Медията никога не стига
"Истерията тепърва започваше" - последната фраза на романа "Медиен Апокалипсис" на Петър Волгин. Краят като начало, като обещание и собствено като край: начало е "истерията", обещанието е "тепърва", приключването е "започваше". Финал най-естествен за медиен роман и за роман на медиен човек: медията никога не свършва, истерията е в началото на нейната история, а описването й или, по-точно, романът й, бидейки веднъж започнат, всякога може да бъде продължен. Роман - романс - романсеро. Дали така до безкрай, безчет, безброй? Не знам, но поне с някой друг нов роман.
В своя предговор към книгата, който така е и кръстил, Георги Господинов говори за "Медиите като роман", тоест за романа на медиите, според него "романът на 90-те". Моето предпочитание е друго: говоренето за романа за медиите и за медиите в романа и въобще в литературата. Тоя роман напоследък започва да се получава, страстите се усилват, интригата е по-интересна; "Медиен Апокалипсис" е сцена от тъкмо този сюжет.
Между презрителното "репортерки - нереализирани поетески" на Ясен Атанасов и почтителното "роман върху действителен случай" на Христо Стоянов нещо се случи, някакъв ток протече и литературата и медиите си стават все по-близки, все по-приятни, все по-дружески. Между двете съпернички, които доскоро си бяха обърнали гръб и не щяха да се погледнат, вече наблюдаваме някаква срамежлива доброжелателност, някаква плаха симпатия, някакви крехки чувства; днес те от време на време сядат на една маса, та дори се и черпят. Е, засега само с кафе, но не трябва да бъдем максималисти - все пак отношенията са в своето начало, те "тепърва" започват. Важното обаче е сторено, необходимостта е усетена. Едната не може без другата, другата не може без едната: сама по себе си медията никога не стига, сама по себе си литературата до никъде не достига. И ако втората зависимост е ясна, то първата е любопитна. Но как така? - някой си изкряска. Ами така, четете тоя текст, той на туй е посветен. Порастване на медиите и прорастване на медиите: тия са двата типа приближаване на медийното към литературното; при единия медията пуска филизи, при другия - израстъци. Пораствайки, медията се трансформира в стих, разказ, роман, в литературен жанр; прораствайки, медийните жанрове статия, коментар, интервю, разследване влизат в книга, сдобиват се с по-траен, по-престижен - литературен носител: метаморфоза и медиопроза, качество и количество: първото се променя изцяло, второто просто набъбва. Примери за такива набъбналости колкото щеш: Максим Бехар, Паун Цонев, Недялко Недялков, Румяна Емануилиду... Нещо някъде и някога се е случило, нещо някъде и някога е било казано, но там, в ефимерното публично пространство, а сега е вече отлетяло, изгубено завинаги. Завинаги? Някъде и някога казващият не мисли така, той го пази, той го събира. И издава... Книгата е запазеността, е паметта, че е имало такива думи, че са прозвучали такива слова; тя е спомен и припомняне на онова време, когато тия оформени в съответния журналистически жанр изречения са били актуални, важни и може би прозорливи. Но днес са прозрачни, призрачни, невидими; книгата идва да ги уплътни, да ги материализира, да ги отелесни. Да им даде образ. Разсейването е непоносимо, ужасно, потискащо, то трябва да се промени, да се елиминира; книгата е тежест, закотвяща лекотата на журналистическите думи в битието на паметта. Еднодневността на медията се трансформира във вечността на носителя. В този случай медията никога не стига, защото е нетрайна.
