Философията на кръстопътя между Изтока и Запада

В своята "История на ислямската философия" известният френски ориенталист Анри Корбен (1903 - 1978) си поставя за цел не само да проследи историята на феномена фалсафа (философия), но и да намери неговите корени в изконно ислямската среда. В книгата, преведена от Александър Веселинов, Корбен настоява, че въпреки безспорното влияние на гръцкото философско наследство и неговите близкоизточни кълнове, фалсафа все пак представлява явление по-скоро присъщо за вътрешното развитие на мюсюлманската общност (умма), отколкото на нейния интерес към произведенията на гръцките мъдреци. В това си твърдение Корбен изхожда от присъщата на семитското мислене дихотомия захир/батин (явно/скрито) и проследява нейното въплъщение в теологията на шиизма (главно в доктрината на дванадесетниците и исмаилитите), като в крайна сметка съзира в тяхното учение за Пророка и Имама жалоните на една езотерична гносеология, където зад формалните принципи на правото и теологията (аш-шариа) се разкрива дълбината на мистичното познание (ал-хикма).
Шиизмът с неговия вкус към тайната и тайнството представлява благодарна почва за израстване на едно езотерично учение. Шиитските водачи (имами) имат статут, който ги отдалечава от строго човешкото и ги приближава към пророческото, а при крайните секти и към божественото. Имамът е непогрешим (ма'сум), нему са известни истини, които обикновеният човешки разум трудно може да постигне, защото те се разкриват благодарение на божествено разкритие и внушение (илхам), а не на разсъдъчно дирене.
Като държател на божественото познание Имамът представлява важна брънка в цикъла на божественото откровение и напътствие към човека. Тук Корбен прави задълбочено наблюдение върху разбирането на шиитите за цикличната история или йероисторията според терминологията на автора. Традиционният сунитски ислям налага цикличността върху историята на човечеството отпреди пророчеството на Мухаммад. Според неговата доктрина първият пророк е Адам, а последният Мухаммад, като помежду им има верига от пророци и посланици, които откровяват на човечеството единна по своята същност религия - исляма. С идването на Мухаммад пророческият цикъл се затваря, а историята придобива линеен характер, който най-точно се символизира от линейното преместване на Пророка от Мека в Медина през 622 г., което впоследствие служи за начало на хронологичното построяване на историята.
Шиитите се отдалечават от линейността в историята и възраждат цикличността в своята концепция за уилайа - наместничеството, при което осененият от езотерично познание Имам замества Пророка в наставляването на уммата. Цикличната картина на битието и историята е особено усложнена в учението на исмаилитите, където житейските и битийни цикли се подреждат в йерархична структура, всяка от брънките на която е кратна на числото седем. Веднъж издирил корените на фалсафа в шиитската гносеология, Корбен преминава към рационалистичните школи в ислямската теология, където неизбежно започва с учението на прочутите рационалисти на исляма - мутазилитите. За читателя безспорно ще представлява интерес атаката им срещу традиционната доктрина за несътвореността на Корана; атака, която макар и неволно ще подложи на съмнение един от основните устои на исляма - за чудото на Корана като самодостътъчно доказателство за правдивостта на учението на Мухаммад. Впоследствие тази критика довежда и до рационалния скептицизъм на Ибн ал-Мукаффа и Ибн ар-Рауанди, които par excellence отричат пророчеството на Мухаммад и догмата за несътвореността на Корана.
В следващите части Корбен разглежда течението на елинизиращите суфизма философи, отделя специална глава на Сухраварди и неговия илюминизъм (ишрак) и най-сетне се спира на философската школа на Андалусия и нейния знаменит представител Ибн Рушд.
В една по-малка по обем и сякаш по-късно добавена част Корбен разширява изследването си, като обхваща развитието на философските школи през късното Средновековие, а в някои случаи отнася читателя и към новото време.
Любопитен е и опитът на автора да отрази спецификите на фалсафа с терминологичния апарат на западната философия. Употребата на термин като "гносис" хвърля мост към философията на ранното християнство, а "трансцендентен" подвежда към Кантовата епистемология. Спецификата на авторския изказ в крайна сметка представлява и сериозно изпитание за преводача на труда, който трябва добре да се ориентира в един широк кръг от философка терминология.
Като цяло "История на ислямската философия" е едно интересно заглавие, което ще позволи на българския читател да се запознае с развитието на теологията и гносеологията в една част на света, с чието културно наследство е имал ограничен досег в резултат на десетилетията идеологическо изопачаване и свързаните с него исторически фалшификации. В дух на спокоен размисъл и богата фактология Корбен въвежда читателя в метафоричната шпенглерова пещера, където смътните полусенки, породени от сблъсъка и единението на светлината и мрака, дават началото на магическата ислямска култура - чужда, плашеща, непонятна, но и непреодолимо привлекателна за човека на Запада.

Павел Павлович





Анри Корбен. История на ислямската философия. Превод от френски Александър Веселинов. Издание на фондация Маулана Джалалуддин Руми.
София. 2000.