За интелектуалците и провала на прехода
Питам се (както може би се питате и вие) - защо единствените, които сами си извоюваха реална (икономическа) власт в нова България, са тъкмо бившите спортисти. Защо не някои други, защо не например военните? Тук не можем да причислим номенклатурата и политическата полиция - те просто задържаха това, което си беше тяхно. Защо от всички съсловия именно тези, които всички смятаха по-скоро за глупави, успяха?
Защото единствено спортистите още при старата власт умееха да се борят. Нещо повече - борците "преформатираха" на бърза ръка общественото съзнание. В България сега физическата сила се цени и заплаща по-високо от силата на ума. Не че някога не беше така. Но не беше официално. На интелектуалците от всякакъв вид - цивилни, военни и паравоенни - липсваше воля, не достигна мъжество, не посмяха да рискуват. Но преди всичко май се оказа недостатъчен тъкмо наличният интелект. Ерго - днес те са маргинализирани с основание. Не е задължително неуспяващият в имането и харченето да е непременно несретник. Но индивид, който сам се изолира, когото никой за нищо не търси (въпреки че той има какво да даде/вземе от обществото), е социален несретник - българската дума за маргинал.

През изминалите десет години тези, които с гордост или неудоволствие се имаха за интелектуалци, претърпяха безброй поражения. Преди всичко в главното - България не стана демократична, свободна и мислеща държава, въпреки че на пръв поглед нищо не й пречеше - поне външно. Шансът на интелектуалците да участват пряко във властта беше консумиран без положителни резултати. Това предизвика резигнация у преките участници, без да донесе трезви поуки. Основната причина за неуспеха беше заложена още в 1990 г. Тогава никой не заяви открито (защото никой не прецени), че националният ресурс - икономическият и човешкият - е недостатъчен за бързо и стабилно възраждане на икономиката и равновесно състояние на една, ако не преуспяваща, то поне нормална страна.
Минималното интелектуално усилие - балансът между желаното и възможното - не беше направен нито през 1990-та, нито по-късно. Интелектуалците, точно както и политиците, си заровиха главата в пясъка и се отказаха априори от дисциплината, икономията, решителността и мъжеството, които моментът изискваше. Непростим грях на властта и на интелектуалците във властта беше съзнателно поддържаната илюзия, че положението, макар и тежко, е нормално и може да бъде поправено с нормални средства. Тази слабост се изрази например в опита да бъдат възродени старите партии - такива, каквито са били преди сто години - земеделци, социалисти, радикали, демократи. Беше очевидно, че тяхното време е минало и всички опити да бъде върнато бяха безсмислени, но д-р Дертлиев, Михаил Неделчев, Стефан Савов не знаеха това. А когато прагматикът Иван Костов тръгна да прави партия от нов тип, точно тези, които можеха да влеят в нея своя интелектуализъм, взеха да се цепят и отказват. Станаха политически несретници.
За тези, които още тогава са имали намерение да се награбят, е обяснимо - колкото по-дълго водят жертвата за носа, толкова по-безопасно. Непростимо е поведението на "хилядите с добра воля". Да се твърди днес, че някой си е бил преизпълнен с добра воля, но обстоятелствата, "шестаците", външните намеси, петролните кризи, цената на долара и пр. са попречили, е живо нахалство. Още по-голямо нахалство е да се твърди, че "народът" сам си е виновен, защото не можал да направи логичния избор. Изборът на интелектуалците беше още по-нелогичен, защото те бяха наясно за какво става дума, а именно, че няма как и вълкът да е сит, и агнето да е цяло, и че подялбата на властта, като всяка търговия, може да стане само ако новата власт (която и да е тя) гарантира безнаказаност на предишната.

