Бък (и) проповедникът

Имаше едно време такъв уестърн - двама черни или (нека се съобразим с политическата коректност) афроамериканци, приели за свой дълг борбата срещу робството и най-вече извеждането на побягнали роби към "аболационистките" щати. Та тия двама "каубои" все ми идват на ум, когато от екрана на "Гласове" Явор Дачков започне поредната си политико-морална проповед. Асоциацията вероятно е заради бронираната вяра в справедливостта на каузата, която и филмовите герои, и "народният будител" са се заели да бранят. Но времената, всеизвестно е, се менят: някога е било нужно проповедниците да стават войници, днес изглежда е необходимо журналистите да стават проповедници. Или поне самите (част от тях) журналисти си мислят така. "Проповедникът - казва Арон Гуревич - е говорил със своята аудитория на разбираем за нея език, използвайки образи, сравнения и представи, които не са й били чужди. Той е близък до народа и тази близост е превръщала проповедта в мощно средство за идеологическо въздействие върху ума и чувствата на вярващите." Телевизията като средство за масова комуникация, сиреч близост до народа и употреба на неговия език, много лесно може да се изкуши да се преобразува в амвон. Знаем, в САЩ телевизионните гурута съвсем не са рядко явление, БНТ също понякога се впуска в източно-православно рвение. Това обаче, което става в "Гласове", е процес от съвсем друг порядък: проповедта там е не за приближаване, а за възвисяване, желанието е не толкова разбираемост на езика, което, в интерес на истината, го има, но не на първи план, а проясняване на ставащото. Предаването постоянно изследва: синята идея, социалистическата идея, българската промяна, нейната случила се неслучилост, (зло)употребите с паметта и забравата etc. Безусловно, важно начинание, с ключово значение за настоящето: страниците не могат да бъдат затворени, докато не бъдат прочетени.
Проблематичността обаче идва от мястото, откъдето се прави този прочит: той е амвонен, проповеднически, следователно работи с една предпоставеност, която е Истината и нищо друго освен Истината. Но именно тази убеденост в правотата разколебава до голяма степен стойността на говоренето: знаейки го като абсолютно, зрителят подхожда към него релативистки, съотнася го, с което го и поставя под съмнение. Същата, прочее, случка и със страдащия от подобна абсолютистка предпоставъчност "слепен от изрезки" документален филм на Люба Кулезич и Явор Дачков "Сцени от един демократичен живот": във вестник "24 часа" Иван Гарелов прогласи моментално: "Явор Дачков манипулира". Проповедта, тоест, поне в днешното време, пропито от картезиански скептицизъм, не хваща дикиш. Така, колкото и да се опитва предаването да внедри у българското своите си представи за промяната, за това кой е способен да я извърши и че все пак тя се върши, те винаги ще бъдат подлагани на зрителска ревизия, тъй като в настоящето отдавна е пределно ясно, съществуват вече единствено интерпретации, но не и единствена Истина. Всяко говорене в нейно име, проповед в нейно име, всички клетви в нейно име за никого няма да са истинни, точно защото претендират да са истинни. Във времето на фалсификацията няма възможност за абсолютна верификация, а само за относителна. И точно това разбиране липсва на "Гласове" и на неговия водещ, за да бъдат приети посланията и проповедите им за чиста монета.

Митко Новков







Петък,
ранна утрин