Бележки за прицела
Да си припомним - след футболен мач хвърлена бомбичка улучва млад мъж, по-късно той почива. Страстите - вече не на чудещите се къде да си дяват чувствата фенове, а на цялото общество - кипват. Министри и политици яхват случая, за да правят изявления (някои - с далечен прицел: Стефан Софиянски намеква за смъртното наказание). Журналистите пък яхват интереса на обществото към темата - с познатите на всички ни похвати и език. Полицията схваща, че този път не може да бездейства - за съвсем малко време е арестуван младеж и е обвинен за случилото се. За полицията и за медиите той е убиецът. Журналистите така и се изразяват - "убиецът на Младен Младенов"...

*

Тъжно, ако не и престъпно (в моралния смисъл на думата) е безхаберието, небрежността към последиците от изреченото, с които българската журналистика ни осведомява за (и често коментира) случващото се. В революционните години, когато журналистиката ни се радваше на разширяването на безкрайната свобода на словото, некомпетентността и арогантността на "медиаторите" шокираха, но имаха поне за извинение незнанието, опиянението и твърде неочаквано отворените хоризонти. По онова време някакъв спортен коментатор ни обясняваше как спортистите от една африканска държава "още не са слезли от дърветата", а една водеща "полицейско" предаване по БНТ ни показваше (в едър план) закопчани в участъка младежи и, тикайки им микрофона в устата, искаше да й кажат какво и защо са направили.
За съжаление, почти нищо не се е променило.
Презумпцията за невиновност и днес не интересува нашата журналистика, всеки, който е арестуван или обвинен, за нея е виновен, е престъпник. И днес мнозина журналисти и собственици на медии не се интересуват от действително случващото се, а от една или друга негова страна, която да им помогне да изградят желаната (от тях или от публиката) картина. Разликата между "зората на свободата" и днес е във все по-осезаемото, почти институционално втвърдено присъствие на журналистиката в живота на обществото ни и порасналото й самочувствие на "четвърта власт".
Разбира се, когато се бием в гърдите, че сме "власт" (като изключим користните подбуди за това), ние, журналистите, правим заблуждаващ ход. Също както когато изтъкваме - не като оправдание, а като особеност на професията, - че журналистиката изграждала "медиен образ" на случващото се. Медийната, четвъртата власт не е дадена, не се създава; тя се самопоражда, проектира се в съзнанието на читателя, слушателя, зрителя - и то само тогава, когато не се осъзнава от журналиста (както сполучливо подхвърли Димитър Найденов наскоро), и то само тогава, когато журналистът върши професията си честно и компетентно. Същото важи и за "медийния образ", с който попрочелите теория си измиват ръцете - "медийният образ на действителността" е слагаемо на много фактори, а не измислица на един журналист или една медия - тогава имаме карикатура.
Самочувствието на журналистиката (не само на българската) идва и от факта, че това е едва ли не единствената човешка дейност, чийто продукт може да бъде оценяван през същия този продукт. Единственото място, където публично може да бъде обсъждано качеството на медиите, са самите медии. Обществото е в позицията на онзи гражданин в социалистическия виц, който видял в магазина, че яйцата се продават в пликчета по десет и, аргументирайки се, че е данъкоплатец и избирател, поискал той да си избере десет яйца, на което магазинерът му отвърнал: "Прав си - ей ти плика с десет яйца, избери си". Днешният медиен продавач има същото самочувствие; той по даденост няма конкуренция. И - като монополист - диктува условия.
Досущ като БТК или НЕК, които могат да повишават цените на услугите си, за да запазят постоянно (ниско) количеството труд, което влагат в тези цени. Досущ като НСО, която отцепва улици и цели квартали при преминаването на охранявания държавник, за да облекчи работата си и да си запази (високо) нивото на заплащане при по-нисък разход на човешка енергия. Като тях журналистът се стреми да облекчи труда си, борейки се за своята безнаказаност чрез една постоянна и обхващаща всички медийни канали кампания. Безнаказаността - за изнасяне на неверни факти или за коментари, опиращи се на умишлено изопачени факти - позволява да отпадне нуждата от по-сериозни проверки и намалява отговорностите на професията, т.е. облекчава журналистическия труд. Т. е. спестява на журналиста разход на енергия и де факто увеличава неговото възнаграждение.
Всичките ни "свободни" години са белязани от този - напълно разбираем, впрочем, и естествено вписващ се в световната ситуация - стремеж на журналистиката ни да се утвърди, като при това намали отговорностите си. Но напълно разбираемо е и да има реакция срещу тези стремежи, които в крайна сметка водят до увеличаване на ентропията в обществото. Дезориентираното и облъчвано ежеминутно от медиите българско общество обаче не реагира. Както често се случва у нас, то предпочита да види как ще реагира държавата. Съвсем в началото, отхвърлило едната, едничка и свята истина, то с любопитство и наслада вкусваше различни истини, примесени с обилна доза полуистини и лъжи. После просто се забавляваше. После свикна.
Полуистините и лъжите обаче започнаха да пречат на функционирането на държавата (добра или лоша, държавата винаги се стреми да се бори с ентропията). И Властите - законодателна, изпълнителна, съдебна - се опитаха да се противопоставят на журналистическата безнаказаност. Но и Властите бяха пред дулата на бълващите медии. Опитите им да ги вкарат в някакъв ред, т.е. в някаква отговорност, бяха посрещани с дружни залпове от медийно възмущение, зад които откънтяваше кикотът на журналиста-победител-над-всичко.