---

След 10 ноември главната българска болест - животът на уж - не беше лекувана. Точно както комунизмът не беше никакъв комунизъм, така и плурализмът и демокрацията бяха на уж - игра. По тази причина никога няма да бъде доказано дали комунизмът беше "неправилен" обществен строй или "опорочена велика идея. Цялата енергия на "демократичните" правителства отиде да се борят с призрака на комунизма, вместо да лекуват неговите корени. А те са дълбоко заложени в славянската егалитарна традиция. Интелектуалците бяха длъжни да отчетат, че зад просперитета на Запада стои механизъм на наследяване, различен от славянския. Както добре знаем, на маркиз Карабас се паднал котаракът в чизми, защото големият брат наследил всичко останало, а средният получил чифт коне. И така е било във Франция, Англия, Холандия векове наред. Не си първороден - започваш от нулата. Или убиваш брат си - и това го е имало. Когато по закон и по традиция брат ти ти оставя нещо за преживяване само ако иска, това формира напълно различен от славянския мироглед, който намира за справедливо да дели по равно всяко цяло, докато цялото се свърши. Или ако цялото по някакви причини не се свърши, а се увеличи (примерно като се изгонят бейовете или чорбаджиите), още следващото поколение наследници му вижда сметката. България би била далеч по-успяваща страна, ако си беше сменила навреме обичайното право и представите за него. Този процес не можеше да започне и завърши без дейното участие на интелектуалците. Интелектуалците предпочитат обаче да спорят дали да си сменим кирилицата. И това ако е мъжество на разума...
Обичайното право на Запад е генератор на пролетариат, обичайното право на Изток създава дребни (все по-дребни) собственици. Поради липсата на пролетариат нито "старият" капитализъм, нито комунизмът, нито "вторият" капитализъм в България са истински. И щом това, което "строим", не е капитализъм, какво е тогава? Никой не казва. Ние (засега) не можем да приличаме на Запада, колкото и да искаме, докато не се променим радикално. Този вид промяна изобщо не е започнала. И не е започнала не защото няма кой да се сети за нея, а защото властта иска бързи резултати. България отново трябва "да догонва и изпреварва", преди да си е развързала краката.

---

Първата задача на новите/стари партии беше да разкритикуват комунистическото управление (и всичко направено по негово време) така, че да си осигурят терен за успешни реформи. Това е разбираемо. Критиката обаче се ограничи в изобличение на терора (в началния период) и на нарушенията на човешките права (през цялото време). Встрани от вниманието на критиците остана мащабното прахосничество на старата система:
- огромни заводи с непродаваема продукция;
- грамадни терени, от които тези заводи заемат малка част;
- селско стопанство, което не носи печалби, въпреки добрия климат;
- образование, чиито дипломи светът не признава;
- риболовен флот (който се опитва да продава скумрия на Норвегия, докато норвежците не се натискат да отглеждат смокини);
- армия с танкове, десет пъти повече от хората, които могат да ги карат;
- подводница, затворена в Черно море като сом във вана.

В личен план - същото:
- къща с двор на село - на доизживяване;
- панелен апартамент в окръжния град - празен или даден под наем;
- колиба и лозенце до окръжния град - безстопанствени;
- апартамент в столицата - според възможностите, със спряно отопление;
- "Москвич" в движение (купен нов преди 25 години);
- "Опел" на старо, спрян от движение;
- Внуци в чужбина, син гурбетчия, друг - в затвора, снахата живее отделно;
- пълен трудов стаж на чиновническото поприще.

