Дебютът като жанр
Да зарежеш медицината заради киното навсякъде по света си е голям житейски риск. Дори небезизвестният Майкъл Крайтън не го пое изведнъж, а дебютира като режисьор с "Увеселителен парк" ("Westworld") през 1973, след като вече печелеше достатъчно добре като автор на медицинска и художествена литература, удари джакпота двадесет години по-късно като съсценарист на "Джурасик парк" (екранизация на собствения му роман) и след това заплува в спокойните, но доходоносни води на лекарския сериал със "Спешно отделение", където печели просто като дава идеи.
Този сюжет се разигра в страната с най-могъщата филмова индустрия на света за потвърждение на американската мечта, че ако следваш истинското си призвание, няма начин да не успееш. Аналогичният избор в днешната българска ситуация предизвиква съспенс, достоен за някой от техно-трилърите на Крайтън. Не знам какво е подтикнало Стефан Командарев да се откаже от медицината заради киното, но във всеки случай трябва много да си е вярвал, за да се заеме с пълнометражен игрален филм веднага след като е получил и кинорежисьорската си диплома. Продуцентът му Христофор Божилов също трябва да е бил страшно упорит и издръжлив, за да доведе общия им проект до край.
"Пансион за кучета" се появява в трудното време, когато Националният филмов център осигурява бюджетите на продукциите с по-малко от четиридесет процента, а продуцентите завършат филмите си след поредица от люти финансови битки. Филмът е дебют отвсякъде - продуцентът, сценаристът, режисьорът, операторът и композиторът му за пръв път опитват силите си в игралното кино. Продуцентският дебют на Христофор Божилов трябва да бъде оценен по достойнство - условията, в които се създават днешните български филми, са отчайващи, а перспективите за разпространение - повече от печални. Уморена съм да участвам цяло десетилетие в безрезултатното обсъждане на тези всеизвестни факти. Споменавам ги тук единствено за да внеса известен оптимизъм. Реализацията на "Пансион за кучета" е знак, че израстват продуценти, които не губят време да въздишат по тоталитарната обезпеченост, а успяват да противодействат на жестоките условия на безпаричие, недоверие и несигурност. Дано не коментирам изолиран факт, а образец, с който заявява присъствието си цяло ново кинематографично поколение.
Ако разгледаме "Пансион за кучета" от тази гледна точка, ще забележим няколко важни неща. Преди всичко - това поколение е абсолютно наясно с водещата роля на продуцента при създаването на един филм. Второ - продуцентът се доверява на вече добил популярност драматург и предпочита колкото може по-универсален сюжет, за да осигури възможно по-широка (евентуално и чужда) публика на филма си. Трето - сюжетът се завърта около вечния конфликт между поколенията - филмът се адресира до възрастово неограничена аудитория. Четвърто - комуникативността се приема като задължителна за режисьорския стил. Пето - за главните роли се канят актьори-звезди, които по определение ще събудят интереса на българската публика. Шесто - музиката се поръчва на популярен композитор-звезда, чието име от своя страна привлича онази възрастова група, която не познава и не помни блестящите екранни изяви на актьорите от по-възрастното поколение. Саундтракът от филма се пуска на диск. Прави се телевизионен клип, който се върти в националния ефир. И накрая - готовият филм се рекламира с всички средства, в това число и с непремерени и безсмислени прояви на арогантност, които обаче произвеждат и поддържат шума около произведението.
Всичко това говори, че Христофор Божилов е усвоил някои от най-важните похвати на занаята, които ще осигурят бъдещето му на продуцент. Като дебютант му остава да се научи да запазва самообладание, когато губи, и да си служи с медиите по предназначение - да лансира филмите си елегантно, вместо да се оплаква, че лошите хора не го оценяват.
