Разказите на един драматург

Книгата на Петър Маринков "Граф и пеперуда" събира различни по тематика и стил разкази, общото между които като че ли са проекциите на театралната техника, откриваеми в тях, размитите граници между жанровете, обратимостта на похвати и начин на организиране на текста... Защото въпреки своите опити в прозата, Петър Маринков си остава най-вече драматург. И това - пак ще го подчертая - си казва думата в писането му.
Разказите, които книгата представя, не експериментират кой знае колко с езика, не се интересуват от модерните техники на нарация, в които сюжетът де факто отсъства, напротив, те клонят към традиционния къс разказ. Стилът е стегнат, фразата - малко насечена, накъсана (или задъхана). Личи си дисциплината от театъра, личи си и умението добре да се предават диалозите. И пак с театъра може да се свърже желанието да се сюжетира, да се представят сцени, които да могат да се възприемат дори чисто визуално. А вече по-конкретно - разказите избират достатъчно заредени откъм смисли ситуации, които разчитат на тълкуване; втренчват се в настоящето, а с другите времена работят по пътя на аналогиите и фантазията. Едновременно с това, в тези разкази присъства и пластът на публицистичното, също много присъщ за драматургията на Маринков (припомням, че той е сред малцината български автори, които имат свалена пиеса) - в поредица фарсови ситуации се чете днешното, иронизират се политически и идеологически клишета, проблематизират се едва ли не вестникарски заглавия и статии... Защото част от персонажите в "Граф и пеперуда" са като излезли от материал в някой български ежедневник. Само че в разказите всичко започва след, преминава отвъд типизирането и категоризирането.
Така като цяло текстовете на Петър Маринков се разполагат между ироничното, гротеската и тъгата, те се опитват да бъдат максимално толерантни и отворени към другия (етническата проблематика е друга от постоянните теми на Маринков) и разказват за ролите в човешкия живот и метаморфозите, които преживяното и възрастта нанасят върху хората, за човешката беззащитност, за пътищата, по които може да се преодолее и превъзмогне страданието, но и за невъзможността то да се надмогне, за прекършването пред страданието, за живота, когато само се гонят видения и нищо реално не се забелязва, защото от висините всичко на земята изглежда толкова малко, че може без страх да се свият крилете и да се пропада в светлата бездна... За паметта на пространствата, за нетрайността на чувствата, за механиката, която често пъти движи човешките отношения и за асиметрията, която отделя човешкото от света и го обрича на самота. Както е в чудесния разказ, дал името на книгата, "Граф и пеперуда", в който човешкото изглежда смазано не толкова от хорската неотзивчивост, колкото от неотзивчивостта на едно насекомо, чието присъствие събужда питането и за смисъла на живота, и за виждането, и за чуването... Питаше се как ли изглежда в тези очи. Дали е нещо живо, огромно и страшно, или само една дъхаща на лошо маса... Защото незнанието, липсата на отговор, мълчанието на света и на нещата от и в света смазват повече, отколкото мълчанието на човека.

Амелия Личева

P. S. Тази книга е поредната, която ме кара да напомня, че нежеланието на издателите да работят с коректори, е крайно време да бъде преодоляно.






Думи
с/у думи



Петър Маринков. Граф и пеперуда. Издателство Факел. С. 2000.