---

Това е схемата на средностатистическия българин. Зад тези материални придобивки (резултат от усилията на две поколения) и социален статус, които националното самосъзнание преценява като лично постижение, стои манталитет, трудно податлив на реформиране.
Социализмът реализира вековната мечта на българския селянин - да стане чиновник, да си изучи децата и да ги изпрати в чужбина. Това стана! Българската мечта се осъществи именно по "байтошово" време. Този факт реформаторите игнорираха. За 50 години българинът построи/направи безброй неща, които не му трябваха, които не може да продаде. Това никой не отчете. Изискваше се интелектуално усилие. Затова правенето/прахосване продължи по същия начин при коренно променени условия.
След като на "строителството на социализма", "борбата за мир" и "световната революция" се сложи точка, никой не формулира какво да се прави, никой не се опита да отговори (неофициално) за какво живеем. Идеята, че живеем, за да преживеем, не е знаме, под което можем да застанем. А друго няма. В такъв случай може би беше належащо да повярваме, че да преживееш достойно е цел достойна, красива, че битието не е това окаяно животуване, както го представят официално медиите, а нещо много по-богато на емоции, смислено и красиво (както го изживяват отделни индивиди). Независимо от материалното си положение!
Българинът не само не обича да прибързва. Той се хваща истински за работа само когато всички срокове са изпуснати. Тогава показва чудеса от можене, но времето вече е загубено. Иван Костов не беше динамичен ръководител по време на кръглата маса. Той стана динамичен ръководител едва през 1999 г. Ренета Инджова беше динамичен ръководител. Точно затова националният характер я маргинализира.
Свързан с бързината е проблемът за принудата. Българинът се съпротивява изобретателно на икономическата (добрата, според демократичното управление) принуда. В същото време е предсказуемо податлив на институционализираната принуда. Това го кара да бъде скрит или явен поддръжник на диктатурата (което прекрасно знаем, но не искаме да признаем). Още преди десет години беше близо до ума, че ако иска да оцелее физически, една голяма част от трудоспособното население трябва незабавно да се върне на село и да се залови яко за работа - това все пак гарантира оцеляването. На село се върнаха само единични пенсионери, за които то се оказа по-приемлив вариант на обитаване, не резултат от икономическо поведение. Потенциалните селяни чакаха на готово (и напразно) държавата да им осигури успеха и чак тогава, след дълго колебание, да се върнат на село. Или чакаха да бъдат принудени, както сега са принудени от мизерията. Вместо да се разделят с градската си собственост през 90-92-ра, когато тя все още струваше нещо. И когато самите градове щяха да бъдат облекчени (например в преодоляването на водната и енергийната криза).
След като на думи българинът няма доверие в партиите, логично беше още през 90-та, 92-ра, 97-ма да ги бойкотира. Всичките! С което да предизвика конституционна криза. Това обаче не стана. Обяснението, че е заради желанието за облагодетелстване покрай "своята" партия, е повърхностно. Гласуваха за някой "цвят" дори честните и умните хора. Няма обяснение за този феномен.

---

Никой друг народ (с изключение може би на руснаците) не си разруши народното стопанство, преди да постави (или запази) основите на друг тип организация. Никъде освен в България и Русия национализацията и денационализацията не бяха проведени тъй радикално и с толкова загуби. (Не аз съм се сетил пръв, че причината е традиционният егалитаризъм.) Никъде, както в нашите две страни, държавата не абдикира тотално от своите задължения - да пази своята и частната собственост (която в очите на "пазачите" е все чужда), да лови и осъжда грабителите, да наказва корупцията и спекулата, да не дава власт на мародерите и да пази националните интереси в международните отношения. Това води директно до идеята, че понятието славянска държава е оксиморон.

---

Новите времена донесоха надеждата, че страните от източния блок ще се освободят от бюрокрацията, ще се рационализират. Даже тази, напълно постижима цел, не беше изпълнена. Независимо от компютрите днешната администрация надвишава в пъти "комунистическата". Данъчна, статистика, застрахователна, "есграонска", банкова, лицензионна, контролираща, общинска бюрокрация тежат на българина повече от преди. Въпреки че потреблението намаля, с посредничество и търговия (непроизводителни дейности) се препитават в пъти повече хора, отколкото преди. Полицията и бюрокрацията се увеличиха - следователно обществото се дерационализира. Точно защото България е лика-прилика с Русия, българските политици така ревниво отричат нашите минали, сегашни и бъдещи връзки и прилики.
Приликите с коя Русия обаче? С тази на мародерите. С дисидентска Русия България няма много прилики. Няма Солженицин и няма Сахаров. И Шаламов няма. Но все пак има "доктор" Желев. Той, като учен, откри и написа нещо много важно. Че преходът от тоталитаризъм към демокрация минава през диктатура. Че диктатурата е неизбежно зло при "догонващите" народи. Нейната цена португалците и испанците, гърците и турците, чилийците и аржентинците платиха своевременно. Ако по принцип диктатурите се осъществяват от военните, то в идейната им подготовка и формулировката на целите и начините стоят интелектуалци. От това следва изводът, че ако българският народ не ще (или не може) да осъществи (или понесе) диктатура, интелектуалците в политиката бяха длъжни да измислят какво може да я замени. Какви мерки и какви закони, в какви срокове и в каква последователност могат да ограничат престъпността и прахосничеството, скудоумието и мародерството. Именно с тази задача инелектуалците не само не се справиха, но и не се опитаха да опитат.