Все пак уважението към усилията на продуцента не би трябвало да ни отклонява от оценката на филма сам по себе си. В противен случай рискуваме да приветстваме амбиции, вместо да преценяваме резултати. За разлика от професионалистите, публиката много малко се вълнува от трудната производствена ситуация в нашето кино и едва ли би влязла в залите само от патриотизъм. Това важи с особена сила за поколението, възпитано през последното десетилетие преди всичко от холивудските образци. Българският автор може да го заинтригува само ако му заговори за много специфични неща, от които в Холивуд си нямат хабер. Юрий Дачев и Стефан Командарев са рискували с точно обратния подход - доколкото е било възможно, са изчистили повествуванието на "Пансион за кучета" от конкретност и са заложили на универсален сюжет. Действието се развива в някаква вила, на някакъв бряг, на който, както навсякъде по света, някакви герои се дрогират или слушат техно-музика, или мечтаят за Париж. Дори имената на действащите лица са подбрани така, че да звучат неутрално-космополитно. Такава е нагласата на сценариста - пиесата му, залегнала в основата на сценария, е опит да се излезе от злободневното и да се мисли в по-широки категории. Очевидно и режисьорът е бил изкушен от възможността да работи не върху социален, а върху екзистенциален сюжет. Похвално е, че сценарист и режисьор отправят това предизвикателство към потопения в злобата на деня български зрител. Въпросът е обаче дали устояват на собствените си претенции и доколко успяват да защитят намеренията си на екрана.
Вероятно стремежът им е бил да създадат филм по една добре написана и добре посрещната от публиката пиеса. Нека си припомним обаче, че текстът на една пиеса представлява само написан диалог. Екранът изисква действието да се уплътни, да се приземи в реалността - дори когато се изговарят същите театрално-ефектни реплики. Излизането на театралния текст извън изкуственото осветление на сцената е рисковано и за съжаление Стефан Командарев не съумява да избегне клопките, заложени от театралното минало на сценария. Така "Пансион за кучета" е потопен в дразнеща театралност, но и създава впечатлението за екранизация на конкретно представление. Спектакълът на Бина Харалампиева в софийския театър "Зад канала" тежи върху кинематографичния разказ като слънчево затъмнение и дърпа филма обратно към сцената. Драматургията не се отваря към екрана, не се превръща в кинодраматургия, а режисурата се предоверява на актьорите - успешният спектакъл мутира в посредствен филм.
Стефан Командарев се кълне, че е гледал спектакъла само веднъж, за да не се влияе от него, и аз му вярвам. Илка Зафирова обаче е излизала на сцената десетки пъти като Жана - оставена сама на себе на екрана, тя не успява да се освободи от вече отработения театрален образ. Командарев дебютира като режисьор, подпомогнат от едни от най-добрите и най-популярни български актьори - Илка Зафирова, Николай Бинев, Ицхак Финци, Васил Василев-Зуека и изгряващите звезди Петър Антонов и Йоана Буковска. Дай боже всекиму такъв актьорски състав. За съжаление липсата на умение да се водят изпълнителите, да се подчиняват на кинематографичния замисъл обезсмисля стратегическия ход на толкова прецизния кастинг. Сравненията с работата на същите актьори в друга режисурата не са в полза на дебютанта. Впрочем, Командарев е почти на възрастта, на която Рангел Вълчанов засне Илка Зафирова във "Вълчицата" така, че ролята й да остане един от върховете на българското кино. В "Пансион за кучета" тя, както и всички останали актьори, е принудена да изиграе поредица от състояния, нанизани на много тънка драматургична нишчица. Режисурата е безпомощна да посочи ориентири отвъд фрагментарността на интригата и изпълнителите се спасяват поединично, плъзгайки се по повърхността на образи и взаимоотношения.