*

Така описано, близкото ни минало би било поучително, ако ставаше дума за функционираща Държава и за Власти, изповядващи и разполагащи с ясни компетентности, компетенции и цели. Но ние всички знаем, че през изминалия период държавата беше предимно нефункционираща, Властите нямаха ясно осъзнати цели, имаха малко компетенции и съвсем малко, ако не и никакви компетентности.
С тази малка корекция нашето близко минало се възправя в паметта ни като гротеска.
На тази гротеска и по-точно на гротескния сблъсък между журналистиката и съдебната система през периода 1991 - 2000 година е посветена книгата "Журналисти на прицел".
Веднага искам да кажа - подобна книга бе очаквана; българското общество, българската държава имат някакво смислено бъдеще само ако погледнат изминалия период с чисти от предразсъдъци очи. Ако продължаваме да гледаме на него като на борба на доброто със злото, скоро ще започнем да го величаем като драма или трагедия. За голямо българско съжаление обаче, в него липсват ясните роли, ясните "физични" правила и метафизични стремления. Голямото смешение от неориентираност, некомпетентност, глупост и корист е "по-низш" жанр - фарс, гротеска... Когато погледнем близкото си минало като гротеска, ще открием, че героите и процесите в него намират своите места, ирационалното бива обяснено. По-важното е обаче, че единствено такъв поглед оголва липсата на каквито и да е морални императиви и обвързани с националните нужди закони. И създава стремеж към тях.
"Журналисти на прицел" може би изпълнява главната си задача - да покаже несъстоятелността и дори глупостта на съдебната ни система - и най-вече на прокурорското й звено.
Книгата разказва за съдебни преследвания на двайсет и четири журналисти. И голямото й достойнство е в издирването и изваждането на бял свят на множество дела (някои от журналистите са били подследствени и подсъдни повече от един път), които са ярки и необорими документи на времето. Тук са разказани и делото "Ку-ку", и делата срещу журналисти от "Нощен Труд" и "168 часа", дела срещу широко известната Йовка Атанасова от Стара Загора. И т. н.
За съжаление, прицелът на книгата са прокуратурата и съда, тя показва (и се опитва да осмее) несъстоятелните обвинения и съдебни решения, на места има и обобщения за съдебната система, но контекстът - по-голямата система, в която съдебната се вмества - липсва.
В стремежа си да се отличат в борбата за свобода на словото, авторите априори оневиняват журналистиката. Така те изпускат да проследят по-сложните връзки между съдебната разправа и породилата я журналистическа дейност, оплоскостяват сблъсъка и фактически пледират за безнаказаността на журналиста, за която стана дума. Дори делото, в което се доказва, че журналистът си е измислил интервю с известната адвокатка Рени Цанова и, разбира се, го е публикувал без нейно знание и разрешение, е разказано със сарказъм към Главна прокуратура и симпатия към (нека вляза в специализирания жаргон) извършителя на деянието.
Наистина е жалко, че авторовото parti pris не им позволява да разгърнат една по-сложна картина. Но пък приведените извадки от делата са достатъчни да опишат абсурда, в който сме живели.
Тук ще си разреша да преразкажа много сбито един от случаите. Във Велико Търново ръководството на СДС е недоволно от един вестник (1992 година сме!). Пише писмо до печатницата. Печатницата спира да печата вестника. Вестникът не е свързан със СДС. Журналистите се жалват. Прокуратурата отказва да се намеси. Директорът на вестника започва гладна стачка. Нарича местния прокурор "влечуго" - първо пред свидетели, после по националното радио. Осъждат го шест месеца условно. Прокурорът натиска ректора на ВТУ да го изключи (директорът е студент!). Изключват го. Жалва се. Главна прокуратура възлага проверката на местната прокуратура. Накрая го възстановяват. Междувременно във вестника се появяват текстове, подписани с действителни имена, псевдоними или без подпис, насочени срещу ръководството на СДС и хора от кметството. За тях директорът на вестника е изправен пред съда. (Ще напомня, че в България издателят не носеше отговорност за публикуваното в изданието му...)