---

Ние, българите, болезнено реагираме, когато някой друг (отвън) ни каже, че сме робски народ. Или когато някои съседи ни го докажат на дело чрез сравнение. Какво говорят фактите на "битово" равнище? Те говорят, че когато някои българи се видяха с пари, не нахраниха гладните и не отпечатаха поетите, не осиновиха сираците и не платиха на лекарите. А ги вложиха в пирамидите и зачакаха да им падне от небето. А когато някои (за тях пишат всеки ден вестниците) решиха, че повече няма накъде и си метнаха въжето или скочиха от "блока", не се опитаха да вземат със себе си при свети Петър по някое "червено" търговче или "синьо" митничарче. Ей така - за да сторят добро на нацията, или да тръшнат вратата на излизане, или просто да заявят позиция. Българинът такива работи не прави. Или е правил много отдавна - преди хулиганът Димитър да стане Хаджи Димитър.
Днешните хулигани убиват анонимно невинни граждани, защото за властта е много по-изгодно те да правят това, отколкото да се замислят кой всъщност е за убиване. Защо за властта, за нейната полиция и за продажната преса беше (и е) допустимо да се поврежда с бомбички тартановата писта (да се пакости на България), да се чупят седалки и информационни табла за милиони безнаказано? Защото мародерите са наясно, че за чувството за мъст е нужен отдушник. И властта го намери. Кой е виновен тогава за невинно убития? Българската власт. Хулиганите са също нейни безмозъчни жертви.

---

Преди десет години, както и сега, българското общество не посмя да погледне истината в очите. Защото, ако го беше направило, щеше да се постави с цялата си острота въпросът какво да се прави. А той нямаше и няма много отговори. И още - това не са отговорите, дадени до момента. Както не бяха дадени и през 1990 г. Още тогава беше очевидно, че кръглата маса е пътят на компромиси, които не бива да бъдат правени. Основен въпрос - въпросът за новите принципи на разпределение на националното богатство - не беше решен. Или беше решен наполовина. След като България тръгна да "строи" капитализъм, беше редно да има капиталисти. Тъй като в страната нямаше лични капитали, държавните бяха предоставени на издънките на номенклатурата (невинаги интелигентни хора), а друга част бяха "предложени" за криминално разграбване. Трета (не се знае колко голяма) част беше укрита в чужбина с патриотичната идея, че някой ден може да "дебаркира" в България и да поеме своя път към Околчица, което не стана. Богати хора в България днес има, но те не са достатъчни за капитализъм.
Нужен е и пролетариат, за да може богатството на богатите да се развива чрез експлоатация. А пролетариат няма. Турците и виетнамците още "старата" власт изгони, а младежта сама избяга. И добре направи, защото никой не се опита да обясни като как всеки младеж ще изхранва по трима старци плюс собствените си деца. Като при това връща по един милиард долара годишно заеми, които не намаляват, защото се сключват нови. Доколкото знам, по този именно въпрос никой не се опита да разсъждава. Когато правителството на интелектуалеца Луканов въведе режим на тока и опита да разпределя с купони, най-далновидните си казаха - започна се - този човек знае какво прави и ние ще преболедуваме, но ще се оправим. Оказа се обаче, че не достигна упорство да се продължи по този път. Впоследствие интелектуалецът Лучников създаде закони, които ползват него и шепата като него лично, но са във вреда на цял народ, който или не получи нищо от реституцията, или получи това, което не му трябва и не може да ползва. Само тази причина стига да разберем, че българската власт не е власт и интелектуалците във властта не са интелектуалци. Никой не направи на глас простата сметка, че ако човек е готов да бъде експлоатиран, той ще си намери подходящи експлоататори - по-щедри, по-умни и по-опитни, стига да има свободата да го направи. Следователно или трябва да бъде експлоатиран насила и с много слаб резултат (както при комунизма), или трябва да му се предложи друг вид експлоатация. Каква?
Отговорът на този въпрос е свързан с друг един, който беше загърбен в стремежа да бъде отречено всичко, наследено от комунизма. А то е, че докато бяха лишени от лична инициатива и от възможността да харчат парите си за лукс и развлечения, много българи четяха книжки, образоваха се стабилно и ако имаше някакъв национален капитал, то това бяха те - поколението обучени и културни българи, които днес тръпнат в очакване на жалки старини. Властта не предложи нищо смислено на този капитал, който беше факт, реалност; и който е на път да изчезне, защото предишните условия няма да се повторят. Защо българските интелектуалци не осъзнаха, че тъкмо те са националното богатство? Защо не поискаха от своята държава инициативи и закони, които да им позволят, стоейки в България, да продават своя продукт на света? Съвременните комуникации правят този процес възможен. Защо Норман Фостър, стоейки си в Лондон, може да проектира за целия свят, а аз, стоейки си в София, не мога да публикувам тази статия в Амстердам? При равни права и свободи, с еднаква горе-долу компютърна и интернет-грамотност? Защото, между другото, моята държава ме кара да плащам за телефон десет пъти повече от Фостър, докато най-скромният Фостъров служител има чист доход трийсет пъти по-висок от моя. Но аз не искам да съм скромен служител и искам да работя в България. Обаче моята държава не само ме дере с непосилни данъци, но ги и прахосва. Защото е глупава, тоест - неинтелигентна.

