Как тъкмо от безмислиците
се раждат значенията


Вървя един ден по "Царя" и кого мислите срещам? Стефан Кисьов, разбира се, а той ми се усмихва леко смутено и ми разказва как една от книгите му ще става пиеса. Пожелавам му го от сърце и пак го срещам след няколко месеца, но в една сладкарница - не да яде пасти, а да пие кафе, само кафе. Та значи, минавам аз по теснотията по "Шишман" и едва ли не се спъвам в стола му. Стоя права и съчувствам - как му се провалила работата с пиесата, но да сме здрави, казвам, все ще се оправим, пък и животът е останал още малко, та ще ни стигне за бъдещите успехи, горе главата и куп други пожелания му отправям, докато се отдалечавам по улицата бързешком. А после - "Никъде нищо", както всъщност е кръстил третата си книга.
Преди няколко дена ми се обажда, тоя път по телефона, да ме кани да ида на премиерата му в Унгарския културен център, за което благодаря и отивам, разбира се. Там е топло и задушно, но мило. Официално някак. Кисьов седи с вратовръзка и сако пред едно бюро и загадъчно се усмихва на чаша с минерална вода. Видимо е смутен от вниманието (залата е пълна), но успява в повечето време да го скрие. За какво, стоиш там като истукан, като един не на себе си човек, бе Кисьов, питам се аз и продължавам да се потя, което - предполагам - прави и той. Стана ми много светско - няма нужда да споменавам останалите, а само Васил Петров, певеца де. Особено, докато представят автора или пък режисьорът Николай Ламбрев изчита началото на "Не будете сомнамбула" - буди го бавно и с равен глас, направо да си умреш. Помислих, че иска да прочете цялата книга. Някои се смеят, весело им е, разсмива ги тоя Кисьов, умее го и това си е. Аз обаче съм чела романа и не ми се поти повече, та се спасявам навън да пуша. До мен излиза и Алек Попов, а Пламен Дойнов си беше стоял там на хладно през цялото време, че закъснял и не искал да влиза да пречи. Бързо идва и Георги Господинов - цял комин, и той да пуши! Разправям им, че съм наясно с Кисьов, щото и неговият баща е от селото на моя, та няма какво толкова. Освен това, тая работа с бай Ганьо, дето му бил роднина, е чиста художествена измислица, ама айде. Обаче, нали сме от един край, така да се каже, викам си - ще му ударя едно рамо аз на този Стефан Кисьов, ще го подкрепя, щото всъщност ми харесва как пише, харесват ми историите му на ръба на фактите и това, че чак оттатък тях отива без много-много да се прави на интересен. Сяда и пише, при това талантливо пише, а като и ти седнеш да го четеш, направо умираш от кикотене, кикотиш се така, че току-виж си мъртъв от мъка. Ей тъй се развиват нещата от живота, а и от време на време в литературата, в тая, която става за четене, а не само за амбалаж и пр.
Поприказваме си още малко и се разотиваме по живо по здраво. И като се качвам в деветката на Ректората да си ходя - насреща ми писател. Антон Дончев. Право срещу мене върви и държи купчинка книги в ръце, както само на писател или студент в сесия се полага. Рейсът се подрусва и аз падайки, сядам на седалката срещу кого мислите - срещу самия класик! Самата съдба, казва, ви стовари пред мен, а аз като поглеждам - в скута ми найлонова торбичка с кило и нещо грозде за вкъщи и си мълча кротко, а в неговия - книги. Най-отгоре - тестове по праистория, средновековие и още нещо, но не ми е удобно повече да го гледам, защото всячески си представям как почва да пише новия си исторически роман с ей тия ръце и с ей тия книги, както се казва. А понеже сме в един квартал, докато обикаляме с автобуса, имам време да мисля, замислям се все повече и изведнъж нещо ми просветва - не друго, моля ви се, а съвсем истински орден на ревера на сакото му, честно! Тъмно беше, не разбрах какво пише на него. Проблясваше си орденът - жълт като златен и с трикольора най-отгоре, а писателят гледаше строго над очилата, леко напред и нагоре - все едно си мисли нещо хубаво, все същите очила, та си викам наум, разбира се, как останаха здрави толкова дълго тия очила, толкова моди минаха, моля ви се, а той все с тях, това се казва качество на производството! Питам се, а не си отговарям!
Като слизах при Бастилията, училището, което преименуваха от Димитър Полянов на Иван Вазов, че и бюст-паметник му откриха скоро за чест и слава пред бъдните ученици, та като слизах, ми се закачи полата и насмалко да падна - голям смях щеше да е с това грозде пръснато навсякъде, с Кисьов в главата и Дончев отзад и отгоре, от деветката. Откопчих се някак и беж към къщи да ям грозде и да звънна на Кисьов да му кажа: "Айде, подарявам ти тая история, нали си ми селски, един вид, да я опишеш, както подобава, но по-добре смени имената, измисли там нещо, че да не станем за резил, да ни се обидят хората."
Звъня, звъня цяла вечер - никой - умее ги номерата тоя Стефан Кисьов! Ще взема да му пиша.

София - Енина - София

Силвия от рода Чолев


(исторически записки)






Стефан Кисьов. Не будете сомнамбула. С. 2000

Стефан Кисьов. Никъде нищо. Издателство Графити. С. 2000