Тази история не е особено забавна. Но тя става изключително забавна (в смисъла на фарс, на гротеска), когато се приведат цитати от писанията на въвлечените в нея лица.
Ето например обсъждането, на което НК "Екогласност" избира обществен защитник на директора на вестника по делото за "влечугото", за него авторите на книгата съжаляват, че е "останало недооценено от съда": "Представена бе биографична справка за Васил Бенчев - член на "Екогласност" от преди 10 ноември 1989 година. Активен общественик в района на Търново. Многократно представял на вниманието на обществеността въпроса за опазването на околната среда - чистотата на река Янтра, опазване на биологичното разнообразие и пр. Честен и принципен. Георги Аврамов засегна въпроса за поведението на главния прокурор Татарчев, който си затваря очите пред очевидни престъпления - ликвидационните съвети, далавери на "Сапио", "Трон", "Пит -87" и пр., а се занимава с псевдопроблеми. Борис Колев като специалист е убеден, че дори прокурорът да е наречен "влечуго", това не е обида. Ние сме еколози и за нас всяка популация е ценна. Особено това касае влечугите, които, както е известно, изяждат много по-вредните комари. Петър Стайков припомня, че някога влечугите са царували на земята. Ихтиозаври, диплодоци, птеродактили. От това са останали в народните предания змейове, лами, дракони. Те обаче са положителен персонаж - внушават сила."
Ето и друг бисер - текст срещу председателя на КС на СДС във Велико Търново по него време, заради който директорът на вестника, без да го е подписал, е изправен на съд: "Кой закачи, закачи, но най-паче намаза регентстващият (и не съвсем уравновесен!) доцент Г. Генов. Както би казал Ботьова: патриот беше клетият - замъкна кафенце за десетки хиляди левчета (около 70 килограма) и доколкото имаме информация, се облизва за още." В същия стил са и съобщенията, че еди-кой си е регистриран в психодиспансер... (В повечето цитирани в книгата публикации читателят с учудване ще открие, че това, което вече не го дразни сутрин в ежедневника, поместено в книга извиква погнуса.)
Журналистическото скудоумие, съпоставено с прокурорската и съдийската глупост, в сос от обществената тъпота (вж. по-горе за диплодоците) - каква възможност е пропусната от авторите!
Богатата документална страна на книгата наистина компенсира изпуснатото. Но тук пък се появява друг проблем. При всичкото ми уважение към благородните цели на автори и издатели и към положения труд не мога да не отбележа, че на нивото на коментара, на нивото на авторовата стилистика книгата е абсолютно неиздържана. Плоски шеги, евтини закачки, уличен жаргон - в езика си книгата възпроизвежда най-лошото от "новия медиен език", сполучливо планиран преди години от Валери Найденов по стандартите на улицата.
Така "Журналисти на прицел" става двойно свидетелство - безумията на една епоха (или ако не обобщаваме - абсурдността на отделни сблъсъци в една епоха) са разказани на разпиления, разгащен език на същата тази епоха. За съжаление това наслагване не води до качество на разказа.
Пиша тези горчиви редове, защото години наред централно място в общественото говорене заема правото на свобода на словото. Време е да започнем да говорим за отговорността на свободата на словото. Струва ми се, че не отговорното управление или отговорното съдопроизводство ще предизвикат отговорното говорене.
Обратното е.

Христо Буцев









Таня Харизанова, Васил Т. Василев, Журналисти на прицел,
издание на Фондация Български адвокати за правата на човека,
София, 2000,
цена 8 лева.