---

Друга важна интелектуална слабост беше подминаването на факта, че поколенията, израснали при социализма, имат различна представа за свободата от представата на капиталистическите хора. При стария режим огромното мнозинство получаваше малко, но и работеше истински не повече от час-два на ден. Как да се използва (или пилее) оставащото време, беше въпрос на личен избор, на свобода. Малцина българи бяха и са готови да се трудят упорито осем-десет часа дори срещу осем-десет пъти по-високи от "социалистическите" си заплати. Да не говорим, че дори да искаха, повечете вече генетично не могат да се справят с такова натоварване. За да се научат, са необходими стимули и време. Никой не се опита да предложи такива.
Архитектите на нова България не отчетоха, че животът на кредит - мощен двигател на американския начин на живот - е органично неприсъщ на пестеливия български народ - народ, който не изхвърля даже негодните вещи, защото "могат да послужат", който си ремонтира пералните дори когато ремонтът струва повече от новите. Аз мисля, че в глобален аспект такова поведение заслужава уважение. Но това е друга тема.
Мародерите се оказаха много по-интелигентни - те съобразиха, че банковите пирамиди ще се окажат успешен начин да изтеглят паричната маса от народната маса, която няма намерение да харчи - нито за себе си, нито за бизнес, нито за милосърдие. И успяха! Подозирам, че правителствата на Беров-Виденов съвсем съзнателно го допуснаха - като единствен начин да се измъкнат парите на потенциалните рентиери, за да бъдат принудени те да работят. Да, ако не бяха толкова мързеливи и болни, ако бяха в състояние да произведат продаваем продукт. А те не бяха и не са!
На единия полюс на "отказа от капитализъм" беше непросветеното мнение, че патриархалните ценности могат да бъдат удържани в променените условия на глобализация. На другия полюс - просветеното мнение, че в крайна сметка големият лукс е не да имаш две коли, а да нямаш нужда от кола, че добър обществен транспорт е по-добрата алтернатива от постоянно задръстване, че международните транспортни "коридори" носят нови работни места, но носят и огромни пакости на природата, че ако алтернативите са "кока-кола или чиста вода", предимството е на водата. За съжаление, "хората на другия полюс" са прекалено малко. Недостатъчно, за да спрат изсичането на горите, които пазят водите. Горите бяха продадени за валута, с която си купихме кока-кола и стари автомобили. Но и кока-колата се прави с чиста вода, която скоро също ще трябва да внасяме... Това българските интелектуалци не отчетоха, а тези, които го отчетоха, нямат критична маса. Което значи, че известните класации за национална интелигентност са менте.