Камерното повествувание в ограничено пространство, на което разчита "Пансион за кучета", е схема проверена и любима в световното кино. Тя работи перфектно в "Мостовете на Медисън" на Клинт Истууд, в "Златното езеро" на Марк Ридел (впрочем също екранизация на пиеса), в "Колкото толкова" на Джеймз Брукс. Дори Бертолучи използва някои от предимствата на този тип кинодраматургия в "Открадната красота". За участие в добрите образци на камерното кино се получават актьорски "Оскари" - например Хенри Фонда и Катрин Хепбърн за "Златното езеро", Джак Никълсън за "Колкото толкова". Пак стигнахме до Холивуд, но нямаме друг избор. Реалността е такава, че българският режисьор трябва да се наложи пред собствената си публика именно в конкуренция с Холивуд. И може би точно камерната драма е неговият шанс, защото при нея умението да се заинтригува зрителят и да се води разказът струва повече от задокеанското технологично могъщество. Тук е шансът ни да бъдем универсални, а не провинциални. "Пансион за кучета" страда от претенцията, че действието му се крепи по-скоро на изследването на характери, отколкото на развитието на интригата. Това изисква интензивност на взаимоотношения, която обаче нито е заложена в драматургията, нито е постигната от режисурата. Независимо от това, че във филма има постоянни скандали, пиянство, сладко от рози, дрогиране, секс, обир, побой, пожар и дори слънчево затъмнение, героите му попадат в епизоди с неясно предназначение, от които е трудно да се изведат взаимоотношения. Случват се неща, които би трябвало да бъдат драматични и дори съдбоносни, но драматизмът се размива между претенциозността и липсата на ясно послание. Недоизказаността влиза в конвенциите на изкуството, но в "Пансион за кучета" неяснотата е принцип, а не похват, а отношенията любов - омраза, които би трябвало да крепят действието, потъват в неизведените линии. Пропиляна е възможността да се обиграе акцентът с хомосексуализма на Филип (Николай Бинев), а оттук и плахо загатнатият любовен триъгълник между двамата възрастни и Виктор (Петър Антонов). Дори припламването на последната любов у героинята на Илка Зафирова е обречено да потъне във вълните, които се разбиват в краката на Йоана Буковска, без зрителят да го е съпреживял и осмислил. Режисурата не се интересува твърде от саморазкриването на героите, а търси да трупа съпоставки и да привнася странични елементи в действието. Общата безпътица на героите се афишира някак доста елементарно. Стари и млади са спрели в задънени улици, всеки в своята си. На младите е трудно да намерят ориентири, на старите е още по-трудно да не ги загубят. Затова младите се дрогират, а старите предъвкват спомени. Може би единствената сцена в този филм, в която Илка Зафирова и Николай Бинев са на висотата на професионалното си майсторство, е епизодът с въображаемата разходка из Париж. Героите са отворени един към друг и в същото време обърнати навътре към себе си. Това е обаче по-скоро актьорско попадение, отколкото режисьорска стратегия, защото в останалата част от филма авторите се мъчат да компенсират липсата на концентрация върху взаимоотношенията, като преместват действието в странични плоскости. Така присъствието на младежката група, прибавено към първоначалния текст на пиесата, носи по-скоро характера на орнамент, отколкото на пълноценна драматургична линия, а кадрите със слънчевото затъмнение имат по-скоро документална, отколкото символична стойност. Претенцията да се говори от името на най-младите се плъзва по повърхността на нещата и потъва там, където е потънало всичко останало - в схематизма и разпиляността на този филм.
Може би коментарът на дебютен филм изисква повече снизходителност. Не знам. И на мен ми е за пръв път да отразявам дебют. Все пак мисля, че днешната ситуация на българското кино прави снизходителността повече от неуместна. В момента у нас по правило се дебютира на зряла възраст и затова вярвам, че Стефан Командарев не се нуждае от снизходително потупване по рамото. Надявам се, че ще продължи да си вярва, без да остане сляп за слабостите и грешките си. И че ще направи втория си филм, като разчита повече на индивидуалността си, без да се вмества в предварително разчертани схеми, които коварно обещават сигурен успех.

Ингеборг Братоева



Пансион за кучета. Режисьор Стефан Командарев, сценарист Юрий Дачев, оператор Владимир Михайлов, композитор Стефан Вълдобрев, продуцент Христофор Божилов и др.;
в ролите:
Илка Зафирова, Николай Бинев, Петър Антонов, Ицхак Финци.