Друг подобен, но не еднакъв вариант: Анна Заркова и "Изгаряне". (Заглавието - така ли беше? Или не? Не е толкова важно, след малко ще стане ясно защо.) На щанда вече е животът, бил той в медия или другаде. Биографии на нашумелости, "истинската история на Даяна", "не без дъщеря ми": писмена от същия порядък. Главен герой на книжното тяло е не някога написаното, а някога преживяното; то е добро, то е съществено, то е интересно, то трябва да стане достояние. Суетата обаче отстъпва на желанието за касов успех: преценява се момента, не може просто така да напишеш и издадеш, трябва да го направиш в подходящото време и на подходящото място. Необходими са случка, повод, благоприятност, последната обаче за самия потърпевш хич не е приятност: сярна киселина, катастрофа в Париж, отвличане. И все пак без героизиране не може: човекът в разказа е борец, е непримирим, е достоен по своему. В повечето случаи е нещастен, но въпреки това упорит: не се спира, не се страхува, не се отказва. Мафията ще бъде разгромена, Бъкингам - разобличен и тъй нататък. Важно е не заглавието, а сюжетът; не качеството на писането, а съспенсът при разказването. Тук журналистиката реди истории, които влизат в книга заради своя обем, не поради друг, нежурналистически характер; това са просто малко по-големи репортажи, очерци или разследвания. Единствено ограничената територия на вестника е принудата, заставила да се появи книгата. В случая медията не стига, защото е тясна.
Съвсем иначе е в "Медиен Апокалипсис", където "От няколко години си мечтае да напише роман" е същността, тъканта на писмото. Медията тук не стига, защото е неспособна, неуметна да бъде литература. Разказването наистина е за самата нея, за това, което се случва в нея и около нея, но тя е само повод, причината е - романът. И, както всеки друг пръв роман, Петър Волгин говори това, което познава най-добре - своя живот, собствените си перипетии. Колко много, колко неотделимо, колко без остатък имагинерното е пронизано от действителното личи от симпатичната грешка на стр. 109: "В "Без контрол" - казва Петър на Яков Илиев - екипът ми е изцяло дамски." Само отбелязвам: в романа предаването се нарича "Без цензура". Но въпреки че е трудно, страшно трудно, когато описваш своето житие до корен, да се откъснеш от него, това описване на собственото все пак се е предпазило от прекомерната патетика и насилен драматизъм, които често го съпровождат. В разказа няма истерия, но има ирония. От самия избор на имената личи, че Волгин искрено се е забавлявал, че най-фриволно си е играел, докато е пишел: двойката Петър и Павел, около които се върти действието, е апостолската: Петър е камъкът, върху който медийното се гради; Павел е отцепникът, който в медийното се съмнява. Савела пък е убедеността, с която медията преследва. Тия библейски препратки обаче, колкото и лудитски да са, внушават: медията е религия, вяра за посветени; секта, където общественото е проецирано в своята сюблимност, във висша концентрация с най-гъст екстрат; не случайно в книгата идва момент, който, прочее, постепенно я завладява изцяло, когато журналистическото се пресича с най-екстремното, най-кулминационното, с върховото "реалистично" случване - убийството. Цялата текстура е миксирана в/чрез играта между медия и религия, съмнения и убеждения, екстремност и есхатологичност, а и самото заглавие влиза в този агон: "Медиен Апокалипсис", тоест най-напред нещо, което посредничи, което е помежду, което само по себе си не е, защото е връзка, отношение, нишка между две; ала после - Апокалипсис, сиреч нещо крайно, нещо последно, нещо, след което повече няма време, няма събитие, няма нищо, защото всичко е свършило. Писмото е един своеобразен телеологичен коитус, една амбивалентна крайност, която не е докрай крайност, защото е винаги по средата. Оттук биполярността, събраността по двама и по две, която, именно защото е съградена въз основа на играта, може да бъде и произволна: Мария с Павел, но и с Маги (като една Мария Магдалена); Петър с Маги, но и с Павел, а защо не и с Яков; Павел с Мария, но и с Христофор, че дори и с Владимиров - двойки, двойки, двойки... Мъжки и женски, действени и съзерцателни, активни и пасивни. И всяка една от тях, както и всеки вътре в тях, носи своя