---

Показателно за националния характер е отношението към емиграцията. При положение, че България десетилетия произвеждаше десет пъти повече специалисти от бройката, достатъчна да развива народното стопанство, беше естествено мнозина да емигрират и да продължават да емигрират, докато външният пазар се насити. С износа на кадри България би трябвало да се гордее повече, отколкото с износа на електрокари. Да продаваш на света акъл е далеч по-престижно, безотпадъчно и доходно, отколкото чугунени отливки. Българската власт обаче никога на направи така, че България да има полза от тези хора - полза, която да се разпростира и върху оставащите. От една страна, обществото окайваше гурбетчиите, от друга им завиждаше. Нито едно от двете е смислено. Самите емигранти никога не си поставиха въпроса дали не дължат нещо на тези, които са ги обучавали и лекували без пари десетилетия. Ако българската държава отдавна е вдигнала ръце от своите граждани, защо да не го направят на свой ред и те, всеки индивидуално? Емиграцията и преди, и сега си остава бягство (от определени задължения), както и да се нарича тя официално. Българската власт никога (и преди, и сега) не погледна на емиграцията трезво - като на ресурс и морален проблем едновременно. Ако преди Техноимпекс грабеше в името на България пет шести от заплатата на гурбетчията, сега България се чуди как да натири повече емигранти в чужбина, без да им дири нищо!
Прахоснически и безсмислени действия бяха премиерският Великден и президентските ливади. Симптоматични за симулациите на властта и опозицията са опитите да бъдат канени за консултанти преуспели български емигранти или западни икономисти и специалисти. Това е поредният фалстарт, който показва, че властта се опитва да получи гратис съмнителни съвети, които очевидно няма да изпълни, ако не й харесат, т.е. ако ограничават грабежа. Имам син и дъщеря на средна възраст в Съединените американски щати. Какво биха могли да ме посъветват моите деца, ако дойдат в България? Ако изобщо реша да искам акъл от тях, мога ли да се надявам, че ще ми кажат нещо, което самият аз не знам? Единственото смислено нещо, което биха могли да ми кажат, е: "Защо не избяга с нас?". И ще са прави, но това не решава нито един от българските въпроси. И ще са прави, защото и при новите обстоятелства не могат да се правят трезви заключения и да се вземат адекватни решения - в България все още не се говори цялата истина.

---

Интелектуалната общност в България претърпя катастрофални промени. Разрушиха се хоризонталните връзки между специалностите. Интелектуалните кръгове бяха заменени с политически. Призракът на мизерията ограничи общуването. За разлика от някогашния органичен капитализъм, сега поетът не може да се издържа като телеграфист, а белетристът - като учител. Защото и учителят, и телеграфистът не само "подработват", но и работят основно като шофьори и бояджии - с една заплата ще умрат от глад. Нова България, също като комунистите, отказва да плаща истински пари за истински труд - дори на тези, които го предлагат в добро количество и качество. За да остане за "елита".
Интелектуалците продадоха съсловните интереси - те не напуснаха властта в защита на тези интереси, не я оставиха да се пържи сама в собствен сос, а пренесоха политическите разколи в самите професионални общности - грях, който няма как да бъде простен. Професионалните и съсловните съюзи не само не потърсиха начин да "продадат" своите хора изгодно навън, ами се чудят как да поканят такива външни съветници, които да ги наемат при тях на работа. Администрацията е готова да кани за консултанти кого ли не, само и само да вземе своя процент от трансфера. Вместо да слуша съветите на своите.

---

След десет години свободно развитие българският политически дискурс продължава да бъде параполитическо, паранаучно и паранормално явление. Нещата не се назовават с имената им. Корупцията не е кражба, простотията не е позор, интервенцията е миротворческа операция. Вярно е, че официалната лъжа е традиционна. Съвсем доскоро България представяше за телета воловете до двегодишна възраст и броеше тракторите си, приравнени към 15 конски сили. Отчиташе високи добиви, криейки една трета от обработените площи. Официалната лъжа беше скрепена от липсата на мъжество на интелектуалците във властта (такива винаги е имало). Тази липса се оказа по-трайна от комунизма. Опозицията на кръглата маса подходи към политическия противник прекалено интелектуално, прекалено "възпитано". Отношенията между опозицията и властта би трябвало да изключват всякаква "колегиалност". Интелектуалците на България не разбраха, че не разбирателството, а върховенството на закона е силата, която крепи обществото, че няма решения, които удовлетворяват всички. И щом е така, правилните решения трябва да се налагат със сила. Българската армия, както и българските интелектуалци, не заслужават хляба си. Петдесет години не бяха достатъчни армията да разбере, че България има главно вътрешни врагове.

