Игра на сънища

За онези, които за пръв път гледаха спектакъла на Иван Добчев "Животът е сън" от Педро Калдерон де ла Барка по време на гастрола на Бургаския театър, той едва ли е бил така разтърсващо преживяване, както за гледалите неговата първа сценична интерпретация в началото на 80-те. И може би по-добре. Не само защото никой не е същият и нищо не е същото, разбира се. А защото така "и сънищата твои са невинни", както казва Одисей на Бродски на своя Телемах. След личните "одисеи" на всеки през изминалите две десетилетия, преображенията на ластригоните на властта, умората от изпитанията на "Посейдона разгневен" (Кавафис) в морето на реформите, днес Сехизмундо едва ли би могъл като тогава да "сънува" революции.
В неговия "сън" тогава имаше страст - сега има болка и смирение. Имаше цветове - сега е почти черно-бял. Имаше бесен бунт ("макар да вярваш, че си буден") срещу властта, която изглеждаше неунищожима като вечното Зло - сега цялата "власт" е в ръцете на Бога: "И вие неизбежно ще умрете/ щом Бог е пожелал това." Сехизмундо атакуваше трона - сега "тронът" на Басилио е ковчег/легло. Казано иначе: в съвсем различната интрепретация на режисьора, сега "животът е сън", омесващ, смесващ живота и смъртта в едно. Черната дупка на пещерата, в която е затворен Сехизмундо, за да се избегне предреченото, е онова Долу, което малко се различава от двореца на Басилио - Горе (сценография Зоя Генчева и Иван Добчев). Тогава ужасяващо почукващият жезъл на Басилио (Наум Шопов) символизираше цялата му земна власт, а сега Басилио (Йосиф Сърчаджиев) е облечен в бяло - нещо като дреха за сън и саван едновременно, резигниращ в съзнанието за илюзорността на своята власт. В същото ложе/трон ляга Сехизмундо (Асен Блатечки) на финала на спектакъла, за да досънува съня на живота си, защото той е само "възпаление на от илюзии възбудения разум". В този смисъл, принцът следва баща си като негова сянка. Така централната фигура в тази сценична интерпретация на Иван Добчев, нейната ос, е Басилио. Много бързо разюздаността на облечения в кожи дивак/принц е санкционирана, за да приеме той по-сетне смирено участта си. Центърът на представлението е майсторското изпълнение на Йосиф Сърчаджиев, силно различаващо се от останалите актьорски изпълнения, макар те коректно да следват режисьорските указания и зададения мизансцен. Тази нееднородност не може да не отнеме от силата на въздействие на спектакъла и да не го "придърпа" в познатите води на един вече по-класически театрален стил. Да оставим настрана все по-трудно ставащото за актьорите изпълнение на роли в стих като този на Калдерон (авторизиран превод Кирил Мерджански и Иван Добчев).
"Животът е сън" е спектакъл, какъвто малко театри все пак могат да покажат - част от една театрална "игра на сънища", в която си струва да се участва или да се съзерцава.

Виолета Дечева

















Реплика
от ложата