линия, едновременно самостоятелна, но и пре/от-пращаща: Павел е отстранеността, Петър - деятелността, Мария - авантюрността, Маги - домашността, Христофор - отегчеността, Владимиров - отчаяността. Animus и anima: картичката вътре в книгата не е куртоазия, нито желание да бъдеш интересен, а необходимост: за улесняване на прочита, за отправянето и ориентирането му. Същото и с цитатите, отграничаващи частите: библейски и психоаналитични, духовни и телесни, пророкуващи и проясняващи: не са просто демонстрация на ерудиция, а манифестация на двойнственото, което е романът. Защото за медията не може да се пише директно, а само колебливо, в смисъл разколебаващо. Тя, прочее, е социална реалия, която е все на кантар и в своята ориентация, и в своята направа, и в обществената оценка, и в същинската си дейност; амбивалентна, не моновалентна. В предговора си обаче Георги Господинов еднозначно определя нейния досегашен роман като "циничен", "криминален", "социален" и "слаб" и предлага глагола "медиализиране", за да квалифицира процесите й. За самата книга на Петър Волгин, коментирайки криминалната интрига в нея, той е запазил по-добри думи: "Криминалното обаче е само канава, върху която се откроява един сериозен проблем - може ли медията да убива, да подтиква към насилие, да създава или поне да усилва екстремистки пориви. И още - как медията скапва нормалността на взаимоотношенията вътре и вън от нея, как поощрява саморазрушителните импулси; или с други думи, как унищожава тези, които я създават. Такива франкенщайновски подозрения се прокрадват в този роман и за мен те са част от най-доброто в текста на Волгин." Второто казване дава основание да определя "Медиен Апокалипсис" не просто като роман за медиите, а роман за хватките, с които те "медиализират", сиреч полират, манипулират и тривиализират (словата отново са от предговора) света. В тоя аспект той е не медиен, а постмедиализиран роман; роман, който чрез себе си разкрива механизма на медийно-властовото функциониране и структуриране, както постмодернизмът разкрива механизма на властване на разума и логоса.
Медиите са интересен обект за писане, но малко са, поне засега, книгите, които обследват точно от този ъгъл тяхното присъствие в социума. А ако категоризираме, можем да отграничим няколко нива на говорене на/за начина, по/с който (ни) работят те: метамедиализирано, когато те биват обглеждани от теоретична гледна точка, за да се установят законите, които ги ръководят с два варианта на анализирането - критически (Георги Лозанов) и апологетически (Маргарита Пешева); квазимедиализирано - това е, когато те биват възприемани от литературата не като обект, а като източник на информация и пример за подражание. "Романи-вестници": Христо Калчев, Христо Стоянов и все по-роящите се техни последователи оформят точно такъв маниер на употреба на медията. Същински медиализираното, за което говорих по-горе; то, видяхме, се дели на два типа, които условно можем да наречем медийно медиализиране и сюжетно медиализиране; и, накрая, постмедиализираното писане на Петър Волгин. Тъкмо то е обаче, което най-много прилича на литература; при него медията е недостатъчна не поради количествено-пространствени причини, а заради чисто качество или по-скоро липса на такова - тя просто не е литература, няма как да бъде литература. "Медиен Апокалипсис" е антиподът, контраверсията на "Нерон Вълка" и "Скритият живот на една помакиня": ако последните се създават, защото литературното не стига, то първият е направен, защото медийното не достига. Което е още един положителен, обнадеждаващ, благоприятен знак за сдобряването на двете доскоро измерващи се с високомерие съпернички: когато медийното осъзнае своята недостатъчност, своята непълноценност, своята невъзвишеност, то вероятно ще се смири и облагороди. Ще поумнее. И ще стигне до мига, в който ще признае, че със своята ущърбеност ущърбява всичко покрай себе си, на което желае, настоява и претендира да посредничи.
Само че с "Медиен Апокалипсис" тази история тепърва започва.

Митко Новков



(постмедиализираната литература)


Петър Волгин
Медиен Апокалипсис
,
Издателство Е/GABEROFF,
София 2000.











Бел. ред.: Редакцията е готова да публикува и други мнения за романа на Петър Волгин.