---

Липсата на интелект излезе на преден план под формата на самоликвидация на интелектуалното поприще - попрището на научната истина. Дори встрани от властта българската наука не се занимава с насъщните, чисто научни проблеми - например за експлоатацията на природните ресурси, енергийната ефективност, напояването и залесяването, развитието на комуникациите, градоустройството. В природните науки настъпи същият ступор, обхванал обществените науки. Тъкмо сега научната истина за обществените отношения май трябваше да претърпи бурен разцвет. Продукт на тази истина, нейна квинтесенция можеха да станат законите, които властта кове с прякото участие на интелектуалците.
Законите не струват - като се почне от законите за реституцията и се свърши със закона за лова. Най-важните от тях бяха многократно преправяни през тези десет години. Да вземем за пример законите, които засягат самата святая светих на интелектуалците - тези за академичната автономия. За десет години демократичната власт не намери време да премахне ВАК. Новият закон за ДАА - Държавната атестационна агенция - който мина на първо четене, не е по-добър от стария. Той запазва старата система на контрол на властта върху научните среди. Нито един "независим мозък" няма да бъде хабилитиран в бъдеще, ако по някаква причина не харесва на Агенцията - назначавана отгоре надолу според кадровиците на управляващата партия. Нито един научен съвет, нито една специализирана комисия на ВАК не се саморазтуриха под тежестта на очевидния факт, че са хора назначени, че изпълняват политически поръчки, управлявани от мекерета. Новият закон за научните степени и звания не само е нелогичен и мухлясъл - той е буквар на несложната наука за отстраняване на неудобните.
Учените глави на България нямат шанс да участват в стабилизацията на България, след като не можаха да изметат собствения си двор.

---

Днес, когато държавата антипод - Югославия, е на път да поеме пътя на същите компромиси, имаме основание да се запитаме - неизбежно ли беше станалото да стане у нас. Ако страна с гражданско и политическо поведение, коренно различно от българското, поеме с десет години закъснение същия път, нещата ще станат по-ясни. В смисъл, че със или без външна интервенция, единственият реален път на преход (към какво?) е пътят на съучастието в националното ограбване, тоест - в мародерството.
Въпреки че беше пределно ясно, че през 89-90 г. номенклатурата назначава на власт "своя" опозиция; че по липса на по-подходящ материал новата опозиция беше оглавена от комсомолци и партийни секретари или нежните им половинки, целият български народ замижа и на думи прие за чиста монета раждането на опозицията. Безспорно революциите не са най-прекрасните страници в историята на човечеството, защото носят смърт и съсипии. Има обаче и по-лош вариант - псевдореволюциите. При тях промяната на обществения строй се извършва, общо взето, безкръвно (как ли пък не), но съсипиите не са по-малки. За да се възроди народното стопанство, беше нужен строг контрол и трезво използване на наличностите. Това поведение обаче изключва или поне редуцира грабежа, а грабежът беше главната цел на пълзящата революция. Това няма как да е останало скрито от мислещите глави на България; ерго - мислещите глави бяха и са съгласни България да бъде ограбена.
Лутането от крайност в крайност: касова приватизация - масова приватизация, връщане в реални граници - връщане чрез компенсаторни записи, отказ от парична обмяна - печатане на нови емисии - деноминация след скок в инфлацията; всички тези гърчове не са породени от грешки, незнание или природни бедствия. Тези агонии бяха породени от отсъствието на мъжеството на разума, от отказа фактите да бъдат видени каквито са.

---

Единственото, което днес е различно в българската действителност, не е толкова свободата на свободната инициатива - нейната цена остава и днес непосилно висока. Разликата с времената преди десети ноември е, че статии като тази могат да бъдат публикувани. Остава по-трудното - не само да бъдат публикувани, но и да бъдат взети предвид на практика.

Павел Попов