации предложените на конференцията твърдения. Съгласията с тях са категорично повече. А несъгласията с тях се дължат на общото самодоволство.
Литературните общности обаче продължават да тънат във фриволна апатия. Те нямат чувствителност за смислените съобщения. Вътре в тях протичат единствено скритите насилия между текстове и текстове, между метатекстове и метатекстове. Насилия между текстове и метатекстове.
Литературният канон на 90-те ще бъде техен резултат.
Но липсата на нови идеи за литературата става болезнена.

Марин Бодаков